Анита Бърг
Алчност (20)

Джейми
Кан — есента на 1992

Въпреки че предишната вечер беше изпил много вино и коняк, Джейми се събуди бодър. Главната причина за доброто му настроение беше натъпканият с пари портфейл, който стърчеше от задния джоб на панталоните му. След като Дитер и Уолт се качиха в стаите си, двамата с Гътри попаднаха на игра на табла. Джейми обичаше този вид комар и когато зората пукна, беше сразил всички играчи, които се опитаха да му съперничат. Гътри, който няколко пъти заложи на приятеля си значителни суми, също се оттегли много доволен.

Джейми имаше важно качество за човек, чиито доходи напоследък идваха главно от хазарт — невинно изражение, което често мамеше онези, които не го познаваха и ги караше да мислят, че е глупав и лесен за обиране — една преценка, за която неизменно съжаляваха в края на играта.

Лежеше по гръб, скръстил ръце под тила си и вперил поглед в тавана. Мислеше за Гътри. Странен човек — имаше толкова много пари и въпреки това миналата нощ се зарадва на печалбата си почти колкото Джейми, ако не и повече. Според критериите на Гътри спечеленото представляваше нищожна сума. И какво имаше предвид, когато спомена за търсене на съкровище? Ами за Еликсира на живота? Глупости! Не е възможно да съществува подобно нещо, освен в главата на измамник, а Гътри не беше такъв — пък и не му се налагаше.

Без да извръща глава, потърси опипом цигарите си върху нощното шкафче. Пъхна една в устата си и я запали със златната си запалка „Дънхил“, която единствена от притежанията му не беше влизала в заложна къща. Вдъхна жадно дима и изпита удоволствие от замайването, което предизвикваше у него първата цигара за деня. И така, каква бе целта на Гътри?

Пари? Едва ли — имаше достатъчно.

Да се подиграва с тях? Също толкова невероятно — не беше злонамерен човек.

Някаква шега? Джейми се замисли върху тази идея — изглеждаше му най-правдоподобна. Ала нито Дитер, нито Уолт биха позволили да ги взимат на подбив. По света беше известно, че Уолт е безмилостен в бизнеса, а слуховете за характера на Дитер бяха смразяващи — ставаше много опасен, ако бъде предизвикан. И двамата обичаха парите и ги трупаха с вулгарна страст — тежко на онзи, осмелил се да се изпречи на пътя им под какъвто и да е предлог.

А може би Гътри се опитва да намери сюжет за някой роман — нищо чудно, ако се окаже точно това. Веднъж го беше попитал откъде взима идеи за книгите си и отговорът гласеше:

— От самия живот, скъпи приятелю.

Най-вероятно беше това. Джейми угаси цигарата си и се запита, както често правеше, дали не е време да се откаже от пушенето — не си струваше заради него да понася скандалите на приятелите си, повечето от които бяха непушачи.

Все пак… Дръпна възглавницата и се подпря на нея така, че да вижда през прозореца дъжда, който плющеше по плажа. Все пак… каквито и да са мотивите на шишкото, той нямаше практическа полза от тях. По дяволите, нямаше пари да си вдигне залога, камо ли да участва в търсене на някакво си съкровище. Жалко, колко би се забавлявал и разнообразил.

Дори ако Гътри купи неговия Ромни, налагаше се да похарчи парите за друго. Преди всичко трябваше да си плати сметката в клуба — беше досадно, когато е в Лондон, да не може да посещава любимата бърлога, където се събират всичките му приятели. Всъщност много по-полезно за него беше да стои далеч от това място, което го изкушаваше да се отклонява от правия път. Знаеше, че богатите му приятели го смятат за глупак, задето играеше комар, но той обичаше тръпката, свързана с хазарта. Освен това, седнал до масата с карти в ръка, забравяше за пустотата, която цареше в душата му.

Пустота беше точната дума за онова, което чувстваше през повечето време. Когато беше щастлив, не изпитваше необходимост от хазарт — никога.

Безупречно подреденият до към пет часа следобед кабинет на Гътри вече беше хаотично разхвърлян към девет. Хаосът беше организиран, тъй като шишкото знаеше къде да търси онова, което му беше необходимо. Бюрото му не се виждаше под купчината листове и бележки. Масичката за кафе, останалите масички покрай стените и дългото канапе бяха покрити със справочници, между страниците на които стърчаха маркери.

Върху хубавия паркет бяха разтворени географски карти — стари и съвременни, а големият глобус още се въртеше след последната справка на домакина.

По кориците на справочниците се четяха имената на места, като Египет, Гърция, Рим, Шотландия, Северна и Южна Америка и на предмети — архитектура, поезия, история и разни биографии. Всред цялата тази бъркотия Гътри се носеше с леки стъпки и с изражение на голямо задоволство проверяваше нещо ту в една, ту в друга книга, правеше справки в географските карти, сетне се консултираше с разписания на влакове и самолети, като в същото време купчината бележки върху бюрото му растеше. Изглежда, всичко това го забавляваше извънредно много, защото през цялото време си тананикаше някаква приятна мелодийка. Внезапно се сети нещо, отвори едно чекмедже, извади лист и веднага нотира песничката, преди да я е забравил.

