Даниъл Силва
Московска афера (30)

30. Челси, Лондон

Габриел влезе в хола и без да каже и дума, седна на фотьойла срещу Лийч.

— Боже мой, вие сте…

— Аз съм никой — каза Алон, довършвайки изречението му. — Ти не ме познаваш. Никога не си ме виждал. Никога не си чувал името ми. Никога не си виждал лицето ми. Ясен ли съм, Алистър?

Лийч погледна към Греъм и помоли за подкрепа:

— Така ли ще стоите, без да направите нещо? За бога! Този мъж току-що ме заплаши!

— Не е направил нищо такова — отвърна Сиймор. — А сега отговори на въпроса му.

— Но аз знам името му. Знам и двете му имена. Той е Марио Делвекио. Преди реставрираше картини за богатия Джулиан Ишърууд. Беше най-добрият. Рисуваше като ангел и можеше да определи чия е картината само като прокара пръсти по мазките на четката. После сломи сърцата ни. Виждате ли, през цялото време, докато е реставрирал картини за Джулиан, той е убивал за израелските тайни служби.

— Опасявам се, че ме бъркате с някого другиго, Алистър.

— Не и според „Таймс“. Според тях вие сте стрелецът, убил онези клети хора пред Уестминстърското абатство в коледната утрин.

— Онези клети хора, както ги нарече, бяха закоравели терористи, които се готвеха да извършат ужасяващ терористичен акт. Колкото до мъжете, които ги застреляха, официалното изявление гласеше, че са били от спецотряда на лондонската полиция.

— Но в „Таймс“ бяха публикували вашата снимка, нали?

— Дори и почтени вестници като „Таймс“ понякога грешат — обади се Сиймор.

Габриел мълчаливо подаде на Лийч един лист.

— Прочети това.

— Какво е то?

— Запис на телефонен разговор.

— Чий разговор?

— Прочети го, Алистър.

Лийч направи каквото му бе казано, после гневно погледна Алон.

— Откъде го взехте?

— Това не е важно.

— Кажете ми откъде го взехте или ще сложим край на този разговор.

Габриел се предаде. При вербуването, както обичаше да казва Шамрон, понякога бе необходимо да приемеш малката загуба, за да си осигуриш крайната победа.

— Беше ни даден от американците.

— От американците? Защо, за бога, подслушват телефонните ми разговори?

— Не се вземай толкова на сериозно — намеси се Греъм. — Те не подслушват твоите телефонни разговори, а нейните.

— Да не се опитвате да ми кажете, че Елена Харкова е търговец на оръжие?

— Иван Харков е търговец на оръжие — педантично отбеляза Алон. — Елена е била засечена, докато е звъняла от някой от телефоните, които се подслушват. Този ден тя се е обаждала от дома си в Найтсбридж. Погледни записа, Алистър. Ако е необходимо, опресни паметта си.

— Няма нужда да опреснявам каквото и да било. Съвсем ясно си спомням разговора. Американците нямат право да записват тези обаждания и да ги съхраняват в суперкомпютрите си. Това е като да отвориш чуждо писмо. Непристойно е.

— Ако ще се почувстваш по-добре, никой не си е направил труда да го прочете, докато не се намесихме ние. Но да оставим това настрана и да се съсредоточим над по-важните неща. Същия ден ти си разговарял с нея за една картина — и по-конкретно за картина на Мери Касат.

— Елена има слабост към Касат. Всъщност е обсебена от нейното творчество. Купува всичко, което се появи на пазара. Успях да открия за нея картина, собственост на един по-незначителен колекционер. Касат е нарисувала картината, наречена „Две деца на плажа“, през 1884 година, докато се е възстановявала след прекаран бронхит. Колекционерът обаче ни мота няколко седмици, преди накрая да заяви, че не е готов да я продаде. Позвъних на Елена и попаднах на телефонния й секретар. Тя ми се обади и й съобщих лошата новина.

— Виждал ли си я?

— Картината ли? Да, всъщност е доста хубава.

— Казвал ли си на Елена името на собственика?

— Знаете отговора и без да ме питате, синьор Делвекио.

Габриел погледна към Сиймор, който преглеждаше библиотечните рафтове и вадеше книги, за да ги провери.

— Кой е той, Алистър? И не се опитвай да се извиняваш с правото да запазиш в тайна клиента си.

— Не мога да го направя — заяви твърдо Лийч. — Собственикът иска да остане анонимен.

Найджъл Уитком събра пръстите на двете си ръце и ги допря до устните си, сякаш обмисляше дали е етично търговецът да откаже да отговори.

— А ако собственикът знаеше какъв е залогът? Подозирам, че на него — или на нея, в случай че е жена — може да му хареса възможността да ни помогне. Предполагам, че собственикът е патриот, Алистър. — Кратко мълчание. — Също като теб.

Официалният запис на разговора нямаше да съдържа доказателство за случилото се след това, защото нямаше звук, който микрофоните да уловят. Имаше само жест. Уитком внимателно сложи ръка върху рамото на Лийч, сякаш го молеше да му върне изгубената вяра.

— Бутби — каза Алистър, като че ли името внезапно бе изплувало в паметта му. — Сър Джон Бутби. Живее в Котсуолдс, в огромна къща от епохата на крал Едуард насред имението си от няколкостотин акра. Доколкото знам, не е работил и ден през живота си. За негов късмет, баща му е работил. Говори се, че войната му се отразила прекрасно.

Греъм обърна глава.

— Не говориш за Базил Бутби, нали?

— Точно за него говоря. Бил е безскрупулен негодник, ако съдя по онова, което съм чувал.

— Базил Бутби е една от легендите в нашата разузнавателна служба. През Втората световна война е бил включен в операциите за заблуждаване на противника. Помагал е на заловени немски шпиони да се върнат при техните началници в Берлин. Да, бил е безскрупулен. Но има моменти, когато човек трябва да бъде такъв. Това е един от тези моменти, Алистър.

— Чудя се дали има вероятност сър Джон да е променил мнението си — каза Габриел. — Питам се дали не е време да го посетим отново.

— Той няма да продаде картината, не и на Елена Харкова.

— Защо?

— Защото в момент на професионална недискретност може да съм споменал, че купувачът е съпруга на руски олигарх. Бащата на Бутби е прекарал последните години от кариерата си в борба срещу шпионите на КГБ. Старецът не харесвал руснаците. Сър Джон — също.

— Това е поведение на патриот — каза Сиймор.

— Бих използвал друга дума, за да го опиша — промърмори Лийч. — Елена Харкова щеше да плати висока цена за тази картина. Два милиона лири, а може би и малко повече. Щеше да е мъдро от негова страна да приеме сделката. Говори се, че в момента сър Джон не разполага с много пари.

— Може би ще успеем да го убедим, че е направил грешка.

— Късмет! Но не забравяйте, че ако творбата на Касат смени собственика си, аз ще си получа моя дял.

— Колко вземаш сега, Алистър? — попита Алон.

Лийч се усмихна.

— Вие си имате ваши тайни, синьор Делвекио. Аз имам своите.