Анита Бърг
Алчност (51)

Краят

Джейми пристигна в замъка на Гътри в единайсет сутринта на шести април. Бяха изминали точно три месеца от деня, в който тръгнаха да търсят съкровището. Преживяванията им бяха толкова много и толкова разнообразни, че се връщаше объркан. Беше научил много неща, но и много други останаха загадка за него.

Замъкът беше променен. Пролетните цветя бяха разцъфнали и градината беше неузнаваема. Навсякъде играеха деца. Той си припомни, че цялото им пътуване по някакъв начин беше свързано с тях. Странно, но и тримата не бяха родители за пример — Дитер изобщо нямаше деца, Уолт имаше болен син, който не живееше при него, а самият той беше изоставил единствената си дъщеря.

Отвори му слугата, за когото вече знаеше, че е бразилски индианец. Тръгнаха през голямата зала, която още не беше мебелирана. Гътри беше в кабинета си, където се беше състояла последната им среща.

— Джейми, чудесно е, че те виждам, момчето ми. Точен си като англичанин. Ще пийнеш ли нещо специално? — Той посочи подноса, върху който имаше бутилка шампанско, поставена в кофичка с лед, кана с портокалов сок и само две чаши.

— С удоволствие.

— Това е любимият ми специалитет — добави Гътри, докато смесваше питиетата. — Само ти ли идваш?

— Да, но ти, изглежда, предварително го знаеше — Джейми кимна към двете чаши. — Предполагам, че ти е известно какво се случи. Чувствахме невидимото ти присъствие по време на цялото пътуване.

— Подразбрах нещо, но искам и ти да ми разкажеш.

— Съдбата на онези деца в Бразилия покърти всички ни, особено Уолт, който не знаеше за опитите с лекарства. Откритието така го разстрои, че не можа да продължи с нас, а се върна в Щатите.

— Сигурно знаеш, че разпродава всичко. Чух, че ще задържи само една лаборатория в Орегон. Ще основе фондация в полза на бразилските индианци. А милият Дитер? Разкажи ми за него.

— Защо, та ти знаеш всичко. Когато го видях за последен път, се кълнеше, че ще се откаже от нелегалната търговия с оръжие и че ще използва връзките си, за да внесе помощи в страните, които се нуждаят от тях. Трагедията, която видяхме в Югославия, би разплакала и самия дявол. Дитер не престава да мисли за нещастните деца. За малко щеше да загине заради тях — ранили го, когато пренасял лекарства за сиропиталището.

— Кой би помислил, че милият Дитер ще се изложи на такъв риск? Ала въпреки всичко не умря. Вместо това се преобрази и с парите от нелегалната си търговия основа фонд за подпомагане на сираците в страните, разтърсвани от граждански войни. Много похвално, нали? На всичко отгоре ще осинови и едно момиченце. И така, миличък… — Гътри тромаво се запъти към сейфа, набра комбинацията и извади чековете, които беше оставил там преди три месеца. — Поздравявам те. Съгласно споразумението парите са твои. Предполагам, че си открил еликсира. Така ли е?

— Мисля, че да. — Джейми погледна чековете. Изгаряше от желание да протегне ръка към тях, но се въздържа и вместо това дълбоко въздъхна. — Дори и да съм спечелил парите, размислих и няма да ги взема.

— Сериозно ли говориш? — обади се Гътри без следа от изненада в гласа си.

— Задръж ги и ги предай на УНИЦЕФ.

— Имаш ли нещо против, ако ги взема аз?

Той го погледна недоумяващо.

— Е, ако такова е желанието ти… — измънка, но усетил, че разочарованието му ще проличи, добави: — Виж, тъй като нямам дял в депозита, нямам право да го взимам или да предявявам изисквания.

— Да не помислиш, че искам парите за себе си, момчето ми? Съвсем не, ще ги използвам за моята забавачница. Забеляза ли децата отвън? Какви сладурчета, нали? Малко са шумни, но какво да се прави…

— Колко са?

— Двайсет и пет, но имаме място за още десет. Новият ми проект е да създам място за почивка и радост на децата. Не, не сиропиталище, а слънчев дом, в който да събират здраве и сили.