— Каква добра работа свърших днес — си каза и започна да връща по местата им в библиотеката книгите, които повече не му трябваха, а останалите подреди, за да ги ползва по-късно.

Седна до бюрото и прегледа бележките. Някои от тях скъса и хвърли в кошчето за отпадъци, а други подреди по азбучен ред в цветни папки. Останалите размести по плота така, сякаш редеше пасианс.

Беше измислил десет възможни „ключа“ за откриване на съкровището, които щяха да ги отведат в различни части на света. Намръщи се. Десет са твърде много — жертвите му са заети мъже, може да се поколебаят, да се откажат и с това да развалят забавлението. Прегледа отново бележките си, усмихвайки се самодоволно. Неохотно отстрани „ключа“, свързан с минотавъра и Распутин. Присви устни съжалително, докато късаше бележките. В действителност се нуждаеше от пет или шест. След като взе това решение, подреди внимателно справките, сложи ги в книжна папка, отвори сейфа зад гърба си и заключи всичко в него.

— Жертви… — произнесе думата високо, но нежно, сякаш й се наслаждаваше и не искаше да се раздели с нея. Каква странна дума беше избрал да прибави към имената на Уолт и Дитер, но може би щяха да си я заслужат.

Мисълта му отново се върна към „ключовете“. Осъзнаваше, че като европеец Дитер ще има по-голямо предимство от Уолт, който, бидейки американец, несъмнено е скаран с европейската история, а вероятно и с географията на онази част на света, далеч от Америка. Нуждаеше се от някого да му помага и да ги държи под око — особено Дитер, който беше способен да излъже, за да спечели. Гътри винаги се беше съмнявал в правото му да носи титлата си. Неотдавнашните му проучвания, които стигаха чак до трудния живот на Дитер в разрушения, следвоенен Берлин, оправдаха съмненията му. Познаваше и други, успели да се издигнат от низините. Известно му беше колко здраво подобни хора се държат за богатството си и независимо колко е голямо, дълбоко в себе си таят неутолима страст да прибавят към него още и още чрез позволени и непозволени средства.

Нуждаеше се от арбитър, който да държи нещата под контрол. Въпреки че беше подочул някои слухове, обичаше Уолт и не желаеше да му навреди.

Джейми! Разбира се, че Джейми е човекът, който му трябва. Той се размърда неспокойно на стола при тази мисъл, придърпа по-близо до себе си телефона и набра номера на хотела.

— Джейми, как си, стари приятелю? — възкликна веднага щом го свързаха.

— Великолепно, Гътри, не би могло да бъде по-добре. Хубава нощ беше, нали?

— Надявам се, че не ти се обаждам прекалено рано… знаеш ли, аз ставам с птиците.

— Миналата нощ си легнахме с тях.

— О, няколко часа сън са ми достатъчни…

— Отдавна съм на крак — излъга Джейми и се запита защо го прави винаги, когато го спипват в леглото след девет часа сутринта.

— Ще летиш ли обратно днес? — запита Гътри.

— Може би… — отвърна. От опит знаеше, че когато му задават директен въпрос, който може да се превърне в покана, трябва да отговаря уклончиво, за да успее да се възползва от нея.

— О, чудесно, ако нямаш неотложни дела, се питам дали ще се съгласиш да прекараме няколко дни заедно. Има няколко въпроса, които бих желал да обсъдя с теб, сладурче.

— Ще бъде удоволствие за мен, старче.

— Да ти изпратя ли кола?

— Колко любезно от твоя страна!

Несъмнено денят се очертава по-добър, отколкото можеше да се надява, помисли Джейми, спусна босите си крака на пода и се изправи. Може би ще му се удаде да го направи още по-добър.

Поиска външна линия и набра домашния си номер. Зачака, усещайки как еуфорията му намалява с всяко позвъняване, на което нямаше ответ в лондонския му апартамент.

— Къде ли е тя?

Реши да брои до шест.

… четири, пет, шест. Да изчака още пет позвънявания. Нямаше отговор. Разочарован, затръшна слушалката, сякаш телефонът беше виновен, че съпругата му не е вкъщи.

Повъртя запалката между пръстите си и прочете, както често правеше, гравирания със ситни букви надпис: „На Джейми, моята неувяхваща любов. Мика.“ Преди й вярваше, все още се опитваше да го прави, но му ставаше все по-трудно.

Красивата, разглезена, високомерна Мика беше любовта и трагедията на живота му — защото нямаше нищо по-лошо от несподелената любов. Трябваше да го предположи… Не беше ли тя втората жена в живота му, която обожаваше и която не даваше пет пари за него?…