Анита Бърг
Алчност (40)

Европа и Африка — 1957—1962

Корабът с оръжие щеше да потегли от Холандия. Година преди това с помощта на английския си паспорт Дитер беше успял да започне бизнес с внос и износ на стоки в Ротердам, като всъщност се подготвяше за оръжейни сделки. За прикритие на истинския си предмет на дейност беше регистрирал още няколко фирми в Лихтенщайн. Отначало партньорите не го приемаха насериозно поради младостта му, но скоро се убедиха, че надменният младеж не им отстъпва по нищо. Дитер внасяше килими, дървени украшения, дрехи и коприна от източните страни, а изнасяше сирена, канцеларски мебели и резервни части за машини — всичко това беше вписано в разрешителното му.

Понеже не можеше непрекъснато да пребивава в Холандия, а и не го желаеше, трябваше да наеме доверени лица — това го изискваше не само естеството на работата, но и огромните суми пари, които се очакваше да преминават през фирмата. Дитер знаеше, че единственият начин да си осигури дискретност, е да наеме хора, които са му задължени по един или друг начин.

В един бар се запозна с Ян, който се опитваше да удави мъката си в алкохол. Бил изпратен в затвора за сътрудничество с германците по време на окупацията. След излежаване на присъдата открил, че обществото не му е простило и че работа за него не може да се намери. Ала когато разбрал, че други, които са услужили на врага много повече от него, не само са се спасили от затвора, но и просперирали, огорчението му нямало граници. Един сърдит, безпаричен, но интелигентен човек беше идеална находка за Дитер. Сприятели се с него, нахрани го, облече го, намери му подслон и накрая му предложи работа във фирмата си. Ян му беше безкрайно благодарен.

Дребничката блондинка откри най-случайно в парка, където тя ридаеше на една скамейка. Настани се до нея, мълчаливо взе ръката й и я изчака да се поуспокои. Историята, която му разказа, беше банална: срещнала американски моряк, който й завъртял ума с приказки за южни плантации; впечатлителното момиче си въобразило, че едва ли не самият Рет Бътлър стои пред нея и лесно се поддало на съблазънта. Щом установила, че е бременна, открила и още нещо — че американските власти нямат данни за моряк с името, което тя знаеше. Когато изповядала греха си пред пастора, божият служител мелодраматично я изхвърлил на улицата. В момента била без средства и искала да се самоубие.

Дитер плати за аборта в една клиника и я настани в удобно жилище. Предложи й работа като секретарка на Ян и за по-сигурно преспа няколко пъти с нея. Реналта вече беше лудо влюбена в благодетеля си и готова да умре за него.

Брус, капитанът на корабчето, беше едър и страшен на вид шотландец с белег на едната буза. Беше участвал във войната някъде в Западна Европа и изпитанията му трябва да са били толкова ужасни, че след това цивилният живот му се сторил безкрайно скучен. Каквато и работа да захванеше, винаги я загубваше, защото бързо се отегчаваше и се напиваше до смърт.

Дитер беше обходил баровете на много пристанища, преди пътищата им да се кръстосат. Двамата веднага изпитаха уважение един към друг и Дитер реши да му се довери. От друга страна, перспективата да се занимава с контрабанда и по този начин да се надсмива на обществото, както и щедрото възнаграждение, убедиха Брус, че най-сетне си е намерил добра работа.

По съвета на шотландеца купиха оцеляло през войната торпедно корабче. Отначало Дитер се поколеба — искаше му се нещо по-голямо за целта. Ала когато Брус изтъкна, че този тип кораби развиват най-високата скорост, той се съгласи. В действителност тези двигатели имаха ограничен капацитет и се нуждаеха от непрекъснато зареждане с бензин, ала шотландецът разреши този проблем, като смени мотора с дизелов, превърна задната кабина в резервоар, а за малкия екипаж опъна хамаци на палубата.

Скривалище за оръжието направиха в трюма; под машинното отделение на корабчето. Тази операция струваше пари и на Дитер се наложи да продаде още диаманти. Както винаги това му причини болка.

Един от западните военни аташета в Берлин му беше обяснил в какво се състои тази авантюра — доставка на оръжие за една все още нестабилна след освобождението си от колониално владичество африканска държава. За да се справи със задачата, Дитер щеше да се нуждае от връзките си в Берлин, създадени още в ранната му младост.

Голяма част от пратката беше доставена от американска база в Германия със съдействието на корумпиран американски сержант. Прехвърлянето на оръжието през руската зона се извърши по сложен и скъп начин чрез фургони, коли и камиони, чиито тайници умело бяха замаскирани с обикновен товар. Неоценима помощ им оказа руски дипломат, който се нуждаеше от доларите на Дитер, за да осъществи мечтата си да избяга на Запад. Последната част от оръжейната партида щяха да получат в пусто заливче по западното крайбрежие на Англия от затънал в дългове оръжейник на разпуснат британски полк.

Едно от най-важните правила в живота Дитер беше научил още като дете в разрушения Берлин — че всеки човек може да бъде купен.

