Анита Бърг
Алчност (50)

На юг от езерото на Ариадна…

Останал сам в играта, Джейми нямаше причина да бърза и затова реши да прекара няколко безгрижни дни в Атина. Докато пиеше кафе и прелистваше някакъв вестник, в колонката за светска хроника забеляза съобщението, че майка му се намира в града. Не бяха се виждали от години и внезапно пожела да й се обади.

Попи, която го покани в луксозната си вила извън Атина, представляваше тъжна гледка. Косата й беше прекалено руса за жена на нейната възраст, силно опънатата вследствие на много козметични операции кожа на лицето лъщеше неестествено. Наближаваше шейсетте и светлорозовата, къса поличка никак не й подхождаше. Изясни се защо е в Гърция веднага щом представи новия си годеник — стар, но много богат грък. Джейми се усмихна, питайки се кой ли подред съпруг ще е този? Навярно петият.

Както очакваше, вилата беше пълна с гости. За майка му животът беше един безкраен празник.

Джейми се питаше дали желанието да сподели с нея чувствата си към Мика, Уинтър и Фиона го беше довело тук. Но подходящ момент за такъв разговор не се появи, тъй като изобщо не останаха насаме. Защо ли си беше въобразил, че може да й се довери, когато близост между тях никога не беше съществувала? Докато я наблюдаваше как възбудено снове между гостите, си помисли колко глупав е бил да очаква съчувствие и съвет от нея. Внезапно осъзна, че е излишен в салона на майка си.

След двудневен престой и сърдечно сбогуване с нея той се качи на полупразното по това време на годината корабче, което пътуваше от Пирея за остров Наксос в Егейско море.

За пореден път ключът не му създаваше затруднения, въпреки че не знаеше какво се намира на юг от Наксос. Преди години, когато беше много млад, беше идвал на острова с един приятел. Нощуваха и се хранеха в обикновена таверна, напиваха се всяка вечер, а когато парите им свършиха, се преместиха да спят на плажа. Докато стоеше на палубата и наблюдаваше отдалеч обраслия в буйна растителност остров, той си припомни онези вълшебни нощи, когато небето не беше черно, а мастиленосиньо, звездите закачливо примигваха над главите им, дивата мащерка ухаеше, а песента на щурците галеше слуха. Подобно преживяване в живота му повече нямаше да се повтори.

Корабчето спря на кея и Джейми се отправи към езерото на Ариадна, разположено наблизо. Местната легенда гласеше, че тя се е къпала в него, очаквайки завръщането на Тезей. Всъщност това беше нещо като издълбан в скалите басейн, пълен с топла минерална вода. Най-вероятно тесният канал, който свързваше езерото с морето, беше точката, откъдето трябваше да тръгне в южна посока.

Не беше трудно да намери говорещ английски местен човек, който да му превежда при разговора с един от старите рибари. След като поръча няколко бутилки вино, Джейми успя да научи, че точно на юг се намира остров Ковос. Съдейки по израженията на рибарите, мнението им за него не беше високо. Обясниха му, че островът е малък, само шепа камъни, хвърлени от боговете в пристъп на гняв. Бил неплодороден, хлябът — лош, маслините — дребни, хората — неразговорливи, жените — грозни. Нямало защо да ходи там, по-добре било да остане в Наксос…

На следващата сутрин, все още измъчван от махмурлук, той успя да намери лодкар, склонен да го превози до островчето, което действително изглеждаше като пустиня в сравнение с плодородния Наксос. Нямаше планини, само един хълм се виждаше от брега.

Джейми огледа окъпаната в слънчеви лъчи местност и промърмори:

— Благодаря ти, Гътри. А сега накъде да тръгна, стари негоднико — на север, на юг, на изток или на запад?

Не можеше да бъде на север, защото натам беше морето. Ако тръгнеше на запад, след сто метра щеше отново да се озове пред него. Тогава на изток или на запад да поеме? Той постъпи като всеки хазартен играч в подобен случай — извади монета от джоба си и я подхвърли.

— Ези или тура? Ези — значи на юг.

