Даниъл Силва
Московска афера (73)

73. Вила дей Фиори, Умбрия

Лекарят дойде на следващата сутрин. Приличаше на израелец от Куинс^[1], с равинска брадичка и малки, нежни като на бебе ръце. Той махна превръзката от окото на Габриел, намръщи се и започна да вади конците.

— Кажете ми, ако усетите болка.

— Повярвайте ми, вие ще сте първият, който ще узнае.

Специалистът насочи лъча на едно фенерче право в окото му и се намръщи още повече.

— Какво е усещането?

— Сякаш прогаряте дупка в роговицата ми.

Изключи фенерчето.

— А сега?

— Сякаш е покрита с памук и вазелин.

— Виждате ли нещо?

— Силно казано.

Лекарят закри здравото око на Габриел.

— Колко пръста ви показвам?

— Дванайсет.

— Я стига! Колко?

— Май са четири, но не съм много сигурен.

Лекарят откри здравото му око. Беше вдигнал два пръста. Той капна някакви капки в нараненото око, които му причиниха изгаряща болка като от киселина, и му сложи черна лента, каквато носят пиратите.

— Приличам на идиот.

— Няма да е задълго. Ретината ви изглежда учудващо добре предвид онова, което сте преживели. Голям късметлия сте. Носете превръзката няколко дни, докато окото ви се повъзстанови. Един час с превръзка, един без. Разбрахте ли?

— Да, мисля, че разбрах.

— Избягвайте ярката светлина. И не правете нищо, което може да преумори излишно окото ви.

— А да рисувам мога ли?

— В никакъв случай. Не и през следващите три дни.

Лекарят върна фенерчето и ножичките в чантата си и я закопча. Габриел му благодари, че е дошъл чак от Тел Авив за петминутна процедура.

— Само не казвайте на никого, че сте били тук — добави той. — В противен случай онзи сърдит дребен мъж ей там ще ви убие с голи ръце.

Лекарят погледна към Шамрон, който бе успял да изгледа цялата операция, без да даде нито един съвет.

— Вярно ли е това, което говорят за него? Наистина ли е отвлякъл Айхман?

Габриел кимна утвърдително.

— Може ли да се ръкувам с него? Искам да докосна ръцете, които са заловили онова чудовище.

— Добре — каза Габриел. — Но бъдете внимателен. Той хапе.

* * *

Не искаше да носи превръзката, но дори той трябваше да признае, че изглежда по-добре с нея, отколкото без нея. Меката тъкан около окото все още бе деформирана от отока, а новият белег беше пресен и грозен.

— Рано или късно ще заприличаш на себе си — увери го Киара. — Но дотогава ще мине известно време. Старите мъже като теб не оздравяват много бързо.

Оптимистичната прогноза на лекаря за хода на възстановяването му се оказа съвсем точна. До следващата сутрин зрението на Габриел се подобри значително, а на втората вече бе почти нормално. Той се почувства готов да започне работа по молбата на Елена, но ограничи усилията си до една малка задача: сковаването на подрамник с размери 98,5 на 74 см. Когато подрамникът бе готов, Габриел опъна ленено платно върху него и покри платното със слой грунд. После постави платното върху статива и изчака да изсъхне.

През същата нощ спа лошо и се събуди в четири часа. Помъчи се да заспи отново, но не успя, затова се измъкна от леглото и слезе на долния етаж. Работата рано сутрин винаги му бе споряла и въпреки все още слабото му зрение, тази сутрин не представляваше изключение. Нанесе първите слоеве на основната боя и до средата на деня на платното се появиха отчетливите образи на две деца.

На обяд направи кратка почивка, за да хапне, и остана пред платното чак докато стана време за вечеря. Рисуваше по спомен, без да прави справки с каквато и да било снимка, с бързина и увереност, които допреди седмица му изглеждаха непостижими.

Понякога, когато в къщата беше тихо, му се струваше, че тя стои зад рамото му и му нашепва инструкциите си. Внимавай с движенията на четката, когато рисуваш ръцете — напомняше му тя. — Не напластявай прекалено много боя. А понякога, когато зрението му започваше да отслабва, той виждаше Елена, прикована за един стол в зловещия склад на смъртта на съпруга й, с притиснат към слепоочието й пистолет. По-добре натисни спусъка, Аркадий, защото Иван никога няма да получи децата.

Киара и обслужващият персонал знаеха, че не обича да го гледат, докато работи, но Шамрон и Геула не бяха наясно с правилата и винаги заставаха зад гърба му. Посещенията на Геула бяха кратки, но Ари, който нямаше с какво друго да запълва времето си, не мърдаше от студиото на Габриел. Той винаги бе изпитвал удивление от способността му да рисува — за него това беше някакъв салонен трик или илюзия — и сега бе доволен да седи мълчаливо до Габриел и да го наблюдава как работи с четката, въпреки че за целта трябваше да се въздържа да пуши.

— Трябваше да те оставя в „Бецалел“^[2] през седемдесет и втора — каза той късно една нощ. — Трябваше да намеря някой друг, който да екзекутира онези убийци от „Черният септември“. Сега щеше да си един от най-великите художници от твоето поколение, а не…

— А не какво?

— А не ексцентричен стар реставратор, който страда от меланхолия и резки промени на настроението и живее във вила в сърцето на Умбрия, заобиколен от свине и разпятия.

— Аз съм щастлив, Ари. Имам Киара.

— Дръж я близо до себе си, Габриел. Не забравяй, че Иван обича да унищожава хубавите неща.

Алон остави четката, после отстъпи назад и огледа продължително картината с ръка под брадичката и наклонена настрани глава. Киара, която го наблюдаваше от върха на стълбището, попита:

— Готова ли е, синьор Вианели?

Габриел помълча малко.

— Да — каза накрая. — Мисля, че е готова.

— Какво ще правиш с подписа? — полюбопитства Шамрон.

— Не съм сигурен.

— Мога ли да ти дам малък художествен съвет?

— Ако се налага.

— Подпиши я с името, което ти е дала майка ти.

Той натопи четката в черна боя и написа името Габриел Алон в долния ляв ъгъл.

— Мислиш ли, че ще я хареса?

— Убеден съм. Готова ли е вече?

— Не съвсем — отговори Габриел. — Трябва да я пека в продължение на трийсет минути.

— Трябваше да те оставя в „Бецалел“ — каза Шамрон. — Можеше да станеш велик.