Анита Бърг
Алчност (22)

Англия — 1955

— Да си призная честно, наистина съм изненадана. Не е справедливо да искат да се отърват от детето. Ужасявам се при мисълта, че могат да го изпратят в интернат. — Лу потръпна в потвърждение на казаното и се облакъти, за да вижда по-добре човека, който се гушеше до нея под пухения юрган.

— Но нали все някога Джейми трябва да тръгне на училище.

— Да, но не и сега, когато е едва шестгодишен.

— Смяташ, че е малък?

— Разбира се. Освен това искат да го отстранят, за да не пречи на мадам, а не защото са се загрижили за бъдещето му.

— О, хайде, Лу, не е хубаво да говориш така, нали обеща…

— Знам много добре какво съм обещала, Хари, но тази новина ме вбеси.

— Аз бях изпратен на училище, когато станах на осем.

— Така ли? — Тя седна в леглото и когато погледна към мъжа до себе си, сините й очи бяха премрежени от сълзи. — Това е ужасно.

— Напротив, нормално е — на осем години започваш първоначално училище, на тринайсет — средно, като и двете са на пансионни начала за хора от нашата класа.

— А майка ти как го понасяше? — Избърса сълза с опакото на ръката си.

— Майка ми? — Мъжът се разсмя. — Не мисля, че забелязваше отсъствието ми.

— Не мога да го понеса, любов моя… — Лу го сграбчи със силните си ръце и го притисна към пищната си гръд.

— М-м-м, колко е хубаво — прошепна той, потъвайки в меката плът. — Почти съм възнаграден за страданията ми през онези години.

— Изобщо не те разбирам. Как можеш да желаеш същото да сполети и сина ти?

— Кой е споменавал подобно нещо? Но ти обещавам, че ще говоря със съпругата си по този въпрос — усмихна се отново мъжът.

 

 

Бащата на Джейми посети майка му в лондонския й апартамент, което рядко се случваше. Повикаха момчето, но то трябваше да почака, докато нани напудри носа си и си сложи парфюм зад ушите. Джейми я наблюдаваше омаян — никога не беше я виждал да го прави и се питаше каква ли е причината.

— Трябва да ухая приятно заради негова светлост, нали? — обясни тя, сякаш прочете мислите му и се изкикоти, макар че доста нервно се суетеше из детската стая.

Джейми застана смутено на вратата и погледна срамежливо към баща си, който беше почти непознат за него. Чувстваше се неудобно, освен това му беше и ужасно горещо, тъй като беше издокаран в омразния кадифен костюм, три четвърти бели чорапи и лачени обувки със сребърни катарами, заради които момчетата в парка му се подиграваха.

Майка му стоеше отляво до камината, облечена в бежова копринена рокля и изглеждаше много красива и елегантна. Той си помисли, че тя е най-хубавото същество на земята, и изпита желание да се хвърли в прегръдките й, а тя да го целуне и му каже, че го обича. Не го направи — знаеше, че майка му няма да се зарадва и че ще го отблъсне, за да не развали прическата и тоалета й. Баща му стоеше отдясно — висок, слаб, елегантен и подчертано резервиран.

— Ела тук, Джейми, и кажи „добър ден“ на баща си — заповяда майка му.

Детето неохотно пусна ръката на бавачката.

— Това е всичко, нани — заяви Попи високомерно.

— Добър ден — изрече Джейми и подаде ръчичката си.

— Джеймс — баща му кимна официално и стисна ръката на сина си без капка сърдечност, — забрави ли, трябва да ме наричаш „сър“?

— Джейми, разбрах, че имаш навика да подслушваш. — Майка му го изгледа строго.

— Моля?

— Чу много добре, подслушвал си, нали? Отговори, без да ме лъжеш. — Тя запали цигара и Джейми забеляза, че ръцете й треперят.

— Не съм! — Той се изпъчи решително.

— Не лъжи… — гласът й изтъня до писък.

— Не лъжа. — Джейми пъхна ръце в джобовете си и усети страх.

— Един джентълмен не си слага ръцете в джобовете, Джеймс — смъмри го баща му.

— Съжалявам. — Детето се поправи. — Не разбирам за какво говори мама… сър — не забрави да добави то и погледна баща си с напразна надежда да прочете съчувствие по лицето му.

— Майка ти подозира, че си подслушвал личните й разговори, че си я шпионирал и съвсем основателно се сърди.

— Но аз не съм… сър — заяви упорито. Беше смутен, защото наистина не знаеше за какво става дума.

— Сигурен ли си?

— Понякога, когато съм бил в съседната стая, съм чувал мама да говори с други хора, но никога не съм подслушвал. Никога! — яростно изрече, опитвайки се да се овладее, защото чувстваше, че ще се разплаче. Обожаваше майка си и не искаше тя да му се сърди.

— Тогава откъде малката кучка е научила, освен ако самата тя не е подслушвала? — изсъска гневно Попи и всмука дълбоко дим от цигарата си.

— Това е всичко, Джеймс. — Баща му отново му подаде ръка. Джейми я стисна тържествено, завъртя се и бързо излезе от стаята, тихо затваряйки вратата, както го бяха учили.

Лу го чакаше в коридора с пламнало лице и блеснали от гняв очи.