Вървя през трънаци и храсти, докато се добра до някакъв черен път, който свързваше морето с вътрешността на острова. Тръгна по него и не след дълго се озова в подножието на хълма. Едва сега видя, че по склона му е разположено голямо село. Къщите бяха построени върху тераси, издълбани в скалите, и отдалеч приличаха на водопад, който се спуска от върха. Джейми пресметна, че дотук беше извървял около два и половина километра. Започна да се изкачва по хълма, като от време на време спираше и се оглеждаше. Островът нямаше пристанище, в заливчето не се виждаха водни колела и луксозни яхти. Ала това кътче, забравено от цивилизацията, му допадаше.

Пътят нагоре по хълма към селото беше по-стръмен, отколкото му се стори отдалеч, и няколко пъти му се наложи да спира, за да си поеме дъх. Каза си, че трябва да се откаже от пушенето и от пиенето. Това решение се затвърди, когато по средата на пътя го задминаха две старици с тежки кошници. Ако съдеше по сбръчканите им лица, сигурно бяха два пъти по-възрастни от него. Те усмихнато го поздравиха и бързо го изпревариха.

— По дяволите, тези баби се движат като ракети — промърмори той, усмихна се и продължи да пълзи нагоре.

Забеляза, че земята по склоновете на хълма беше обработена. Самото село приличаше на десетките други, които беше видял в Гърция. На централния площад имаше църква и таверна с маси и столове, изнесени на тротоара. Джейми седна, поръча си бира и се огледа. Тук беше оживено, нямаше и помен от обичайната сънливост на гръцкото село. Къщите и дворовете бяха чисти и спретнати, никъде не се виждаше олющена боя или боклук. Възрастни жени прекосяваха площада, натоварени с пазарски чанти — не бяха прегърбени и вървяха бодро. Ако знаеше гръцки, непременно щеше да ги попита за тайната на тяхната жизненост.

Като свърши питието си, отиде в селското гробище, както му беше обичай, когато попаднеше в непознато селище. Винаги беше твърдял, че единствената му полза от изучаването на латински е, че може да чете надписите по паметниците. Този път обаче му се наложи да призове на помощ и познанията си по старогръцки. Извънредно много го заинтересува фактът, че тук всеки беше умрял в твърде напреднала възраст — сто и десет, сто и петнайсет години. Това го развълнува. Навярно Гътри не се шегуваше с тях. Може би неговият еликсир все пак съществува. Защо иначе селото щеше да е пълно с толкова бодри старци, а гробището — със столетници? Дали ползваха някакво лекарство или пък някоя малко позната билка?

Върна се в таверната, където вече сервираха обяда. Скришом занаднича в чиниите, опитвайки се да отгатне дали някоя особеност в храната не е причина за дълголетието на местните жители. Задушено агнешко месо, салата със сирене, риба, макарони — най-обикновено гръцко меню. Възрастните мъже пиеха вино, а на всяка маса имаше обичайната гарафа с вода. След като не говореше гръцки, как да открие тайната им? Навярно докторът ще му се притече на помощ. Но ако действително тук имаше нещо, досега трябваше да е открито и предложено на пазара.

— Извинявайте, не сте ли филмовият актьор Джейми Грант?

Той се извърна и срещна тъмнокафявите, усмихнати очи на свещеник в дълго черно расо, с голям, красиво изработен кръст на гърдите.

— Да.

— Познах ви. Гледали сме вашите филми, много са забавни. — Мъжът говореше английски със силен акцент. — Разрешавате ли? — Посочи празния стол до Джейми. — Какво ви води насам? Много малко туристи ни посещават, дори корабите не спират.

— Смятайте го за Божия благословия.

— Може би сте прав.

— Прави ми впечатление, че тук всички са дълголетници — каза Джейми, опитвайки се да скрие любопитството си. — Как си го обяснявате? Да не би тук да е Шангри-ла^[1]?

— О, едва ли. В Шангри-ла хората остават вечно млади и хубави, а ние не сме такива. Няма красота в старостта.

— Не мисля така. Всяка възраст има своята привлекателност — учтиво заяви Джейми, без сам да вярва на думите си. Мисълта за старостта го ужасяваше. Навярно селяните и рибарите я посрещаха мъдро и спокойно, но не и филмовите актьори. — Забелязах, че тук всички изглеждат здрави и пъргави.

