Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avarice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2017)
Корекция и форматиране
шеNMereva (2017)

Издание:

Автор: Анита Бърг

Заглавие: Алчност

Преводач: Ваня Янчулева

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Весела Прошкова

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-409-154-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1004

История

  1. — Добавяне

Орегон 1961—1962

Когато се връщаше вкъщи, Уолт винаги се обаждаше на Джъби Хорнбийм, който си оставаше единственият му приятел. Можеше да има много други приятели, ако пожелае, защото където и да отидеше, веднага ставаше популярен, но той предпочиташе Джъби пред всички останали. Уолт не беше красавец в традиционен смисъл — имаше широко, квадратно и грубовато лице, но, изглежда, точно това се харесваше на момичетата. Най-хубавото в него бяха очите му — големи, невинни и светлосиви, но цветът им се променяше в зависимост от цвета на дрехите му, така че някои се кълняха, че те са сини, други — че са зелени, а трети, които бяха най-близо до истината, твърдяха, че са сиви. Около него винаги се трупаха почитателки, но той не им обръщаше внимание и дори се смущаваше от интереса им. Възможно беше другите момчета да завиждат на успеха му сред нежния пол и на ума му, но не го показваха — бяха респектирани от отличните му прояви като футболист и от добрите му оценки в училище. Мнозина от тях благоговееха пред ръста му.

Когато бяха петнадесетгодишни, двамата с Джъби от време на време излизаха с момичета, но скоро решиха, че това е губене на време и пари — особено на пари. Момичетата им се струваха глупави същества, с които не е лесно да водиш разговор. Уолт винаги ги сравняваше с майка си и беше убеден, че никога няма да срещне жена, която да прилича поне малко на нея.

Преди години се беше сближил с Джъби, защото откри, че неговият баща също го бие. Освен това приятелят му също обожаваше майка си и не се срамуваше да го признае. Още в началото на дружбата им Джъби му призна за баща си и Уолт, облекчен донейде, че не е сам в нещастието си, също сподели болката си. До известна степен Джъби беше в по-лошо положение, защото нямаше на кого да се оплаче, докато той бе решил, ако положението в семейството му стане нетърпимо, да потърси съдействието на шерифа — бащата на приятеля му. Джъби не напускаше дома си само заради майка си — боеше се, че ако избяга, гневът на баща му ще се стоварва върху нея и върху сестра му. На петнайсет години беше слаб и астматичен. Все още го биеха и той можеше само да завижда на Уолт, че няма повече този проблем.

Докато другите момчета в околността се надпреварваха да се хвалят със сексуалните си подвизи, двамата приятели предпочитаха да се разхождат или да се затварят в стаята на някого от двамата и да разговарят за политика, спорт и музика. Най-често обсъждаха как да забогатеят, но немалко часове посветиха на изработването на план, който ще помогне на Джъби да убие баща си.

Единственото неприятно нещо, свързано с приятеля му, беше сестра му Чарити. Момичето беше на тринайсет, високо, слабо и недодялано. Имаше продълговато лице с предизвикателно издадена брадичка, изострен като птичи клюн нос, разкривени зъби, на които шините не помагаха, и права, постоянно мазна коса. Беше толкова грозновата, че дори майка й не се надяваше да се разхубави някой ден. Само кафявите й очи бяха красиви, но те не компенсираха останалите грешки на природата. Беше решително и упорито дете и брадичката й го издаваше.

От осемгодишна възраст беше влюбена в Уолт и в дневника си много отдавна бе отбелязала, че възнамерява да се омъжи за него. Заминаването му я опечали и тя започна да му пише редовно, макар че той никога не й отговаряше. Чарити беше безкрайно щастлива, когато учебната година свърши и той се върна. Не си губеше времето с приятелки, стремеше се да бъде постоянно около брат си, за да не изпусне някоя негова среща с приятеля му. Понякога се молеше да я вземат с тях, когато отиват на кино, до млечния бар или на разходка с велосипеди.

— О, разкарай се, глупачке — изсъскваха и двамата едновременно и Джъби трябваше да се извинява заради сестра си.

— Не ме притеснява — лъжеше самоотвержено Уолт, но тайно изпитваше неудържимо желание да я удуши. Момчетата понякога губеха много време, за да измислят как да се отърват от нея.

