Анита Бърг
Алчност (21)

Англия — 1955

— Защо, по дяволите, не изпратиш този пикльо в пансион? Застанал е на пътя ти, знаеш го.

— О, не говори така, Хуго, и не бъди глупав — Есмънд още е бебе, а Джейми едва ли с нещо ти пречи.

— О, пречи ми, Попи. Винаги се чувствам неловко, когато знам, че момчето се върти из апартамента.

— Колко си чувствителен, скъпи — засмя се Попи с чудесен, бълбукащ, почти музикален глас.

— Не е справедливо. Не може ли баща им да прекарва повече време с тях?

— Той мрази малки деца и освен това няма да ги погледне, докато аз съм наблизо.

— Тогава защо ги е създал?

— За да има наследници и… за всеки случай. Не бъди глупав, Хуго, от него се очаква да има деца.

— А ти?

— Господи, разговорът става отегчителен — въздъхна дълбоко тя.

— А ти? — настоя той.

— Аз също знаех какво се очаква от мен и го направих — с двамата сина съвестта ми е чиста. Но… вече съм свободна.

— Не те разбирам, Попи. Не говориш като майка и не се държиш като такава.

— О, за Бога, престани да ми четеш нравоучение. Оплакваш ли се от начина, по който е уреден животът ми? Не? Тогава млъкни… и престани да се държиш така скапано еснафски — толкова е скучно…

От съседната стая Джейми чуваше всичко през полуотворената врата и си представяше лицето на майка си. Сякаш я виждаше как се цупи в момента и издава напред пълните си, ярко начервени устни, както когато се навеждаше да го целуне. Вдигна внимателно автомобилчето, което безшумно буташе напред-назад по дебелия персийски килим, и излезе от стаята така тихо, както беше влязъл.

Неволно беше подслушал разговора им. Ако майка му беше сама, щеше да се промъкне при нея и да я наблюдава, докато се облича и гримира — това му беше любимо занимание. Ала напоследък не го правеше често — откакто преди девет месеца се роди братчето му, рядко я виждаше. Или отсъстваше от дома, или канеше приятели вкъщи. От всички, а те не бяха малко, обичаше най-много Хуго, защото му даваше играчки и дребни монети и разговаряше с него, а не го отбягваше като останалите. Но онова, което чу току-що за интерната и че пречи на някого, го изненада. Това сякаш не беше истинският Хуго, а някакъв друг, много сърдит човек.

Джейми се промъкна в детската стая. Бавачката Ботрел седеше до масата с гръб към него и разбъркваше карти за игра.

— Нани…

— За Бога, Джейми, стресна ме. Как можеш да ходиш така безшумно, като мишле? Ще изплашиш някого до смърт.

— Съжалявам — усмихна се стеснително детето. — Какво правиш?

— Редя пасианс „часовник“. Искаш ли да те науча?

— Да, ако обичаш. — Детето се качи на стола и се загледа в пухкавите пръсти на бавачката, които размесиха картите и сетне ги наредиха в окръжност.

— Виж, трябва да внимаваш да не се покажат сърдитите попове, другото е лесно — обясняваше му тя простичко, за да разбере.

— За да спечеля ли?

— Не, за да излезе пасиансът. Това рядко се случва.

— Обзалагам се, че сега ще излезе.

— Не ми позволява съвестта да ти взимам парите, Джейми — все едно да вземеш бонбонките на някое бебе.

— Продължавай…

— Добре тогава, опитай ти. Залагам едно пени, че няма да ти излезе.

— Дадено. — Той плесна малката си ръчичка в пухкавата й длан. Съсредоточи се напрегнато и заобръща картите, нареждайки ги в кръг с растящо вълнение, тъй като поповете не се появяваха. Но разочарованието не закъсня — два попа изскочиха един след друг.

— Видя ли, предупредих те — извика бавачката Ботрел. — Обзалагам се, че сега ще се покажат и другите двама педерасти.

— При следващото обръщане ли?

— Да, и залагам още половин пени.

— Дадено.

Сърцето му биеше лудешки, когато обърна картата. Беше двойка.

— Ау! — изкрещя възбудено детето, но радостта му беше кратка, защото следващата карта беше омразният поп пика, а след още две се появи и поп купа.

— Все пак загубих половин пени, така че ми дължиш само още половин — засмя се бавачката, извади малка тетрадка и писалка от чекмеджето на масата и надраска някаква цифра. Сетне сметна нещо на пръсти. — Дължиш ми общо един пенс и четвърт. Не трябва да оставяш дългът ти да расте, Джейми, плащай го навреме.