— Може би се дължи на природосъобразния ни начин на живот. Нямаме автобуси и ако някой иска да отиде до крайбрежното селце да си купи риба, трябва да върви пеш или да използва велосипед. Имаме само две коли — едната се използва от доктора, а другата — от мен. Несъмнено двамата с него ще умрем рано.

— Да не би да се дължи на някакъв по-особен начин на хранене?

— Кой знае? Естествено здравословното хранене има значение или поне така ни уверяват лекарите.

Джейми усети, че всичките му подпитвания удрят на камък, но въпреки това продължи:

— Забелязах, че всички в таверната пият много вода. Необичайно е, особено за гърците. Не мислите ли, че пиенето на много вода е вредно?

— Разбира се, че не. Напротив — полезно е.

— Тогава навярно някакъв минерал в нея или нещо подобно е причина за местното дълголетие?

Свещеникът направи знак на сервитьора да се приближи и поръча храна и вино, без да му отговори. Джейми се зачуди дали не беше нарочно.

— Познавате ли Гътри? — запита той.

— Ха! Кой не познава милия, стар шишко? Бяхме заедно в Кембридж.

— О, разбирам. Значи вие сте неговият човек, който ще ми покаже онова, което търся.

— Така ли? Но какво всъщност търсите? Може би ще мога да ви помогна, може би не — загадъчно отвърна свещеникът.

— Гътри ни изпрати да търсим Еликсира на живота — смутено обясни младият мъж.

— Еликсирът е нещо, което удължава живота до безкрайност, нали? Задачата си я бива.

— Да, така е. — Джейми се приведе и нетърпеливо запита: — Да не би да има нещо във вашата вода?

— Какво трябва да има? — невинно попита свещеникът.

— Някакво свойство, което да е причина хората тук да живеят толкова дълго? Или пък тайната се крие другаде?

— Кой знае? — отвърна раздразнено свещеникът. — Може да се дължи на слънцето, на начина ни на живот… Важното е, че сме доволни.

— Някога правили ли сте химически анализ на юдата? Ако се окаже, че има подмладяващ ефект, можете да я бутилирате и да забогатеете.

— Защо ни е, имаме всичко, от което се нуждаем, и сме доволни от живота си. Онези, които искат нещо повече, напускат. Останалите живеят в любов и разбирателство.

— Значи не мислите, че водата е причина за дълголетието на местните жители? — разочаровано подхвана младият мъж.

— Не съм казал подобно нещо. Просто ви изясних, че има съчетание на обстоятелства, които ни правят такива, каквито сме. Ала — продължи той с променен глас — струва ми се, че трябваше да бъдете трима.

— Да, но двама се отказаха или ако предпочитате, отпаднаха. Откриха, че не се нуждаят от еликсир.

— А вие?

— Моят случай е по-различен. Навярно не съм късметлия като тях и все още не съм намерил себе си.

— Разбирам. Е, млади момко, няма никаква мистерия около нашата вода и ако желаете, ще ви покажа откъде идва. Може би тогава ще решите как да действате по-нататък.

Излязоха от селото и се заизкачваха по каменистата пътека, виеща се по склона. Най-сетне спряха пред отвора на някаква пещера, прикрит от пълзящи растения. Когато влязоха, свещеникът включи фенерчето си и подаде едно и на Джейми. Силно приведени, бавно запристъпяха по дълъг, тъмен и влажен коридор, изрязан в скалата, докато внезапно пред очите им се откри просторна зала. Джейми погледна надолу и видя огромно езеро.

— Ето, виждате ли? Това е нашият воден източник — истинско чудо на природата. Езерото не пресъхва дори и при най-голяма суша. Никой не знае откъде извира водата, ние просто сме благодарни на Бога, че я има.

Джейми седна върху надвисналата над езерото скала. През процеп високо над главата му проникваше слънчева светлина и падаше върху водата, от което тя добиваше тюркоазен оттенък. Гледката беше изумително красива. От тавана на пещерата се спускаха сталактити, наподобяващи тръбите на огромен орган. Имаше и сталагмити, но те бяха потопени дълбоко във водата и приличаха на потънал призрачен град. Цареше мъртва тишина. Джейми дълго седя като хипнотизиран, без да усети, че свещеникът си е отишъл. Инстинктивно усети, че е стигнал до края на пътуването, въпреки че не знаеше какво трябва да прави по-нататък.