Анита Бърг
Алчност (14)

Орегон — 1956

Детето се скри в тъмното мазе. Сви се на топка, наведе глава и затисна с длани ушите си, за да не чува звуците, долитащи от горния етаж. Напика се от страх, мокрите му панталонки прилепнаха като студен компрес към бедрата му, но то не ги усещаше. Врявата се усилваше, разнесе се шум от преобърнати мебели, иззвънтяха счупени стъкла, дочуха се тъпи удари. Майка му изпищя, молейки се за милост.

— Не! — Детето скочи, тръгна опипом в мрака, спъна се в някакъв сандък и се просна на влажния, студен под. — Не, моля ви, престанете! — изкрещя то и заудря отчаяно с юмруци по пода. — Престанете — повтори и се разплака. Беше изпълнено с омраза — мразеше баща си, който може да убие майка му, както и себе си, че е много малък и слаб, за да я защити.

Изгуби представа за времето, докато лежеше в мрака, скован от страх за нея и за себе си. Накрая настъпи мъртвешка тишина, която беше по-злокобна от ужасната врява преди малко.

Внезапно вратата на зимника се отвори, оттам нахлу ярка светлина, която го заслепи и го принуди да закрие очите си с длан.

— Ела тук, дрисльо — изрева баща му.

Момчето се заизправя бавно, но мъжът не го дочака, втурна се, залитайки, по разнебитената стълба, грабна сина си за ръката и го повлече към кухнята.

— Престани да цивриш и се погледни, плъх такъв! — Баща му го отблъсна и го изгледа с отвращение.

Детето се огледа и видя, че майка му лежи неподвижно по очи на пода в ъгъла на стаята. Около нея цареше безпорядък. „Навярно е мъртва“ — помисли си то.

— Мамо, обади се! — изплака детето, отскубна се от ръцете на баща си и се втурна към нея. — Мамо! — изпищя и се опита да я обърне, за да провери дали диша.

— Напикал си се, мръсно копеле — изкрещя баща му и тръгна към него, разкопчавайки колана си. Беше ред на сина му да яде бой.

Момчето се сви на топка и се затъркаля бързо по пода, опитвайки се да отклони ударите от смазаното тяло на майка си. Покри главата си с ръце, сгъна колене, за да пази корема си и прехапа устни до кръв, за да не плаче — не искаше със сълзите си да доставя удоволствие на този пияница.

Мъжът започна да налага детето с колана си, щипа го, рита го, сетне яростта му секна така внезапно, както беше избухнала. Залитайки, излезе от стаята, като проклинаше жена си, сина си, живота въобще и накрая самия Господ.

Момчето лежеше тихо и се ослушваше. Чу тежките стъпки на баща си по дървения под, затръшването на вратата, тропането на ботушите му по двора, рева на форсиран двигател, изскърцването на скоростите и потеглянето на раздрънкания камион.

Размърда се предпазливо и изпълзя до майка си, която не издаваше нито звук. С мъка се изправи на крака и закуцука към умивалника. Намери кърпа, намокри я със студена вода и без да обръща внимание на собствените си болки, се върна при жената, нежно повдигна главата й и започна да бърше подпухналото й лице.

Дълбока въздишка се изтръгна от разранената й уста.

Детето тихичко заплака. Плачеше не поради силните болки, които пронизваха тялото му, а от облекчение, че онази, която обичаше най-силно, е жива.

— Бедното ми дете, как те е подредил… — изстена жената и се опита да седне.

— Не ставай, мамо. Ще повикам госпожа Мартин. — Синът й имаше предвид съседката, която живееше на петстотин метра от тях.

— Не, Уолт, не искам никой да ме вижда в това състояние… ще разсърдим баща ти. Ще се поизмия и всичко ще бъде наред.

— Опита се да се усмихне, но болката от разтягането на подутите й устни я накара да се просълзи. Извърна глава, за да прикрие страданието си, но напразно — синът й виждаше и разбираше всичко.

Помогна й да се изправи на крака. Придържаше я внимателно, защото знаеше, че под простата памучна рокля тялото й е покрито със синини. Беше висок за възрастта си, а тя беше дребна, което го улесняваше. Сърцето му преливаше от обич към нея. Не изразяваше открито чувствата си, защото искаше да е силен мъж, а не мекушаво мамино синче.

— По-добре иди да се измиеш — подкани го нежно майка му, застанала до умивалника.

— Не съм се напикал, мамо. Подът в зимника е много влажен — защити се детето.

— Разбира се, че не си — голям мъж като теб… — Тя се обърна към малката помпа, чрез която черпеха вода за кухнята. Уолт би я разцелувал от благодарност, но между тях подобна проява на нежност беше непозната.