— Знам, нани, но искам първо да си купя нов семафор за влакчето.

Бавачката Ботрел се усмихваше добродушно, докато го поучаваше. Грижеше се за него от първите му мигове. Когато той се роди, тя, едва шестнайсетгодишна, беше обикновена прислужница. Точно тогава, след ужасна разправия с лейди Грантли, с вирнат нос напусна бавачката Смидърс и Лу Ботрел зае мястото й, което представляваше повишение за момичето. За голямо нейно разочарование обаче не назначиха друга прислужница и й се наложи да изпълнява две длъжности. Отначало това не й тежеше, но когато преди девет месеца се роди Есмънд, работата й непоносимо се увеличи. Оттогава насам тя водеше мъчителни преговори с шефа на прислугата, когото мразеше и презираше, да й осигури помощница.

Лу беше пълничка, с приятно заоблени форми и Джейми не беше единственият, който харесваше пищните й гърди. Имаше кожа като кадифе, чудесни сини очи и сладка, постоянно усмихваща се устица, която неизменно го подсещаше за узряла череша.

Лу беше родена в близкото селце. Баща й, дядо й и прадядо й се бяха грижили за дивеча в имението Грантли, а семействата им последователно бяха живели в една и съща къща в гората, собственост на фамилията. Лу се чувстваше най-щастлива в Грантли; не харесваше и не одобряваше Лондон.

— Отвратително място — казваше тя на майка си. Чувстваше се обидена от високомерието на другите бавачки в парка, които се надсмиваха на мекия й, провинциален акцент. Ала най-много ненавиждаше господарката си.

Според Лу Попи Грантли беше богата, разглезена, злонравна жена, която не заслужаваше щастието, поднесено й от живота, и особено нежния, добър и красив съпруг, когото беше успяла да впримчи. Намираше я още екстравагантна и не можеше да си обясни как е възможно мъжете да изпитват удоволствие, когато целуват силно гримираното й, мършаво лице.

Лу можеше без усилие да си намери друга работа, дори и в чужбина, но не желаеше — стоеше в замъка, защото обичаше Джейми и Грантли.

Ако някой попиташе Джейми кого обича най-много, той щеше да отговори без всякакво колебание — нани Ботрел. За него тя означаваше топлота, сигурност и обич.

Ако биха го попитали кого обожава, мигновено щеше да каже, че това е майка му. Според него тя беше най-красивата жена на света. Възхищаваше се от елегантността й и често нощем в леглото си мечтаеше да усети уханието й. Горещо желаеше тя също да го обича, но се съмняваше в чувствата й. В детското му въображение майка му беше като една ярка, далечна и студена звезда, която се появяваше всяка вечер, за да го целуне за „лека нощ“. При това целувката й никога не беше придружена с прегръдка и представляваше такова леко и мимолетно докосване, че понякога той се питаше дали въобще го е целунала.

Джейми, също като бавачката си, предпочиташе да живее в Грантли. Не му допадаше превзетия живот в Лондон. Мразеше да ходи на забави с деца от други „подходящи“ семейства, ненавиждаше училището, където навярно никога нямаше да настигне по успех връстниците си, но най-много го дразнеха дрехите, които майка му го караше да облича, когато бяха в града — костюмчета от кадифе, блузки с накъдрени якички и обувки с големи катарами.

В Грантли можеше да тича на воля. Нямаше никакво значение дали дрехите му са скъсани или коленете — мръсни. Там имаше куче, пони и много другари от селото, с които играеше в огромния парк.

Само едно нещо беше неприятно в Грантли — фактът, че баща му също предпочиташе да живее в имението. Джейми се страхуваше от него и от ледената му сдържаност, зад която всъщност се криеше стеснителността на един емоционално потиснат човек, но момчето беше твърде малко, за да го разбере.

— Нани… — започна по-късно същата вечер то, докато замислено топеше в ровко сварено яйце залъци хляб, намазани с масло.

— Кажи, котенце.

— Мама и приятелят й Хуго искат да ме изпратят в интернат.

— Какво? — Лу престана да кърпи и отпусна ръце в скута си.

— Хуго каза, че преча на мама и че така ще бъде по-добре. — Очите му се насълзиха, а толкова мразеше да плаче.

— Ще видим тази работа, миличък, не се тревожи — присви решително пухкавите си устни бавачката.