Даниъл Силва
Московска афера (33)

33. Темс Хаус, Лондон

Габриел знаеше, че дискретността е присъща на онези, които работят във възвишения свят на търговията с картини, но дори и той се изненада до каква степен Алистър Лийч е останал верен на обета си за мълчание. И наистина, след повече от седмица на непрестанно ровене и наблюдение от МИ5 не бяха открили никакво доказателство, че е нарушил споразумението по какъвто и да е начин — нищо в телефонните му разговори, нищо в електронната му поща и факсовете, нищо в личните му контакти. Алистър дори бе охладил отношенията си с Розмари Гибънс — приятелката му от „Сотбис“. Уитком, който бе назначен за пазач и довереник на Лийч, обясни причината по време на последната вечеря преди операцията.

— Не е, защото вече не е привързан към нея — каза той. — Нашият Алистър е кавалер. Знае, че го наблюдаваме, и се опитва да я предпази. Напълно възможно е да е последният почтен мъж в Лондон, като се изключат присъстващите, разбира се.

Габриел му даде чек за сто хиляди лири и кратка бележка.

— Кажи му да не забравя репликите си, Найджъл. Разчитаме изключително много на него.

Лийч трябваше да изиграе ролята си по време на едно матине, което не я правеше по-малко значима. За тази фаза на операцията Сиймор настоя да използват Темс Хаус като команден пост и Алон, който нямаше избор, се съгласи с неохота. Оперативната стая беше тихо помещение с трепкащи монитори и премигващи светлини и в нея работеха сериозни млади мъже и жени, чиито лица отразяваха расовото разнообразие на съвременното британско общество. Габриел носеше пропуск, на който пишеше: Блекбърн, САЩ. Той обаче не заблуди никого.

В 14,17 часа Алон бе информиран от Греъм Сиймор, че сцената е готова и представлението може да започне. Габриел провери за последен път мониторите и под очаквателните погледи на няколко агенти от МИ5 кимна в знак на съгласие. Сиймор се наведе към микрофона и нареди да вдигнат завесата.

* * *

Той бе облечен скромно и имаше всеопрощаващата усмивка на духовник. На визитката му пишеше, че се казва Джонатан Оуенс и е редактор в нещо, наречено „Кеймбриджко онлайн списание за модерно изкуство“. Заяви, че има определена среща. Въпреки старанията си, рецепционистката във фоайето на „Кристис“ не можа да открие нищо отбелязано в дневника за срещи.

— Ще представлява ли проблем за вас да му позвъните? — попита красивият младеж с благославяща усмивка. — Убеден съм, че просто е забравил да ви осведоми.

— Сигурна съм, че сте прав — отвърна рецепционистката. — Изчакайте за момент, моля.

Тя вдигна слушалката на впечатляващата с многото си линии телефонна централа и набра четирицифрен номер.

— Оуенс — каза жената, повтаряйки за трети път името. — Джонатан Оуенс… „Кеймбриджко онлайн списание за модерно изкуство“. Млад човек… Да, той е, господин Лийч… Доста приятни маниери.

Рецепционистката затвори телефона и подаде на младия посетител пропуск за временен достъп, който той закачи на ревера на сакото си.

— На третия етаж. Като излезете от асансьора, свийте наляво.

Мъжът премина през контролно-пропускателния пункт и влезе в асансьора. Алистър Лийч чакаше на вратата на кабинета си. Той погледна посетителя си с измъчено изражение, сякаш беше някакъв инкасатор, какъвто той в някаква степен наистина беше.

— Какво мога да направя за вас, господин Оуенс?

Найджъл Уитком затвори вратата и подаде бележката на Лийч.

— Мислиш ли, че ще можеш да го направиш от прима виста, Алистър, или искаш да прегледаш написаното за минута-две?

— С това си изкарвам прехраната. Мисля, че мога и сам да се справя.

— Сигурен ли си, Алистър? В това са вложени много време и пари. Важно е да не объркаш посланието.

