Анита Бърг
Алчност (37)

Америка — есента на 1992

— Цял ден ли ще си губиш тук сам времето? — Чарити беше застанала на вратата.

— По дяволите, заспал съм. — Уолт се прозина и се протегна. — Навярно съм изморен.

— Ще вечеряме при семейство Шропшър. Очаква се да дойде и Робърт Редфорд.

— Сериозно ли? — възкликна и внезапно почувства умора и отегчение.

— Какво ти става? Имаш само час, за да се приготвиш — сопна му се тя.

Той рязко се изправи.

— Чарити, защо не посещаваш Ханк?

Лицето й се сгърчи — напрягайки мускулите си, тя сякаш искаше да отблъсне въпроса.

— Вече разисквахме тази тема.

— Не, не сме я изяснили докрай. Може би е добре да поговорим още по нея.

— Знаеш как гледам на нещастието с него — като на Божие наказание заради греха ти. Не желая да го виждам — нито сега, нито когато и да е.

— Мисля, че трябва да го направиш. Струва ми се, че не бива да го забравяме.

— О, съвсем не съм го забравила, Уолт. Никога не забравям каквото и да било — изсъска и излезе, а той си припомни какво чудесно облекчение беше почувствал, след като сподели мъката си с Уинтър.

През януари, седмица преди бала на Гътри, Чарити излезе да направи някои покупки, но докато пресичаше Пето Авеню, я блъсна такси.

Уолт беше в кабинета си, когато Бет му съобщи новината. В първия момент почувства огромно облекчение — беше ли най-сетне свободен? После се засрами и се опита да прогони предателската мисъл.

— Добре ли е? — попита.

— Не знам, господин Фийлдинг. Ще наредя колата да ви чака.

Когато отиде в болницата, жена му се беше свестила.

— Какво се случи?

— Един Бог знае. Сигурно съм се унесла в мисли. По дяволите, погледни на какво приличам.

— Имаш дълбока рана на челото.

— Най-зле е кракът ми. Лекарят каза, че най-малко три месеца ще съм неподвижна. Искам да се прибера вкъщи. Мразя болниците.

— Разбира се, скъпа.

— С такова нетърпение очаквах бала на Гътри… Трябва да отидеш, Уолт.

— Сам ли?

— Ще бъдеш между приятели. Освен това чрез теб ще науча всички подробности.

При първия удобен момент той побърза да си тръгне. Нямаше търпение да стигне до вкъщи, затова се обади от болничен автомат.

— Уинтър, следващата седмица заминавам за Париж — имам покана за бал. Ще дойдеш ли с мен?