Всяко лято напускаше за около две седмици дома си. Розамунд напълваше хладилника с храна, натоварваше багажа си в малката кола, която Стийв й беше купил, и двамата с Уолт заминаваха при дядо му. Това правеха отскоро — в миналото Стийв не им го разрешаваше и Розамунд не се осмеляваше да му противоречи. Баща му не ги придружаваше, защото по неизвестни за Уолт причини дядо Дензил беше забранил на зет си да стъпва в къщата му.

Пътуването им отнемаше около два часа. Дядо му живееше в дървена къща близо до гората. На мястото на кочината и краварника беше засадил разкошна градина, в която растяха най-разнообразни цветя и билки. Ако познанията на Розамунд по билколечение можеха да се нарекат добри, то тези на баща й бяха енциклопедични. Славата му на природолечител се беше разнесла надалеч и страдащи хора отвред, дори от градовете, се стичаха при него да търсят помощ.

С набитото си око той преценяваше финансовите възможности на клиентите си по колата, с която пристигаха, по дрехите, по бижутата и най-вече по обувките. „Винаги можеш да отгатнеш състоянието на банковата сметка и характера на човека по вида на обувките му“ — обичаше да казва той. На богатите даваше скъпи консултации, но бедните лекуваше безплатно. Разбира се, не лишаваше вторите от удоволствието да изразят благодарността си чрез подаръци — яйца, пилета, хляб, зеленчуци, плетени покривчици, домашно вино и ракия. Винаги благодареше сърдечно, независимо от начина на заплащане.

Къщата му беше удобна, построена върху голяма площ. Отделните крила бяха пристроявани с годините. Караше кадилак, купен на старо, с който се гордееше, обичаше малцовото уиски и можеше да си позволи прислужница — петдесетгодишната едра и весела Доли. Уолт, който вече се интересуваше от секса, се питаше дали тя не е нещо повече от чистачка и готвачка за дядо му. Не заговори майка си на тази тема — струваше му се нередно. Най-важното за него беше, че дядо му може да плаща скъпите такси за образованието му.

Дензил и дъщеря му обичаха да се разхождат из градината и да обсъждат лечебните свойства на растенията. Розамунд често се съветваше с баща си как да облекчи страданията на някой приятел, потърсил помощта й. Уолт почти винаги ги придружаваше и слушаше с интерес разговорите им. Беше шестнайсетгодишен, когато започна да вписва в бележник всичко, което научаваше.

— Розамунд, май ще имаме последовател — усмихна се веднъж баща й и кимна към внука си, който вървеше по петите им и старателно записваше всичко чуто.

— Надявам се, татко.

— Мисля, че всичко това може да ни направи много богати — усмихна се момчето и посочи към градината.

— Струва ми се, че и сега не можем да се оплачем — отвърна старецът, подпрян на бастуна си.

— Да, дядо, но ти работиш на дребно. Ако патентоваме твоите лекарства и излезем с тях на големия пазар… Все повече и повече хората ще се обръщат към природата. Четох наскоро, че в Калифорния онези хипита вече го правят.

— Същото се отнася и за моите кремове за лице. Мисля, че хората ще се разочароват от фабричните продукти и ще потърсят отново старата билкова козметика — добави майка му.

— Сигурен съм. Отвращавам се, като си помисля какво слагат по лицата си днес жените — плацента, човешки ембриони, кръв от насекоми — дядо Дензил потръпна. — Има поговорка: „За всяка болка има билка.“

Уолт побърза да си запише думите му.

— Дядо, ти си гений. Това ще бъде пазарният ни девиз: „За всяка болка има билка.“

— Не си въобразявай много, Уолт. Искаме да помагаме на хората, а не да забогатяваме от нещастието им — смъмри го майка му.

— Едното не изключва другото — смутено отвърна момчето.

В един от последните дни на посещението им през същото лято Доли му съобщи, че дядо му го чака в оранжерията, която се намираше в края на градината и беше заобиколена от висок жив плет. Тук Дензил експериментираше със семена, изпратени му нелегално от растениевъди от всички краища на света.

— Влез, синко. Ще пиеш ли едно уиски с мен?

Момчето прие с гордост и двамата се настаниха в тръстиковите столове, разположени между саксии с великолепни цветя.