Лийч вдигна слушалката на телефона си и набра номера по памет. Десет секунди по-късно — според Найджъл Уитком — операцията наистина започна.

— Скъпа Елена, обажда се Алистър Лийч от „Кристис“. Да не би да те намирам в неподходящ момент?

* * *

Моментът естествено не беше неподходящ. В действителност, когато мобилният й телефон иззвъня, Елена Харкова пиеше чай със седемгодишните си близнаци Анна и Николай в кафенето на най-горния етаж на универсалния магазин, „Хародс“. Беше ги довела тук след разходка с лодка на езерото Сърпънтайн в Хайд Парк — идилична сцена, която би била достойна за четката на Мери Касат, ако не беше фактът, че госпожа Харкова и децата й през цялото време бяха следени от две други лодки, пълни с руски бодигардове. Те и сега я придружаваха — седнали на съседна маса близо до няколко забулени саудитки и техните африкански слуги. Мобилният й телефон се намираше в доста елегантна италианска кожена чанта. Елена извади телефона и явно позна номера, изписан на екрана, защото лицето й разцъфна в усмивка. Разговорът, който последва, продължи четиридесет и девет секунди и бе подслушан от множество служби, в това число американската Агенция за национална сигурност, британския Правителствен център за наблюдение на комуникациите и дори Руската подслушвателна служба, която не му обърна внимание. Алон и Греъм Сиймор го чуха на живо чрез дуплекса, включен към линията на Лийч в „Кристис“. Когато връзката прекъсна, Габриел погледна към единия от техниците — Марлоу или Мейпс, никога не бе сигурен кой от тях кой е — и го помоли да му пусне записа.

* * *

— Скъпа Елена, обажда се Алистър Лийч от „Кристис“. Да не би да те намирам в неподходящ момент?

— Разбира се, че не, Алистър. Какво мога да направя за теб?

— Всъщност, скъпа, става дума за онова, което аз мога да направя за теб. Радвам се да ти съобщя, че имам някои изключително интересни новини за нашата обща приятелка госпожа Касат.

— Какви новини?

— Изглежда, нашият човек е променил мнението си. Тази сутрин ми позвъни, за да ми каже, че проявява интерес към евентуално обсъждане на сделката. Да ти се обадя ли по-късно, или искаш да чуеш и останалото?

— Не ме дразни, Алистър! Кажи ми всичко.

— Той ми каза, че има вероятност да размисли и ако цената го удовлетворява, би могъл да я даде.

— Колко иска за нея?

— Около два и половина, но ти може да я вземеш и за по-малко. Между нас казано, Елена, финансовото му положение не е каквото беше някога.

— Няма да се възползвам от това.

— Разбира се, че ще го направиш, скъпа. Ти разполагаш с парите.

— Сигурен ли си за авторството и произхода й?

— Подписана е, датирана е и е напълно запазена.

— Кога мога да я видя?

— Това зависи изцяло от теб.

— Утре, Алистър. Още утре.

— Трябва да проверя дали е свободен, но подозирам, че би могъл да те включи в графика си. Парите му са ограничени, но за сметка на това разполага с предостатъчно време.

— Можеш ли да му се обадиш още сега?

— Ще опитам, скъпа. Да ти се обадя ли следобед, или предпочиташ да го оставим за утре?

— Обади ми се веднага! Чао, Алистър.

 

 

Техникът натисна бутона за пауза. Греъм Сиймор погледна Алон и се усмихна.

— Поздравления, Габриел. Изглежда, успя да я накараш да налапа въдицата.

— Колко време ще й е необходимо да стигне от Найтсбридж до Хейвърмор?

— Както карат руснаците? Не повече от два часа от врата до врата.

— Сигурен ли си за графика на Иван?

— Ти самият чу записите.

— Кажи ми го отново, Греъм.

— В един часа му предстои бизнес обяд в Рътланд Гейт с делегация инвестиционни банкери от Сити. В четири има конферентен разговор с Цюрих. Целия следобед ще е зает.