— Ама че нахалство! — измърмори тя възмутено, сложи пръст на устните си и прилепи ухо към ключалката.

— Не, нани, не бива, забранено е — изплака той и я задърпа за ръкава. — Моля те, ще ни се скарат.

— Шт…

Разговорът в гостната прерасна в кавга. Напрежението растеше така, както влакът набира скорост. Скоро Хари започна да вика, а Попи — да крещи.

— Нани, недей… — Джейми отново дръпна, бавачката си.

Тя се обърна — този път на лицето й грееше усмивка, а очите й искряха от възбуда.

— Моят Хари е истински мъж! — заяви внезапно и сграбчи ръката на детето. — Хайде, мъничето ми, да отидем да го отпразнуваме с препечена кифла.

— Добре, нани.

— И да свалим тези твои глупави дрехи.

— О, да, да!

Да пие чай с препечена кифла пред камината в детската стая с бавачката си беше едно от големите удоволствия за Джейми — чувстваше се в безопасност, когато бе до любимата си нани. „Жалко, че камината е електрическа“ — неизменно отбелязваше Лу, докато препичаше кифлата, нанизана на специална вилица, чиято месингова дръжка представляваше митична самодива с грозно, изкривено в гримаса лице. Всеки път, щом детето го поглеждаше, имаше чувството, че самодивата е въплъщение на Сатаната.

— Имаме пет кифли, Джейми, как да ги разделим?

— Аз ще изям две, а ти — три.

— Ще стана много дебела — засмя се бавачката.

— Не, не си дебела, много си хубава — възкликна той.

— Да кажем, че съм пълничка, съгласен ли си?

— Намирам, че си чудесна — мекичка отвсякъде, като възглавничка.

— Господи, какви думи употребяваш понякога! — Тя постави препечената кифла в чинията и набоде друга. — Знаеш ли какво? Ако следващото превозно средство, което се покаже на площада, е такси, аз взимам петата кифла, ако е обикновена кола — ти печелиш.

— Ами ако мине камион или фургон?

— Не се брои — само такси или автомобил.

— Дадено. — Двамата скрепиха облога си, като си стиснаха ръцете и хукнаха към прозореца. Зачакаха напрегнато. Зелен фургон с надпис „Хародс“ се показа иззад ъгъла, а след него — кола за смет с ремарке. Двамата притаиха дъх в очакване.

— По дяволите, печелиш — заяви Лу, когато някакъв автомобил бавно премина през площада. Върнаха се на масата. Бавачката точно мажеше кифлите с масло, когато на вратата се почука.

— Нейна светлост те вика, нани — обади се прислужницата.

— Какво, точно сега? Да върви по дяволите. — Тя намаза без да бърза и последната кифла. — Джейми, изяж си твоите, докато са топли. Меган, налей му чай с много мляко и без захар.

— Без захар? Пфу! — Меган потръпна от отвращение.

— Захарта е вредна за зъбите — заяви бавачката и бързо излезе от стаята. Колосаната й престилка прошумоля. „Сякаш е платно на стар кораб“ — помисли си момчето.

— Наистина ли обичаш чай без захар?

— Не, отвратителен е, но нани реши така миналата седмица.

— Е, ако си мълчиш, този път няма да я послушаме.

Джейми се закле да не продумва и започна да се храни, като едновременно разлистваше голяма книга с цветни илюстрации на динозаври, неговата последна страст.

След десет минути вратата се отвори с трясък и Лу се втурна в стаята със зачервено от гняв лице, по което се стичаха сълзи.

— За Бога, нани, какво се е случило? — Меган скочи на крака.

— Уволниха ме, ето какво! Мене! След всичко, което съм направила за това семейство.

— О, не може да бъде. Защо?

— Тя ме обвини, че съм подслушвала, че съм я шпионирала. Ама че нахалство!

— Какво ще правиш сега?

— И аз това се питам. Тя няма да ми даде препоръчително писмо или пък хубавичко ще ме изрисува пред бъдещите работодатели. Май ще се наложи да се върна вкъщи.

— В Грантли? Няма ли да ти бъде тежка… е, нали знаеш, когато семейството е там и всичко останало? Искам да кажа, как ще го преживееш, ако се наложи да се срещаш с нейна светлост?

— Толкова по-зле за нея — изсъска Лу.

Джейми седеше на килима пред камината и се питаше какво става. Не знаеше какво означават думите „уволниха ме“, но по сълзите, стичащи се по лицето на Лу, съдеше, че нещо лошо се е случило.

— Ето, нани, вземи третата кифла, не я искам.

Детето се изплаши от реакцията, предизвикана от предложението му. Досега бавачката тихичко ронеше сълзи, като от време на време подсмърчаше, но изведнъж нададе силен вой.

— О, не, не ще го понеса! О, Джейми, как бих могла да живея без теб? — Тя се свлече на килима до него и го прегърна толкова силно, че чак го заболя.

 

 

Тази нощ в леглото той плака, докато заспа. Когато след няколко часа се събуди, отново заплака. Не издържа и отиде да се гушне до бавачката.

— Джейми, обичам те — въздъхна тя.

— Аз също, нани. Ще умра без теб — захлипа детето, заровило личицето си в меката й, приятно ухаеща гръд.