Даниъл Силва
Московска афера (47)

47. Сен Тропе, Франция

Беше онова време на деня, което Жан-Люк харесваше най-много: затишието между обяд и вечеря, когато пиеше пастис и спокойно подготвяше плана за вечерта. Той плъзна поглед по списъка с резервации и видя, че ги очаква тежка нощ: американски рапър с антураж от десет души, френски политик в немилост и новата му, почти невръстна съпруга, петролен шейх от Дубай или Абу Даби — винаги бъркаше двете емирства, и съмнителен италиански бизнесмен, който бе дошъл в Сен Тропе, защото имаше неприятности със закона. В момента обаче ресторант „Гран Жозеф“ беше спокойно море от лен, кристал и сребро, обезпокоявано единствено от присъствието на двойка млади испанци, които пиеха кротко в другия край на бара. И червеното „Ауди“ кабриолет, паркирано точно пред входа в нарушение на дългогодишния правилник за движение в града, да не говорим за безбройните наредби, издадени от самия Жозеф.

Жан-Люк отпи от чашата с пастис и огледа по-добре двамата в колата. Мъжът зад волана беше малко над трийсетте и носеше задължителните италиански слънчеви очила. Имаше привлекателни славянски черти и изглеждаше доста доволен от себе си. До него седеше жена, няколко години по-възрастна, но не по-малко привлекателна. Тъмната й коса беше събрана в небрежен кок. Роклята й беше измачкана, сякаш бе спала с нея. Любовници, реши Жан-Люк. Без никакво съмнение. Нещо повече — беше сигурен, че ги е виждал скоро в ресторанта. Рано или късно щеше да се сети за имената им. Винаги се сещаше. Така беше устроена паметта му.

Мъжът и жената поприказваха още малко, после се целунаха, което премахна всякакви съмнения по въпроса как са прекарали следобеда. Целувката очевидно бе прощална, защото миг по-късно жената стоеше сама на огрения от слънцето паваж на площада, а аудито се отдалечаваше с висока скорост — като кола, която бяга от местопрестъпление. Жената проследи с поглед автомобила, докато се изгуби зад ъгъла, после се обърна и тръгна към входа на ресторанта. В този миг Жан-Люк осъзна, че това не е никоя друга, а Елена Харкова, съпругата на Иван Харков, руски олигарх и купонджия. Но къде бяха телохранителите й? И защо косата й беше в безпорядък, а роклята — измачкана? И защо, за бога, се целуваше с друг мъж в червено ауди пред кметството?

Елена влезе в ресторанта секунда по-късно, като полюшваше бедра малко по-натрапливо от обикновено, с провесена на лявото рамо дамска чанта.

— Bonsoir^[1], Жан-Люк — изчурулика радостно тя, сякаш не се беше случило нищо необикновено, и Жан-Люк й подвикна в отговор bonsoir, сякаш не я бе видял да се целува с русокос младеж преди половин минута. Елена остави чантата си на бара и отвори със замах ципа, после извади отвътре мобилния си телефон и набра с нежелание някакъв номер. Промърмори няколко думи на руски и затвори гневно телефона.

— Желаете ли нещо, Елена? — попита я Жан-Люк.

— Малко „Сансер“^[2] ще ми дойде добре. И една цигара, ако ви се намира.

— Мога да ви сервирам „Сансер“, но не и цигара. Такъв е новият закон. Никакво пушене във Франция.

— Накъде върви светът, Жан-Люк?

— Трудно е да се каже. — Той я изгледа изпитателно над чашата с пастис. — Добре ли сте, Елена?

— Никога не съм била по-добре. Но няма да откажа малко вино.

Жан-Люк наля щедро „Сансер“ в една чаша — два пъти повече от обичайното — и я остави на бара пред нея. Тя тъкмо я поднасяше към устните си, когато два черни мерцедеса спряха със свистене на гуми на площада. Елена хвърли поглед през рамо, намръщи се и остави една двайсетачка на бара.

— Все пак благодаря, Жан-Люк.

— Заведението черпи, Елена.

Тя стана и преметна чантата си през рамо, после му прати въздушна целувка и тръгна предизвикателно към вратата — като борец за свобода, вървящ към гилотината. Когато излезе под слънчевата светлина, задната врата на първата кола се отвори със замах и някой я издърпа грубо вътре. После двете коли се стрелнаха едновременно напред и изчезнаха в черен облак от газове. Жан-Люк проследи заминаването им, сетне погледна надолу към бара и видя, че Елена не си е прибрала парите. Мушна банкнотата в джоба си и вдигна чашата си в мълчалив тост за нейната смелост. За жените — помисли си той. — Последната надежда на Русия.

* * *

Продължителното и необяснимо отсъствие на госта, известен като Майкъл Данилов, беше предизвикало най-голямата криза, сполетявала хотел „Шато дьо ла Месардиер“ това лято. Бяха изпратили групи да го търсят, храстите бяха претърсени и дори бяха уведомили властите. Но когато същата вечер влезе с колата си в предния двор на хотела, от изражението му стана ясно, че няма ни най-малка представа за хаоса, който е предизвикал. Той подаде ключовете си на момчето от гаража и влезе в мраморното фоайе, където го очакваше разтревожената му любовница Сара Кроуфорд. Онези, които станаха свидетели на шамара, по-късно потвърдиха силата на звука му. Дясната й ръка се залепи за лявата му страна звънко, без каквото и да е предисловие и изненада както потърпевшия, така и свидетелите — всички, освен двамата руски охранители, наети от Иван Харков, които пиеха водка в далечния ъгъл на бара.

Русокосият мъж не направи никакъв опит да се извини или сдобри. Вместо това се върна в червеното ауди и потегли с висока скорост към любимия си бар в Старото пристанище, където се зае да размишлява върху сложните си любовни връзки над няколко изстудени бутилки „Кроненбург“. Така и не видя приближаването на руснаците, а дори и да го бе видял, по това време вече не бе в състояние да направи кой знае какво по въпроса. Нападнаха го също като Сара — внезапно и без предисловие, само че щетите, които му причиниха, бяха далеч по-сериозни. Когато побоят приключи, един сервитьор му помогна да се изправи на крака и направи компреси с лед на раните му. Един жандармерист дойде да види за какво е бъркотията; записа показанията и попита потърпевшия дали иска да повдигне обвинение.

— Какво можете да им направите? — попита в отговор русокосият. — Те са руснаци.

Той прекара още час в бара, като изпи доста алкохол за сметка на заведението, после се качи отново в червеното ауди и се върна в хотела. Когато влезе в стаята си, откри дрехите си разхвърляни по пода и видя една обидна дума, надраскана с червило върху огледалото в банята. Остана в хотела още един ден да ближе многобройните си рани, после се качи в полунощ в колата си и отпраши в неизвестна посока. Управителят остана доста доволен, когато разбра, че си е заминал.