— Похвално начинание, както ти се изразяваш, но и доста странно. Питам се защо го правиш.

— За изминалите петдесет години не свърших нищо полезно, а само се наслаждавах на живота. Реших през следващите петдесет да не бъда толкова голям егоист.

— Отказваш ли се от вилата и от всичко останало?

— За Бога, момчето ми, за нищо на света не бих се отказал от лукса. Не възнамерявам на стари години да живея в мизерия. Нещата ще си вървят постарому. Само ще преразпределям благата, тъй да се каже.

— И след като реши да реформираш себе си, помисли, че можеш да сториш същото и с нас тримата, така ли? Искаше да ни покажеш грешките, които правим в живота, нали?

— Боже мой, нима това се е получило? — изкикоти се шишкото.

— Не постъпи добре.

— О, хайде, приятелю, къде остана чувството ти за хумор?

— Междувременно го загубих. Всъщност за кого се мислиш?

— За Гътри, разбира се, за добрия стар, симпатичен Гътри. Но ако имаш друга представа за мен, съобщи ми я, целият съм слух, сладурче.

— Нямаше право да постъпваш така с нас. Спомняш ли си какво ни каза в началото? „Предлагам ви да се позабавляваме, да се спасим от скуката през зимата.“ — Джейми умело имитираше гласа му. — Забавление ли? Ти почти унищожи Уолт, който всъщност е един добър човек. Можеше да убиеш Дитер. Какво знаеш за него и детството му, когато се е оформял характерът му? Дали знаем какво е преживял Уолт, за да стане такъв безскрупулен бизнесмен?

— Хайде, Джейми, спести ми извиненията. Всички сме имали сурово детство…

— Не говори глупости. Нищо от онова, което сме преживели като деца, не може да се сравни със случилото се с Дитер. Знаеш ли, че е открил любимия си баща зверски убит? А животът му в Берлин в края на войната е бил истински кошмар. Тогава майка му е проституирала, за да могат да преживяват. За Бога, ако подобно нещо днес се случи на някое дете, ще го обсадят психиатри и социални работници, за да го закрилят. А той е трябвало да се справя с всичко сам.

— Е, все пак той изпълни мисията. А искаш ли да знаеш нещо за любезния Уолт — говори се, че е убил баща си. Изненадан си, нали, момчето ми?

— Как? Кога?

— О, преди години, когато е бил съвсем млад. Очевидно баща му е бил неприятен тип, който често го е биел и Уолт се е отървал от него, като му е помогнал да се удави. Не го обвинявам.

— Господи, какъв ужас! Как го научи?

— Едно птиченце ми го каза.

— Означава ли това, че си шпионирал всички ни? По дяволите, невъзможен си.

— Имах причини да го направя.

— Представям си колко ревниво бедният Уолт е пазел тайната си и накрая се явява тип като теб, който я разкрива.

— Колко състрадателен си станал!

— Не бъди саркастичен. Знам, че Уолт е човек на място. Ако наистина е убил баща си, сигурен съм, че е бил принуден. Не съм този, който може да го съди. Но на теб никога няма да простя за това, че се подигра с нас. Не го заслужавахме. Нямаш право да играеш ролята на Господ и да раздаваш правосъдие от негово име. Ти си негодник! — Осъзнаваше, че като говори така, проиграва шанса си да прави филм, но внезапно установи, че не го е грижа. От името на тримата трябваше да каже всичко на шишкото.

— Свърши ли с нравоучението, момчето ми?

— Какъв ли смисъл има, след като не се вслушваш в никого? За теб всичко е игра.

— Сега е мой ред, Джейми. Позволи ми да ти съобщя някои истини, за да разбереш, че всичко е много сериозно. Да си богат не означава да си безотговорен, каквито са онези двамата. Те напълно заслужават онова, което им се случи. Нали видя прислужника ми Жозе? Със съпругата му са обикновени, доверчиви индианци. С цялата си наивност са си мислели, че белият човек знае повече от тях, и… са станали негова жертва. Цялата история е много тъжна. Имали са три деца и са били твърде бедни, за да си позволят повече. В отчаянието си жената прибягнала до хапчетата на Уолт. Родила уродливо дете, занесла го в гората и го убила. Сетне, разкъсвана от срам и угризения, се самоубила. Целта ми беше Уолт да види последиците от дейността си.

