Даниъл Силва
Московска афера (66)

66. Калужска област, Русия

Двамата мъже проведоха кратък приятелски спор, сякаш се караха на кого е ред да плати обяда. Спорът им беше на руски и Габриел не разбра нито дума. Не виждаше и лицата им. Все още лежеше настрана, с корем, открит за ритниците на Аркадий Медведев и неговите мокасини 45-и номер.

Когато разговорът приключи, два чифта ръце го изправиха на крака. Едва сега успя да види лицето на мъжа, когото познаваше само като Сергей. Изглеждаше почти като през онази нощ в Лубянка. Същият сив костюм. Същият сив тен. Същият проницателен поглед зад кръгли очила. Този път носеше стилен дъждобран. Малката му брадичка ала Ленин беше подстригана наскоро.

— Мисля, че ти казах да не се връщаш в Русия, Алон.

— Ако си бяхте свършили работата, нямаше да се наложи да се връщам.

— Каква работа?

— Да попречите на отрепки като Иван да наводнят света с оръжия и зенитни ракети.

Сергей въздъхна тежко, сякаш искаше да покаже, че това е последният начин, по който се е надявал да прекара вечерта. После хвана белезниците на Габриел и ги дръпна рязко. Ако китките му не бяха станали безчувствени, сигурно щеше адски да го заболи. Тръгнаха заедно през склада, като Сергей вървеше на една крачка зад него, и излязоха през врата, достатъчно широка, за да минават през нея товарните камиони на Иван. Пак валеше; трима от телохранителите на Медведев се бяха подслонили под стрехата и разговаряха тихо на руски. На няколко крачки от тях беше паркиран служебен седан на ФСБ. Сергей настани Габриел на задната седалка и затвори вратата.

Руснакът подкара колата с „Макаров“ в ръка и пуснато радио. Разбира се, предаваха поредната реч на президента. Как иначе? Пътят беше тесен и минаваше през гъста брезова гора. Между дърветата се мяркаха дачи — не като дачата на Иван, а истински руски дачи. Някои бяха с размерите на старинна селска къща, други бяха малко по-големи от барака за инструменти. Всичките бяха заобиколени от малки парцели обработваема земя. Габриел си помисли за Олга Сухова, която си отглеждаше репички.

Вярвам в моята Русия и не искам да бъдат извършвани злодеяния от мое име…

Той погледна в огледалото за обратно виждане и срещна очите на Ленин.

Те оглеждаха подозрително пътя зад тях.

— Следят ли ни, Сергей?

— Не се казвам Сергей. Името ми е полковник Григорий Булганов.

— Как сте, полковник Булганов?

— Чудесно, Алон. А сега си затвори устата.

Булганов намали скоростта и спря в една отбивка на пътя. Предупреди Габриел да не мърда, излезе от колата и отвори багажника. Порови в него, после застана от страната на Габриел. Когато отвори вратата, в едната си ръка държеше пистолета, а в другата — ръждясали клещи за рязане на тел.

— Какво ще правиш? Ще ме нарежеш на малки парченца?

Булганов остави пистолета върху покрива на колата.

— Мълчи и излизай.

Алон се подчини. Руснакът го завъртя с лице към автомобила и хвана белезниците. Чу се кратко изщракване и ръцете на Габриел се оказаха свободни.

— Ще ми кажеш ли какво става, Сергей?

— Казах ти, Алон. Казвам се Григорий. Полковник Григорий Булганов. — Той подаде пистолета на Габриел. — Предполагам, че знаеш как се борави с него?

Алон взе оръжието.

— Можеш ли да свалиш тези железа от китките ми?

— Не и без ключ. Освен това ще трябва да ги носиш, когато се върнем в онзи склад. Само така ще успеем да измъкнем Елена жива оттам. — Булганов го възнагради с една от хитрите си усмивки. — Да не мислеше, че ще оставя онези чудовища да я убият, Алон?

— Не, разбира се, Сергей. Защо бих си помислил подобно нещо?

— Сигурен съм, че ти се иска да ми зададеш няколко въпроса.

— Няколко хиляди, ако трябва да съм точен.

— Ще имаме време за тях по-късно. Влез отново в колата и се преструвай, че ръцете ти все още са оковани.