Анита Бърг
Алчност (31)

Орегон — 1966

— Ще се жениш ли? Уолт, навярно си се побъркал. Едва на двайсет години си, толкова си млад.

— Грешиш, мамо. — Той си взе парче от чудесната торта, която тя винаги правеше в чест на пристигането му.

— Никога не си споменавал, че харесваш Чарити, а още по-малко, че я обичаш.

— Знам, мамо, ала се случват и такива неща.

Розамунд, която все още носеше траур, тъжно го изгледа.

— Откога е връзката ти с нея?

— Откакто умря баща ми — искрено отвърна Уолт.

— Затова не съм забелязала — прошепна тя, осъзнавайки, че е била прекалено погълната от мъката си и не е обръщала внимание на сина си.

— Бих желала по-често да си идваш у дома, Уолт — продължи с немощен глас — очевидно искаше да смени темата.

— Аз също, но не искам да загубя работата си в дрогерията.

— Не се налага да работиш. Дядо ти е готов да поеме всички разноски по следването ти.

— Не мога да го допусна, мамо, не искам да спорим по този въпрос. Може би, ако бях постъпил в Калифорнийския университет, щях да приема помощта му, но не и сега, когато съм в Уестлейк, където е толкова скъпо. Не можем да искаме повече от дядо. — Говореше нежно, но решително. В крайна сметка по нейна вина не прие предложението на дядо си да учи в Калифорнийския университет и да предпочете частния, скъп и немного реномиран колеж в Уестлейк, който бе близо до дома им. Майка му не показваше мъката си от предстоящата дълга раздяла, но той я чуваше като плаче нощем, и когато колебливо й спомена за възможността да остане в Уестлейк, тя се разплака от щастие, прегърна го и така реши съдбата му.

Не биваше да обвинява само нея. Основната причина да смени университетите беше чувството му за вина. Безсмислено беше да разсъждава по този въпрос — никога нямаше да узнае какво е загубил. Утешаваше се с мисълта, че през шестте години на следването щеше да бъде близо до майка си.

Дядо му толкова обичаше дъщеря си и така беше загрижен за тежкото бреме, което внукът му носеше, че веднага се съгласи с решението. Уолт, напълно осъзнаващ вината си, настоя да си намери работа, за да се издържа сам.

Работеше в единствената дрогерия в градчето Уестлейк, която се намираше на километър и половина от колежа. Там беше зает пет вечери през седмицата и по цял ден в събота. Не му оставаше достатъчно време за учене. Четеше лекциите си до късно през нощта и не му се събираха повече от четири часа сън в денонощие. Имаше висок успех, но беше едва във втори курс, а вече се чувстваше изчерпан.

Повечето от състудентите му бяха богати, имаха коли и получаваха щедра издръжка от любящите си родители. Уолт рядко общуваше с тях — не можеше да си го позволи. Вън от възможностите му беше и участието в някоя от студентските организации. Често се чувстваше като чужденец в колежа, когато сравняваше забавния живот на другите студенти и своя собствен, изпълнен с тежък труд. Наблюдаваше ги като пиеха твърде много, пушеха марихуана, експериментираха с ЛСД и намираше поведението им необяснимо. Според него работата и добрите оценки не биваше да бъдат подлагани на риск от подобни „удоволствия“. След няколко опита за сближаване през първата седмица, на които той не отвърна, на него започнаха да гледат като на досаден провинциалист и го изоставиха. Трябваше да се откаже дори от мечтата си да участва във футболния отбор.

Всяка шеста събота преотстъпваше дежурството си на другия помощник в дрогерията, който спестяваше, за да се ожени, и се прибираше вкъщи. Всеки път напразно се стараеше да избягва Чарити. Тя винаги знаеше кога си пристига, дори и тогава, когато той самият не беше сигурен, че ще има възможност да го стори. Понякога се питаше дали по някакъв свръхестествен начин тя не прониква в съзнанието му.

Момичето не беше се отказало от плана си да се омъжи за него и последния път, когато се видяха, го заплаши, че ако при следващото си идване не съобщи на майка си за намерението им, то тя самата ще го стори.

— Но това е изнудване, Чарити — отчаяно беше възразил.

— Да, разбира се — отвърна му делово.

Сегашният неприятен разговор беше следствие от тази заплаха. Уолт беше приключил с тортата и се питаше как да се измъкне без допълнително да натъжи майка си. Чудеше се още дали ще има сили да извърви дългия път през гората, като по този начин заобиколи къщата на Чарити. Имаше желание да посети Джъби в подвижния му дом на другия край на града — приятелят му караше военната си служба, но беше в отпуск.

— Джъби има второ момче — обади се майка му.

Той се усмихна с облекчение — очевидно беше решила да не говорят повече за женитбата му.

— Тъкмо се питах дали ще имам сили да отида до Джъби. Понякога ми се струва, че четеш мислите ми.