— За Бога, не чу ли? Не е знаел нищо.

— Трябваше да знае. Вината е изцяло негова.

— Защо Жозе не ги е осъдил?

— Не бъди наивен. Какво може да направи един обикновен индианец? Във всеки случай той не иска пари, а съпругата си. Освен това едно парично обезщетение не е никакво наказание за Уолт — той е толкова богат.

— Защо не му обясни всичко, а измисли тази сложна игра?

— Той едва ли щеше да си направи труда да провери нещата на място.

— А бедният Дитер с какво заслужи наказанието си?

— Спомняш ли си мистериозната самолетна катастрофа над Тихия океан, при която всички пътници загинаха?

— Струва ми се, че да — излъга Джейми.

— Беше атентат. Медиите съобщили, че президентът на някаква африканска държава щял да пътува с този самолет и политическите му противници поставили бомба в него. Информацията се оказала неточна, президентът не бил в самолета, но триста невинни пътници загубиха живота си. Между тях се намираше мой приятел — млад, надарен човек, който едва започваше кариерата си на оперен певец. Току-що се беше оженил и съпругата му очакваше дете. Когато чула новината, пометнала и така остана съвсем сама. Търговията с оръжия, които Дитер безгрижно нарича „играчки“, му служи само за забавление. Той е просперирал в толкова други области, че не му се налага да цапа ръцете си. Само с алчност може да се обясни играта със смъртта. Ще попиташ защо лично не му кажа всичко това. Каква полза? Той знае, че всички ние не одобряваме дейността му, и въпреки това продължава. Ето защо бях принуден да действам по-решително.

— Значи предварително си обмислил всичко.

— Да. Исках да ги накарам да страдат. От известно време ги следях, обаче фактът, че двамата се озоваха едновременно в един и същ хотел в Кан, беше чиста случайност.

— Ами аз? С какво привлякох вниманието ти?

— С нищо, скъпи Джейми, ти си ангел. Разбира се, бих желал да не си такъв закоравял комарджия, но с това вредиш само на себе си. Ти също случайно се оказа там и щеше да е нелюбезно от моя страна да те изключа от играта. Освен това реших, че участието ти ще е от полза за другите двама, особено за Уолт, който, бидейки американец, щеше да се затрудни в отгатването на ключовете, свързани с Европа. От тази гледна точка беше в неравностойна позиция. А теб, изглежда, подцених, защото излезе победител. Защо отказваш да вземеш парите, нали искаше да снимаш филм?

— След като разбраха, че се интересуваш от проекта, желаещите да инвестират в него са много, тъй че финансово не съм притеснен. Освен това парите не са най-важното нещо в живота. След онова, което видях, мисля, че те трябва да се използват за полезни цели, не за празни удоволствия.

— И все пак искаш ли да правиш филм, или си решил да ставаш монах?

— Налага ми се да работя, защото имам дългове, а трябва да поддържам и замъка. Но предполагам, че вече нямам шанс, след като ти държах такъв език.

— Не бъди глупав, Джейми. Обичам споровете. Освен това донякъде си напълно прав — попрекалих, но нали знаеш, че обичам да си навирам носа навсякъде.

— На теб, стари негоднико, никой не може да се сърди.

— Чудесно. И все пак трябва да помислиш за имението Грантли и за онзи чудесен замък, който те зарежда с енергия и любов.

— Ако успея да подновя кариерата си, надявам се да спечеля достатъчно, за да задържа имота, ако ли не, ще продам всичко. Наскоро разбрах, че хората и отношенията между тях са по-важни от някакъв замък.

— Значи се запозна с моя приятел Панос, свещеника? Той много те харесал. Каза ми, че си изглеждал по-добре, отколкото на екрана. И така, какво е заключението ти?

— Че еликсирът не се намира във водата.

— Така ли мислиш?

— Да. Не взех проба за изследване, защото щяхме да открием, че това е обикновена минерална вода.