От мониторите се разнесе глас. Беше на един от наблюдателите в „Хародс“. Елена поискала да й донесат сметката. Бодигардовете станали. Очаквало се скорошно тръгване.

— Да й се обади отново — каза Алон. — Да й каже да дойде в четири часа следобед. И да не закъснява.

— Сега ли да го направим, или да я накараме да почака?

— В живота й има достатъчно стрес, не мислиш ли?

Сиймор грабна телефона и набра номера.

* * *

Мобилният телефон на Уитком избръмча. Той слуша мълчаливо около минута, после погледна към Алистър Лийч.

— Критиците са пристигнали. Изглежда, сме извадили голям късмет.

— И сега какво?

Найджъл му обясни. Лийч натисна бутона за повторно избиране и зачака да чуе гласа на Елена.

* * *

В пет и половина същата вечер госпожа Девлин влезе в библиотеката в Хейвърмор, носейки сребърен поднос, в средата на който имаше чаша с уиски. Сър Джон четеше вестник „Телеграф“. По това време на денонощието той винаги четеше „Телеграф“; както повечето незаети мъже, Бутби спазваше стриктен режим. Той отпи глътка уиски и се загледа в икономката, която започна да подрежда книгите и документите по бюрото му.

— Остави ги, Лилиан — каза сър Джон. — Всеки път, когато чистиш библиотеката, прекарвам цяла седмица в търсене на нещата си.

— Ако нямате нищо друго към мен, сър Джон, с ваше позволение ще се прибера у дома. Вечерята е във фурната.

— Какво си приготвила тази вечер?

— Агнешки ребърца.

— Прекрасно — прошепна той.

Госпожа Девлин му пожела приятна вечер и тръгна към вратата. Бутби свали вестника.

— О, Лилиан?

— Да, сър Джон?

— Утре следобед ще имаме гостенка.

— Още гости ли, сър Джон?

— Опасявам се, че да. Но тя няма да се застоява. Само ще види картината в детската стая.

Картината в детската стая… Картината, която стоя една седмица в къщичката на лесничея при онзи мъж, за чието присъствие й бе наредено да не споменава пред никого.

— Разбирам — отвърна госпожа Девлин. — Да изпека ли една тава кифлички?

— Тя не е точно от хората, които можем да поканим на кифлички, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не съм сигурна, че разбирам, сър Джон.

— Тя е рускиня, Лилиан. Много богата рускиня. Съмнявам се, че ще остане за чай. С малко повече късмет, гостенката ще погледне набързо картината и ще си тръгне.

Икономката остана като закована на прага.

— Нещо притеснява ли те, Лилиан?

— Мога ли да говоря без заобикалки, сър Джон?

— Че ти винаги го правиш.

— Става ли нещо в Хейвърмор, за което не ми казвате?

— Много неща, предполагам. Бъди малко по-точна.

— Странният мъж в къщичката на лесничея. Красивата девойка, която твърди, че е дъщеря на ваш американски приятел. Електротехниците, които работиха из цялата къща. Стария Джордж е убеден, че готвят някоя поразия.

— Стария Джордж вижда конспирации навсякъде, Лилиан.

— А сега смятате да продадете онази прекрасна картина на рускиня? Клетият ви баща, мир на праха му, ще се обърне в гроба.

— Имам нужда от пари, Лилиан. Ние имаме нужда от пари.

Икономката подръпна скептично връзките на престилката си.

— Не съм сигурна, че ви вярвам, сър Джон. Мисля, че в тази къща става нещо важно. Нещо, свързано с тайни, също както навремето, когато баща ви беше жив.

Бутби й хвърли съзаклятнически поглед над чашата с уиски.

— Руснаците ще пристигнат точно в четири часа, Лилиан. — Той замълча. — Ако може да не си тук…

— Ще бъда тук, сър Джон — каза тя бързо.

— А какво ще кажеш за Стария Джордж?

— Може би трябва да го освободим за следобеда, сър.

— Може би наистина ще е по-добре да го освободим.