Когато най-после отплаваха с целия товар на борда, се поуспокои и се изтегна на тясното легло в кабинката в предната част на кораба. Отначало мислеше да го нарече „Софи“, но в последния момент промени намерението си и на кърмата беше изписано „Реналта“. Искаше да запази първоначалния неопределен цвят на корабчето, който толкова добре се сливаше с този на морето, но Брус даде друг съвет:

— Боядисай го, така ще буди по-малко подозрения. Ако запазиш този невзрачен цвят, негодниците ще помислят, че криеш нещо.

Щом излязоха в открито море, Дитер усети умора. Никога нямаше да забрави напрежението, докато товареха оръжието на борда, което лично беше опаковал в сандъци с надписи „инструменти“. Лежеше върху плаващия арсенал и по странен начин се чувстваше щастлив и въодушевен.

Торпедното корабче не беше построено за разходки по море и когато навлязоха в Бискайския залив, високите вълни го заподмятаха и на моменти то дори се отклоняваше от курса. Пътешествието протичаше спокойно. Ала с наближаването на местоназначението Брус удвои постовете — екипажът се оглеждаше за морски съдове, брегова охрана, митничари, изобщо за всеки, който би проявил настойчив интерес към товара.

В уречената нощ корабчето се приближи към брега с угасени светлини.

Дитер се беше замислил върху мистерията на великия континент, когато някой внезапно допря нож до гърба му.

— Митническа проверка — чу плътен глас зад гърба си. — Горе ръцете.

Кипящ от гняв, той се подчини. Как е възможно постовете да не забележат митничарите?

— Имате оръжие, нали? Предайте го.

— Не превозваме, само сирене и сечива. Можете да видите документите. — Дитер говореше спокойно и учтиво. Бавно се извърна, възхищавайки се на хладнокръвието си. Погледът му срещна черно, мокро от пот лице и изплашени очи. Човекът носеше тениска и шорти, а краката му бяха боси.

— Митница ли, негоднико? — извика Брус, хвърли се към чернокожия и изби оръжието от ръцете му, удари го по главата с пистолета си и бързо го хвърли зад борда.

— Акулите ще му видят сметката.

Чу се изстрел и куршумът изсвистя близо до лицето на Дитер.

— Залегни, глупако. — Брус безцеремонно го блъсна на пода.

Престрелката беше кратка — нападателите бяха общо четирима, но никой от тях не се оказа добър стрелец, защото куршумите им свистяха в нощта, рикошираха в металната обшивка на кораба и попадаха, без да навредят върху товара, завързан на палубата. За части от секундата другите членове на екипажа извадиха оръжията си, прицелиха се в „митничарите“, които полетяха в морето.

Настъпилата след изстрелите тишина беше толкова дълбока, че на Дитер му се стори почти осезаема. Изправи се и попита:

— Какви бяха тези?

— Кой знае. Навярно пирати. Но е възможно това да е двойна игра от страна на клиентите ти, чувал съм, че подобно нещо се случва. Да се освободим от товара и бързо да изчезваме.

— Мислиш ли, че е безопасно да продължаваме?

— Не е безопасно. Какво предлагаш — да се върнем в Ротердам със стоката и без печалба? — Брус се върна в машинното, а Дитер се почувства като глупак.

Корабчето навлезе в залива, където трябваше да се осъществи срещата. Всички се бяха струпали на палубата и в очакване на сигнала ругаеха през зъби. Само след пет минути проблесна светлина. Дитер се усмихна — стори му се, че участва в приключенски филм, ала в следващия миг се укори за глупостта си.

Бързо и мълчаливо мъжете започнаха разтоварването на стоката, прекосявайки дървения понтон.

Брус и Дитер слязоха на сушата. Върху стъпалото на голям камион седеше изискано облечен господин с кожено куфарче. Поздравиха се усмихнати.

— Има ли някакви досадници наоколо? Военни, полиция или нещо подобно? — любезно запита Брус.

— Не. Всички получиха своето и няма да ни безпокоят — заяви господинът на безупречен английски.

— Своето ли? — попита Дитер.

— Става дума за подкуп — обясни шотландецът.

— Поздравявам ви за точността — продължи мъжът. — Чух изстрели, имахте ли неприятности?

— Някакви пирати ни изненадаха на борда, когато приближавахме, но се справихме с тях. — Разтоварването беше тръгнало още по-бързо, защото към хората на Дитер се бяха присъединили шестима негри във военни униформи.

— И така, на работа! — Мъжът отвори куфарчето, а Дитер преглътна, когато на светлината на ветроупорния фенер видя плътно наредените пачки долари.

— Подръж лампата, Брус, за да ги преброя.

— Не е нужно, всичко е наред — заяви мъжът.

— Все пак, ако не възразявате… — Бързо започна да брои парите, сякаш беше банков касиер.

Един от войниците се приближи и прошепна нещо на безупречно облечения си шеф. Той стана, оправи ръбовете на панталона си, изтръска пясъка от обувките си, кимна на друг от хората си и пое друго куфарче.

— Всичко е наред, сержантът току-що ми съобщи, че поръчката ни е изпълнена. Предадох ви и парите, следователно мога да си вървя — заяви.