— Точно така. Преди време направихме анализ с Панос. Въпреки всичко водата е с превъзходни качества и може да бъде източник на доходи. Представяш ли си, бутилирана вода от Егейските острови? Защо не се заинтересува?

— Много мислих по въпроса. Който се захване с подобен бизнес, ще плати голяма морална цена. Не искам да съм този, който ще промени живота на местните хора. Те са дълголетни, защото са изпълнени с вътрешно доволство. Еликсирът на живота е в самите нас. Ако основем там фабрика за бутилиране на минерална вода и ги направим богати, какво ще остане от вътрешната им удовлетвореност? Няма ли да съкратим живота им до жалките седемдесет години? Не бих взел такъв грях на съвестта си.

— Значи мислиш, че това задоволство е причина за дълголетието им?

— Дълго разсъждавах върху нещо, казано от свещеника: че всички те се обичат. Именно това е ключът към загадката. Нямам предвид сексуалната, а истинската, духовната обич. Трябва да обичаш другите хора повече от себе си.

— Каква хубава идея! Да се надяваме, че си прав, момчето ми. Признай, че играта беше забавна.

— О, да. Понякога беше страшна, понякога — тъжна, но си прав, че беше интересна. Все пак нямам желание да се повтори.

 

 

Докато пътуваше за Лондон, Джейми се питаше какво става с него. Обикновено не изпускаше случая да се сдобие с пари, а сега беше обърнал гръб на цяло състояние. И какви бяха онези негови брътвежи пред Гътри за обич и доволство? Навярно с възрастта е започнал да изглупява. Усмихна се, защото за пръв път от много време се чувстваше спокоен. Щеше да се заеме с филма, но не заради парите, а заради огромното удоволствие, което щеше да изпита, правейки добра роля. И най-важното беше, че този път нямаше да работи за слава. Вече беше осъзнал колко е преходна. Ала в едно нещо беше напълно сигурен — докато е жив, няма да се занимава с хазарт. Това решение взе, когато видя, че сумите, които губи за една нощ в казиното, могат да стигнат за едногодишната издръжка на сиропиталището в Югославия.

Взе такси до вкъщи. Заизкачва бавно стълбите към апартамента си не поради умора, а защото за пръв път щеше да влезе в жилището си, след като Мика го беше напуснала.

Дали присъствието й още се усещаше там? Щеше ли старият му копнеж по нея да възкръсне? Тя трябваше завинаги да изчезне от живота му. Вече знаеше кого иска да има до себе си, но съзнаваше, че мечтата му е непостижима.

В апартамента цареше потискаща тишина. Не бързаше да запали лампата, защото знаеше какво ще види. И въпреки това изтръпна, когато светлината обля дългия коридор: върху тъмночервените стени от единия до другия край бяха наредени двайсет огромни снимки на Мика в различни пози. Той бързо започна да сваля портретите. Събра ги накуп и ги наблъска в гардероба на входното антре. Едва тогава се почувства по-добре.

В спалнята все още се носеше уханието на парфюма на Мика. Отвори гардероба и видя, че дрехите й стояха по местата си. Щеше да махне и тях, след като се подкрепи с чаша уиски.

 

 

Щом Дитер се освободи от комплексите, любовта между него и Магда разцъфтя с неподозирана сила. Двамата се наслаждаваха един на друг, сякаш бяха съвсем млади любовници, които сега откриват секса. Единствената им неприятна мисъл беше свързана с Гретел — питаха се как да й съобщят за чувствата си.

Ала притесненията им бяха напразни. От прозореца на спалнята си тя ги беше видяла да се разхождат в градината. По влюбените им погледи беше разбрала всичко. Внезапно й прилоша. Разбра, че са я използвали. В яда си дръпна силно завесата и я скъса; счупи няколко скъпи предмета, сетне си стегна куфара и завинаги напусна замъка.

 

 

Не след дълго Уолт намери подходяща къща. Беше достатъчно голяма, за да се обособи крило за сина му, в което да има стаи за обслужващите го медицински сестри, помещение за гимнастика и басейн за масаж. Лекарите му бяха казали, че Ханк няма да може да се ползва от басейна и гимнастическите съоръжения, но той не губеше надежда.