— Очевидно не винаги, иначе щях да знам за Чарити, нали?

— О, мамо… — Младежът въздъхна и се опита да избегне погледа й, когато тя седна на масата срещу него.

— Ще си пропилееш живота с това момиче. С твоите способности можеш да имаш която пожелаеш. Тя е злобна — никой не я харесва. Дори не е хубава. — Розамунд нервно сгъваше и разгъваше бялата памучна покривка. — Освен това в нейното семейство има нещо, което не е наред — всички го знаят. Сестрата на госпожа Хорнбийм е в лудница, а две други са умрели като деца — мрачно допълни.

Синът мълчеше.

— Не ти говоря празни приказки, синко, послушай ме. Не възнамеряваш да объркаш живота си заради жена, нали? Като бедния Джъби, който се задоволи да бъде техник, да живее във фургон и да не се надява на нищо повече. А може би тя чака бебе… — Тя изплашено сложи загрубялата си длан върху устата. — Как не се досетих? Това е, нали? Бременна е и си длъжен да се ожениш за нея. О, Уолт, колко си глупав!

— Грешиш. Дори не съм спал с нея.

— Тогава защо? — изкрещя майка му и Уолт не беше сигурен дали я измъчва гняв или болка. — Господи, как бих искала баща ти да е тук.

— Не мога да ти съобщя истинската причина.

— Уолт, скъпи, знаеш, че всичко можеш да споделиш с мен.

— Не и това — отвърна и се втренчи в някаква точка зад гърба й. Колко често си беше представял, че й признава вината си, че я моли за прошка, че майка му го успокоява и че болката му минава като в миналото, когато тя налагаше с билки наранените места по тялото му след поредния побой.

— Уолт, толкова те обичам, че съм готова да ти простя всичко.

— Сигурна ли си? — поусмихна се той.

— Абсолютно всичко — заяви Розамунд. — Говори. Позволи ми да ти помогна, да те измъкна от тази каша. Не искаш да се ожениш за Чарити, нали?

— Не — призна.

— Тогава с какво те държи в примката си това момиче? Хайде, синко, довери се на майка си. — Тя нежно му се усмихна и го потупа по ръката.

— Видя ме, като направих нещо, и заплаши, че ще ме издаде, ако не се оженя за нея. — Знаеше, че думите му звучат трогателно.

— Мили Боже! — засмя се Розамунд. — И какво „престъпление“ си извършил? Видяла те е, че се целуваш с някого или пък да крадеш ябълки, така ли? — Цялото й тяло се разтърси от смях при абсурдността на тези предположения.

— Видя ме като убих баща си. — Думите се изплъзнаха неволно от устата му и сякаш не ги изговори, а хвърли камъни в дълбока вода. Погледна майка си, която седеше неподвижно и вече не се усмихваше.

— О, не — простена тя. — Не, не е възможно.

— Истина е, мамо. Нямах намерение — просто се случи. Беше нещастен случай, но… — Нямаше сили да й каже за греблото, за изненадата, изписана по лицето на баща му.

— Разкажи ми всичко — изрече тя с удивително спокойствие.

— Мисля, че той получи удар — беше ми казал, че това може да се случи всеки момент. И… и… не знам защо, но… вместо да го издърпам в лодката, го ударих.

— Защо, Уолт, обясни ми защо?

— Заради всичко, което ти беше причинил — побоища, обиди — не можех повече да търпя. — Сведе очи.

Розамунд го зашлеви и изкрещя:

— Не можел да търпи! Какво общо имаш с това?

— Обичам те и не исках всичко да започне отначало…

— Как се осмеляваш да седиш срещу мен и да твърдиш, че ме обичаш, след като си ми отнел единствения мъж, когото съм обичала?

— Но това е невъзможно.

— Кой си ти, та да ми казваш кое е възможно и кое не? Той никога не го правеше нарочно, а само когато беше пиян, и ти го знаеш. — Беше се изправила, а лицето й пламтеше от гняв.

— Но той щеше да те убие.

— Глупак! Никога нямаше да го стори, защото ме обичаше. Какво си направил, за Бога? Как си могъл? — Майка му седна, смазана и изнемощяла.

— Мамо, съжалявам…

— Съжаляваш ли? — изкрещя Розамунд. — Каква безполезна дума! Направи ме нещастна за цял живот, а твърдиш, че ме обичаш. — Пискливо се изсмя и Уолт потръпна.

Внезапно тя стана и столът се прекатури зад нея. Бързо прекоси кухнята, грабна чантата му и я запрати срещу него.

— Махай се! Махай се от къщата и от живота ми!

— Мамо, не съм го направил нарочно.

— Резултатът е налице, Уолт. Върви си. Повече не желая да те виждам! Ожени се за Чарити и дано бъдеш нещастен колкото мен. Мразя те, до гроб ще те мразя!