— Не бързайте! — Брус заплашително застана пред него. — Ако бях на ваше място, щях да почакам, докато партньорът ми преброи парите.

— Нима е наложително?

— Много. — Шотландецът грубо го блъсна и той се строполи върху стъпалото.

Дитер се намръщи и погледна приятеля си.

Тук е само половината от договорената сума.

— Така си и мислех. Негодник! — изръмжа Брус.

— Господа, моля ви! — Мъжът махна и многобройните му пръстени проблеснаха. — Имаме малък проблем. Парите, които очаквахме да получим от приятелите ни от източния блок, се оказаха по-малко от обещаното и… — Той не довърши изречението, защото Брус стреля в главата му, тялото му увисна като на парцалена кукла.

Дочули гърмежа, негрите дотичаха, опитвайки се да извадят пистолетите си. Куршумите се врязаха в телата им. Кръв зашуртя от разкъсаните им артерии и парливият й мирис изпълни ноздрите на Дитер. Разнесе се тракане на картечница. Той се извърна; застанал върху малка височина, смеейки се до припадък, дребният ирландец беше пуснал в действие картечница. Негрите лежаха и стенеха на пясъка. Брус ги обходи и с по един куршум ги довърши, сякаш беше ловец, който доубива ранен елен.

— Защо го направи? — Дитер се извърна и погледна шотландеца, който равнодушно отпиваше уиски от манерката си.

— Малкият негодник се опитваше да те прати за зелен хайвер. Той лъжеше. — Брус се наведе и вдигна коженото куфарче, без да обръща внимание на кръвта по него. Отвори го и видяха, че то също беше натъпкано с долари. — Виждаш ли?

— Как разбра?

— Шикалкавеше, а освен това не ми хареса кройката на костюма му.

— Не можеш да убиваш хората само защото не ти се нравят.

— При определени обстоятелства мога. Нали не мислиш, че приятелчетата щяха да ни оставят да си отидем с парите? Ако не им бяхме видели сметката, те щяха да видят нашата.

— Имаме уговорка за още две доставки.

— Тогава сме направили услуга на този момък. — Той побутна тялото с крак. — Струва ми се, че е наемник. Шефовете му може би щяха да те убият след доставяне на последната партида, но не и след първата. Този тук се опитваше да извърти номер и на тях. Да, съвсем определено му направихме услуга — такава бърза и лека смърт… Нали не мислиш, че приятелите му щяха да бъдат толкова милостиви с него?

— Но защо застреля и останалите, налагаше ли се?

— Така е по-чисто.

— Брус, ти си непоправим. Какво щях да правя без теб?

— Най-вероятно щеше да си мъртъв. С мръсен бизнес си се захванал, приятелю. Имаш нужда от някои напътствия, за да оцелееш. — Потупа го по рамото, прегърна го и двамата се отправиха към кораба.

Същата нощ, докато корабчето плаваше в северна посока, двамата приятели се напиха от радост.

— Срамувам се да го кажа, Брус, но това пътуване ми достави удоволствие. Не си спомням кога за последен път съм се чувствал толкова щастлив.

— Забавно беше, нали?

— Какво ще правим, ако подобно нещо се случи и следващия път?

— Няма да се повтори. Дадохме им да разберат, че не бива да се шегуват с господин Дитер. Не се безпокой, новината ще стигне където трябва.

 

 

Наистина при следващите пътувания неприятности нямаше. Дитер установи, че с нетърпение очаква новите сделки, мечтае за тях и за вълнението, което му доставят. Двамата с Брус бързо забогатяваха.

Дитер благославяше деня, в който срещна шотландеца. Безрезервно му се доверяваше и безкрайно му беше задължен за опита, който наготово получаваше от него — не само по отношение на контрабандата с оръжие, но и по всички други житейски въпроси. В продължение на пет години работиха заедно, осъществявайки много по-големи контракти, използвайки много по-големи кораби.

Последствията от дейността им не ги вълнуваха. Политиката не ги интересуваше; и двамата бяха от един дол дренки — искаха да бъдат богати и да се наслаждават на живота.

 

 

Една вечер през 1962 след успешно осъществена оръжейна доставка за група терористи Брус, както обичайно ставаше, се напи заедно с приятеля си. По-късно излезе, за да потърси проститутка, а Дитер си легна.

На следващата сутрин Брус беше намерен мъртъв в леглото си. Беше прободен с нож в сърцето, имаше и други наранявания по тялото, портфейлът му беше откраднат.

Повикаха Дитер, за да разпознае трупа. Когато видя безжизнената, кървава маса, трябваше да се извърне, за да скрие сълзите си от служителя в моргата. Като остана сам, раменете му се разтресоха от ридания. Почувства се отчаян, обезкуражен и безкрайно самотен. Брус беше единственият приятел, който някога беше имал. Едва сега осъзна, че го е обичал като втори баща. Спомни си за истинския, за графа, и за това, как като дете умееше да сдържа сълзите си пред него, за да не го разочарова. Сега, макар и вече мъж, беше дал воля на мъката си — знаеше, че страда заради двамата.

Никога повече не взе лично участие в доставките на оръжие.