Новият му дом беше отдалечен на около седемдесет километра от този на майка му и на двайсетина от Уестлейк, където се намираше единствената лаборатория, която му беше останала.

Изненадващо и за самия него, той беше безкрайно доволен, че се е върнал в родното си място, където се чувстваше сигурен.

Майка му излезе права по отношение на Чарити. Съпругата му не отиде в полицията да го предаде и тайната му остана запазена.

Чарити беше удовлетворена от издръжката и побърза отново да се впусне във вихъра на светските удоволствия.

Беше пресметнал, че за по-малко от година ще открие болница в Бразилия. Питаше се дали ръководенето само на една лаборатория ще му бъде достатъчно, за да запълва времето си. В едно беше сигурен — нямаше да му липсва светският живот, който двамата с Чарити бяха водили досега. Дали не бяха търсили светските удоволствия, за да запълват празнотата, която съществуваше в отношенията им?

Копнееше да сподели живота си с жена като Уинтър, но това беше само мечта. Наскоро след завръщането им бе намерил оставката й на бюрото си. Не я обвиняваше. Нямаше право да я натоварва с грижите си. Тя навярно щеше да отиде при Джейми. Искрено й желаеше щастие, но страдаше, че повече няма да я види. Но преди всичко трябваше да изпълни дълга си към Ханк. Не се страхуваше от самотата, която го беше съпровождала през целия му живот. Сега поне беше свободен.

 

 

Първият ден на Джейми в Лондон беше напрегнат. Мълвата, че е пристигнал, се беше разпространила мълниеносно и телефонът му непрекъснато звънеше. Отвсякъде се силеха поздравления и покани. Ала той реши, че първата му работа е да опакова вещите на Мика и да уреди изнасянето им от дома си. Вече не изпитваше съжаление от раздялата им.

Наля си още едно уиски и се отпусна на канапето. Господи, как мечтаеше Уинтър да е до него в момента. Ако беше проявил смелост и беше й признал чувствата си, може би тя щеше да предпочете него пред Уолт. Защо така лекомислено му разчисти пътя? Защо винаги трябваше да бъде джентълмен до мозъка на костите си?

Позвъни се и той се запита кой може да го търси по това време. Отвори вратата и недоумяващо изгледа младата жена, която стоеше на площадката.

— Здравей, татко — опита се да се усмихне тя.

— Фиона! Каква приятна изненада! — Не знаеше как да постъпи. Ако я целунеше, щеше да бъде твърде прибързано, ако само й стиснеше ръката — много формално. Затова сложи ръка на рамото й и добави: — Заповядай, влез. — Поведе я към всекидневната и момичето застана в средата на стаята.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Джейми, за да наруши неловкото мълчание.

Зарадва се, когато Фиона кимна утвърдително, защото това му даваше възможност да отиде за малко в кухнята и да се овладее. Когато се опита да извади ледените кубчета от хладилника, забеляза, че ръцете му треперят. Не можеше да повярва, че дъщеря му е дошла, особено след като му беше казала, че не иска да го вижда.

Заговориха за времето, за колекциите му от картини и порцеланови войници. През цялото време скришом я разглеждаше и усещаше, че тя прави същото. С гордост установи, че Фиона прилича повече на него, отколкото на майка си. Беше много красива.

— Как върви учението в колежа? Занимаваш се с антропология, нали?

— Да, с модерна антропология. Свързано е с проблемите на съвременното общество, като например защо се разтрогват браковете.

„Господи, ще става социален работник. Колко тъжно!“ — помисли си Джейми, но само въздъхна.

Настъпи неловко мълчание, сетне той се престраши и започна:

— Слушай, защо не ми кажеш…

— Виж, татко, трябва да ти кажа… — едновременно с него заговори и Фиона. Двамата избухнаха в смях и когато се успокоиха, той се обади:

— Започни ти първа.

— Мама умря.

— Съжалявам. Кога? — попита и се учуди, че абсолютно нищо не почувства при новината за смъртта на жената, с която беше прекарал няколко години от живота си и която беше родила детето му.

— Преди десет дни. От рак. — Младата жена говореше толкова спокойно, че баща й се запита дали не е сдържана по природа, или пък има някаква друга причина.