— Уолт, разсъждавах много върху онова, което каза в градината. Сериозно ли го мислиш?

— Разбира се.

— Решил ли си какво ще продължиш да учиш?

— Дядо, искам да стана богат, макар че мама не обича да го казвам. Хората те забелязват само ако имаш пари. — Уолт се приведе и лицето му придоби съсредоточено изражение.

— Има ли значение дали те забелязват или не?

— Да, струва ми се — само тогава можеш да осъществиш плановете си.

— Какви например?

Той замълча. Не искаше да признае, че най-силното му желание е да спаси майка си, като я отведе далеч от съпруга й грубиян — може би дядо му нямаше да го одобри, нито пък, че мечтае да стане прочут и да се познава с известни личности — струваше му се много снобско. Вместо това смънка:

— Желая да помагам на хората. Мисля, че правото е най-доходната професия. Виждал ли си някога беден адвокат?

Дядо му го изгледа сериозно и Уолт се запита дали не сбърка, като му довери плановете си.

— Розамунд винаги е била романтичка и това й създава проблеми. Съгласен съм с теб, макар че не мога да преценя дали е толкова важно да бъдеш известен. Сигурен съм обаче, че е много хубаво да не си броиш центовете и да живееш охолно. Като си помисля колко тежко ми беше, докато работех в мините… — старецът тъжно поклати глава. — Не бих искал да имаш такъв труден живот.

Момчето се усмихна одобрително, а дядо му замислено се загледа в чашата с уиски, след което попита:

— Как ти върви химията?

— Добре, както и всички останали предмети — похвали се и бързо добави: — Благодаря ти за щедростта към мен.

Дензил махна с ръка, сякаш да покаже, че благодарностите са излишни.

— В такъв случай мисля, че трябва да се откажеш от правото и да се посветиш на химията. Прав си — имам рецепти, благодарение на които бих могъл да натрупам състояние, но Федералната лекарствена служба никога не би разрешила производството им, ако не са изследвани от професионалист. Ако си дипломиран химик, това лесно може да стане. На чужд човек не бих доверил тайната на знанията си.

— Значи ти също искаш да станеш богат, дядо — усмихна се Уолт.

— Искам да се върна там, където съм роден, момчето ми. Искам да си купя хубава къща близо до Сейнт Джъст и да прекарам остатъка от дните си в нея. Не успях да се привържа към тази страна — разбрах, че трябва да си роден тук, за да бъдеш истински американец.

— Какво ти пречи да заминеш сега?

— Нищо, но ми се иска да видя единствения си внук стъпил на крака. Освен това… — Замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи. — Искам да помогна на Розамунд, за да бъде осигурена материално до края на живота си — за всеки случай.

Уолт го изгледа изненадано — не очакваше, че дядо му знае за издевателствата на Стийв. Мислеше, че това е тайна само между двамата с майка му.

— Знаеш всичко, дядо, нали?

— Какво да знам? — Той го изгледа изпод око.

— Че той я бие?

— Да — тъжно въздъхна старецът.

— Не можеш ли да му попречиш, да ни спасиш от този ад? — проплака Уолт, за пръв път ядосан на дядо си.

— Повярвай, момчето ми, страдам ужасно, като виждам какво става с вас. Помолих Розамунд да потърси помощ от църквата, от полицията, от доктора, но тя не иска и да чуе. Сляпо вярва на баща ти всеки път, когато й каже, че това няма да се повтори, че ще се промени, че няма никога повече да го прави… Изтръпвам винаги, когато реша да ви позвъня по телефона — не знам кой ще се обади и какво ще ми каже.

— Но тогава защо не направиш нещо?

— И да загубя дъщеря си завинаги? Запомни едно, Уолт: един ден и ти ще имаш деца и ще разбереш, че си безпомощен да им помогнеш. Ще стоиш настрана, ще наблюдаваш как те се самоунищожават и ще можеш да се намесиш едва когато дойде време да събереш парчетата от разбития им живот.

— Съжалявам, дядо. Навярно ти също страдаш много заради нас. Слава Богу, че всичко това свърши.

— Нима?

— Дядо, мислиш, че…

— О, надявам се, че греша, но знаеш ли, вълкът козината си мени, но нрава — никога.