Излезе изпъчен от стаята и чак когато остана сам, се предаде на болката, която се стрелкаше по цялото му тяло. Тътрейки единия си крак, който беше ударен особено силно, той се запъти към кладенеца в бараката, където баща му беше измайсторил нещо като душ. Съблече се гол, напълни ведро с леденостудена вода от кладенеца, стъпи върху един сандък и я изля в малкия резервоар, закачен на стената. Застана под него и дръпна въжето. Нямаше сапун, разчиташе се на силата на водната струя да те измие. Момчето потръпна, грабна дрехите си и изтича към къщата. Скри се в таванската си стаичка и огледа синините по тялото си. Ледената вода поне облекчи болката му. Под напечения от слънцето покрив беше горещо като в пещ и той се облече, без да се избърше.

Обичаше стаята си — в нея можеше да се усамотява както никъде другаде. Другото таванско помещение се използваше като килер. Някога в него живееше сестричката му, но тя беше умряла от детски паралич. Обезумял от скръб, баща му събра накуп розовите перденца, розовите завивки и дрешките на момиченцето и ги изгори.

Уолт не помнеше Алиша — беше само двегодишен, когато тя умря. От нея бяха останали само няколко черно-бели фотографии, които майка му криеше от баща му, за да не го разстройват.

Към покойната си сестра изпитваше само ревност, защото тя беше спечелила цялата обич, на която беше способен баща им, а за Уолт беше останала само омразата му.

Изведнъж, преди няколко години боядисаха стаята в жълто, внесоха детско кошче и майка му започна да се застоява в нея, като си тананикаше и подреждаше бебешки дрешки и пелени. Сетне един ден си легна по обяд, което обикновено никога не правеше, след което никакво бебе не се появи в специално приготвената стая. Още два пъти бяха направени такива приготовления, но и двата пъти майка му не можа да задържи бебето. Тогава Уолт беше по-голям и добре разбираше какво става. След последната несполучлива бременност майка му се отчая и напълни стаята с множество непотребни вещи, които той от време на време преглеждаше, за да търси нещо полезно за него самия.

Обичаше тяхната къща и ако не беше баща му, щеше да се чувства щастлив в нея. Тя се намираше на два километра от най-близкото градче, което се оказа полезно за него, тъй като принуди баща си да му купи велосипед, когато тръгна на училище. Къщата им се намираше след гъста гора, през която не бяха прокарани пътища, така че жълтият училищен автобус, който обикаляше съседните селца, не можеше да стигне до тях. Уолт трябваше да отива с велосипеда си до дома на приятеля си Джъби и там да се качва на автобуса.

Къщата им беше построена от дърво — камъни и тухли не се използваха за градеж по тези места. От прозореца на стаята си виждаше секвоята и кедровите дървета, който „охраняваха“ дома им. Ако се покатереше на някое от тях, съзираше океана и китовете, които следваха миграционните си маршрути. Често отиваше с велосипеда си до безлюдния бряг и играеше между причудливо оформените скали. Ловеше риба в реките, които извираха от съседните планини. Къпеше се в кобалтовосините води на близкото голямо езеро, чийто бряг беше толкова стръмен, че малцина дръзваха да се приближат до него, а това се харесваше на Уолт.

Околните гори гъмжаха от диви животни — най-голям страх всяваха мечките. Денем в кристалночистия въздух се виеха орли, а нощем се обаждаха бухалите и сякаш подканваха за сън. Сред тази великолепна природа Уолт никога не се чувстваше самотен.

Семейството им не беше заможно, но не беше и крайно бедно. Баща му Стийв беше лесничей, назначен от общината да се грижи за гората. Беше от скандинавски произход, което обясняваше гигантския му ръст, мускулестото тяло, русата коса и сините очи. Бедрата му напомняха стволовете на дърветата, за които се грижеше. Беше красив и буен. Уолт беше наследил изцяло физическите му качества.

От майка си — дребничка, тъмнокоса, нежна и музикална жена — не беше взел нищо. Тя беше англичанка, по-точно в жилите й течеше келтска кръв, и се беше озовала в Новия свят почти случайно. Баща й Дензил, миньор от Корнуел, подгонен от безработицата в Англия в началото на века, подобно на много други потърсил щастие в Америка. Заселил се в Калифорния и постъпил на работа в мините за добив на злато на фамилията Борн. Работил упорито и спестявал всеки цент. Когато навършил трийсет години и почувствал, че му е време за задомяване, се върнал в Англия, за да се ожени за приятелката си от детинство Роуз, с която били сгодени.

Роуз забременяла веднага и се наложило съпругът й да се върне сам в Америка; тя щяла да го последва заедно с детето, когато укрепне достатъчно, за да издържи дългото пътуване. Така майката на Уолт, Розамунд, беше чистокръвна англичанка. Тя не помнеше родното си градче — била двегодишна, когато майка й събрала кураж да се раздели с родителите си и двете предприели презокеанското пътешествие.