— Сега разбирам защо ме е търсила по телефона — продължи той. Дали не му се е обаждала, за да му съобщи, че е болна? Или пък е искала да се сдобрят?

— Каза ли ти нещо… за мен?

— Не, нищо — отвърна Фиона и в гласа й се прокрадна съжаление или поне така му се стори. Сетне добави:

— Навярно ти е телефонирала на път за болницата.

— Може би.

— Мисля, че е по-добре да продам къщата. — Дъщеря му говореше разсеяно, сякаш искаше да му каже нещо, но не знаеше откъде да започне.

— Трябва да ти е било много тежко. А къде беше вторият ти баща?

— Напусна ни още миналата година. Прекалено дълго издържа. Не го обвинявам, не се живееше лесно с мама. Ужасно мъчно ми беше, когато си отиде. Не знаеше, че е болна.

Джейми не сподели колко трудно му беше да живее със Сали.

— Слушай, скъпа… Предполагам, че се чувстваш обидена. Мислиш, че съм те изоставил. Не е вярно, никога не съм те забравял. Онова, което се случи… — Той замълча, защото не знаеше как да обясни сложните си чувства на едно младо момиче.

— Помислил си, че за мен ще бъде по-добре, ако не се виждаме. Не си искал да ме разстройваш.

— Така е. Честно казано, мислех, че и за мен така ще е по-добре. Когато трябваше да се сбогувам с теб след поредната ни среща, сърцето ми се късаше. Надявах се, че един ден ще разбереш. Бих дал всичко на света, за да поправя нещата.

— Мразех те. Бях толкова огорчена… — Момичето млъкна за миг, сякаш за да се овладее, а на Джейми му прималя. — Когато гледах твоите филми или снимки във вестниците, те ненавиждах. Пред никого не съм признавала, че си ми баща, но в училище се налагаше да обяснявам, че името Грантли и приликата ми с теб е съвпадение. Много съм объркана, защото преди няколко дни открих, че мама ме е лъгала. Беше ми казала, че си ни изоставил на произвола на съдбата. Ала след смъртта й започнах да преглеждам книжата й и намерих това. — Отвори чантата си и извади писма, стегнати със синя панделка. — А на тавана открих кутия, пълна с твои снимки и изрезки от вестници и списания, свързани с филмовата ти кариера. И все пак тя твърдеше, че те мрази. Сега вече не го вярвам. Колкото и тъжно да е, навярно не е преставала да те обича. От писмата разбрах истината. Не съм подозирала, че през цялото време си плащал издръжката ми и че влогът ми в банката е направен от теб; мама ми беше казала — на мен и на втория ми баща, — че парите са от дядо ми. Открих и много подаръци от теб, които дори не бяха разопаковани. Бях потресена и много плаках. Иска ми се да е жива, за да узнае, че съм открила истината.

Джейми я слушаше с вълнение, но не изпитваше гняв.

— Не я кори, Фиона. Вярно е, че се провалих като съпруг. Бях безотговорен, пропилявах парите си на комар, а майка ти мечтаеше за семеен живот с улегнал мъж. Радвам се, че все пак си узнала всичко. Не е приятно да те смятат за чудовище.

— Но защо не си ми го казал? Загубихме толкова много време.

— Страхувах се. А когато се опитах, нямах голям успех. — Джейми горчиво се усмихна.

— Дано не помислиш, че вече е късно и че обидата е унищожила всичко.

— Фиона, винаги съм те обичал. — Сведе очи и срамежливо продължи: — Заета ли си тази вечер? Искаш ли да вечеряме някъде?

— С удоволствие, татко, имаме много да наваксваме.

— Чудесно. — Прегърна я, като се смееше и плачеше едновременно, а бъдещето му се стори много по-оптимистично, отколкото допреди час.

 

 

След като се върна от Ню Йорк, Уолт посети сина си. Сестрите го предупредиха, че момчето не се чувства добре — измъчвала го вирусна инфекция. Ханк изглеждаше по-слаб, отколкото преди четири месеца. Нормално дете би се справило с такова заболяване за няколко дни, но за него беше необходимо продължително лечение с антибиотици и други процедури, за да се избегнат усложненията. Ала можеше ли да се каже, че изобщо някога Ханк се чувства добре… прикован към инвалидния стол?

Включи уредбата, седна до момчето и го прегърна.

— Купих къща за двама ни, Ханк. Ще живееш при мен. От стаята си ще можеш да се любуваш на океана и на китовете… — В продължение на повече от час той говори на недъгавия си син. — Никога няма да те изоставя, Ханк. Никога! Ще прекараме остатъка от живота си заедно.

Дотолкова се беше съсредоточил в сина си, че не чу почукването на вратата и леките стъпки зад гърба си. Когато някой докосна рамото му, подскочи.

— Здравей, Уолт! Надявам се, че нямаш нищо против посещението ми.

— Уинтър! — възкликна той. — Това се казва изненада.

— Знам, че по това време винаги си тук — топло се усмихна младата жена.

— Не очаквах, че отново ще те видя. Не и след като… получих оставката ти… — Беше толкова смутен, че говореше несвързано.

— Размислих. Ако още ме искаш…

— Разбира се, че желая да се върнеш, но не мога да ти осигуря работа. Купих си къща в Орегон и двамата с Ханк ще живеем там. Задържах само една лаборатория близо до новия ми дом, където ще продължа изследванията. Знаеш ли, вече изолираха гена на болестта на Хънтингтън? Навярно идните поколения няма да страдат от нея. Ала аз трябва да продължа работата си, за да помогна на онези, които вече са поразени от това чудовищно заболяване.

Тя нежно докосна рамото му и решително заяви:

— Нямах предвид работата, а другото ти предложение. Все още ли е в сила?

— Предложение ли?

— Беше казал, че ме обичаш и че желаеш да бъда до теб. Наистина ли е така или е било само прищявка?

— Най-искрено го мисля и никога не съм казвал подобно нещо на друга жена.

— Вярвам ти. И аз те обичам и копнея да бъда до теб. През последните седмици бях много отчаяна. Да си призная, липсваше ми. Доста дълго се борих със себе си, страхувах се да повярвам в думите ти.

— Но… — опита се да я прекъсне Уолт.

— Остави ме да довърша, докато не съм загубила кураж. Не бях права да се отказвам от щастието си. Обикнах те и те приемам такъв, какъвто си. Само глупавите жени си въобразяват, че могат да променят един мъж.

— О, Уинтър…

— Сетне осъзнах, че изобщо не знаеш нищо за чувствата ми — бях съумяла да ги запазя в тайна. Затова реших да те намеря и да ти кажа, че не мога да си представя живота без теб. Не знам дали ще ми повярваш.

— Действително се промених и го дължа на теб. Иска ми се никога да не се разделяме.

— Трябва да ти кажа още нещо. Не желая да бъда поредната ти любовница. Ако ме изоставиш след време, не бих го понесла.

— Господи, за какъв ме смяташ? В деня, в който получа развод, ще се оженя за теб.

— Искам да бъда твоя съпруга — прошепна младата жена.

— О, скъпа, не вярвам на ушите си. Мислех, че съм проиграл шанса си пред теб. Трябва да те предупредя, че за в бъдеще възнамерявам да водя уединен живот в Орегон.

— Не можеш да ме отблъснеш така лесно.

— Страхувах се, че харесваш Джейми и неговото общество.

— Нима допускаш, че бих приела да бъда господарка на имение и съпруга на филмова звезда? — Тя се разсмя. — Джейми си беше въобразил, че ме обича, но мисля, че все още е под влияние на преживяното с Мика и че ще измине много време, преди отново да се влюби. Винаги ще го приемам като приятел, но това не е любов. Да обичаш някого означава да не можеш да живееш без него.

Откъм болничното легло се чу лека въздишка.

— Ханк! — едновременно възкликнаха двамата.

— Той ни чува! Винаги съм твърдял, че синът ми разбира всичко. — Уолт притисна силно Уинтър до себе си, сякаш се боеше да не я изгуби. Сетне се отдръпна и внимателно се вгледа в лицето й, като че ли искаше завинаги да запомни изражението й.

Наведе се и впи устни в нейните.