Детските години на Розамунд в Калифорния били щастливи, но внезапно три нещастия едновременно сполетели семейството.

Уилям Борн, собственикът на мините, загубил единствената си дъщеря Мод и обезумял от скръб, затворил предприятието. В последния си работен ден Дензил паднал и повредил гръбнака си, което означавало край на работата му в мината. Една седмица по-късно любимата му Роуз починала при раждане. С нея си отишъл и синът, за когото мечтал.

Осакатен и обезумял от мъка, Дензил пожелал да избяга от Калифорния и от спомените си. Купил стара кола, натоварил я с багаж, колкото могла да събере, сложил развълнуваната Розамунд на седалката до себе си и отпътувал на север към Орегон.

И двамата се влюбили в красивата природа на този отдалечен щат. Бистри реки, изобилстващи с риба, се спускали от планините. Проблясвали невероятно сините води на дълбоки езера, заобиколени от непристъпни скали. Гъстите кедрови гори били убежище на всевъзможни видове диви животни, а разнообразието на цветята било уникално. Решили да се заселят в това райско кътче. Спестяванията на Дензил се оказали достатъчни за закупуването на малка къща с обширно място, подходящо за зеленчукова градина и отглеждане на някои домашни животни, които щели да им осигурят прехраната.

Между малкото му ценни притежания имало тетрадка с рецепти, принадлежала някога на баба му — прочута „бяла“ магьосница в Уест Пенуид. Това не били готварски рецепти, а такива за приготовление на лекарства и мехлеми. Отначало Дензил започнал да изпълнява някои рецепти повече от любопитство и за собствено удоволствие, отколкото с търговска цел, но скоро така се увлякъл, че билкарството се превърнало в страст за него. Бродел из гората с часове, за да търси лековити растения. Често взимал със себе си Розамунд и търпеливо я учел на този „занаят“. Скоро новината за чудотворните му отвари и мехлеми се разнесла из околността и местните хора, които се доверявали повече на природата, отколкото на надменния доктор, започнали да се тълпят пред дома му. Неусетно Дензил си намерил нова професия, и то такава, каквато подхождала на повредения му гръбнак.

Уолт знаеше, че докато се изкъпе и преоблече, майка му ще приготви някакво лекарство, което ще облекчи болките му по-бързо от всичко друго, което докторът би предписал. Докато си го помисли, я чу, че се качва бавно по стръмната стълба. Изчака я да влезе, без да става от леглото.

— Знаех, че ще донесеш някакъв балсам — усмихна се той и повдигна ризата си, а тя грижливо намаза натъртванията и дълбоките белези по тялото му. — Какво е това?

— Отвара от кората на див лешник.

— Мразя този човек, мамо.

— Шт… — Сложи пръст на устните му. — Не говори така.

— Но това е самата истина! Защо се отнася толкова зле с нас?

— Не го прави нарочно, а само когато е пиян, след това съжалява.

— Тогава защо пие? — Детската логика на Уолт беше непоклатима.

— Защото все още скърби за Алиша.

— И ти скърбиш за нея, но не пиеш.

— Не пия, защото съм жена и мога да плача. Мъжете изразяват мъката и отчаянието си по друг начин. Опитай се да го разбереш и да му простиш — промълви тихо майка му.

— Все пак го мразя, мамо, и това е по-силно от мен.

— Знаеш, че баща ти мрази себе си още повече — отвърна Розамунд, сгъна кърпите и запуши шишето с отварата. Кожата на гърба на сина й беше разкъсана на две места и тя намаза с мехлем раните толкова нежно и внимателно, че Уолт дори не потрепна.

— А това какво е? — полюбопитства момчето.

— Мехлем, приготвен от зелен мъх и ланолин, в лечебните свойства на който дядо ти се кълне.

— О, разбирам — въздъхна, наслаждавайки се на нежния допир на дланта й върху кожата си и на уханието на лавандула, което винаги се излъчваше от нея.

— Сега болката ще премине бързо и няма да се получи инфекция — майка му се изправи. Уолт искаше да й каже колко много я обича, но както обикновено не събра смелост да го стори.

Розамунд беше права — наистина му поолекна. Запита се кой ще се погрижи за нея. Може би трябва сам да го стори, но му беше неудобно да го предложи — никога не я беше виждал разсъблечена, пък и му се струваше, че не е редно.

Тя излезе права и по отношение на баща му. На следващия ден съпругът й се върна и я помоли да му прости. Лицето му беше зачервено и подпухнало, очите — кръвясали, ръцете му трепереха. Розамунд понечи да го прегърне, а Уолт извърна очи. Баща му й подаде красиво опакована кутия и тя радостно възкликна, когато откри в нея любимия си лавандулов одеколон.

Синът получи нова бейзболна ръкавица, която прие и дори благодари, но това не промени нещата — продължи да ненавижда баща си.