Даниъл Силва
Московска афера (14)

14. Новодевичето гробище, Москва

Олга искаше да го отведе на някакво гробище. „За да разберете днешна Русия — каза тя, — първо трябва да опознаете нейното минало. А за да опознаете миналото й, трябва да се разходите сред костите на покойниците“.

Олга позвъни в „Савой“ в десет часа и предложи да се срещнат по обяд. Малко по-късно се обади отново и каза, че поради непредвидени усложнения в службата й няма да успее да го види преди три следобед. Габриел, играещ ролята на Натан Голани, прекара по-голяма част от деня в Кремъл и Третяковската галерия. В три без петнайсет стъпи на ескалатора на метростанцията „Лубянка“ и се спусна в топлите недра на Москва. В полумрака на перона видя чакащ влак, качи се в него точно преди вратите да се затворят с трясък и се хвана за металната тръба над главата му, когато вагонът с люшкане се понесе напред. Следящият го агент от ФСБ бе успял да заеме единствената свободна седалка. Той се занимаваше със своя iPod^[1] — символ на новия руснак, докато една бабушка с черна забрадка го гледаше озадачено.

Изминаха шест спирки до станция „Спортивная“. Пазачът му излезе пръв на мъгливата дневна светлина и тръгна наляво. Алон зави надясно и се озова сред шумен външен пазар от паянтови будки и импровизирани сергии, отрупани с евтини стоки от бившите съветски централноазиатски републики. В отсрещния край на пазара активисти от младежката организация на „Единна Русия“ скандираха лозунги и раздаваха предизборни листовки. Един от тях — не толкова млад мъж, в началото на трийсетте — се влачеше на няколко крачки зад Габриел, когато той стигна до входа на Новодевичето гробище.

От вътрешната страна на портата имаше малко магазинче за цветя. Олга Сухова чакаше пред вратата му с букет карамфили.

— Безупречно точен сте, господин Голани. — Тя го целуна протоколно по двете бузи и топло се усмихна. — Елате с мен. Мисля, че ще бъдете очарован.

Жената го поведе по сенчеста алея, оградена от високи брястове и смърчове. От двете страни се редяха гробове: малки парцели с железни оградки, високи скулптурни паметници, тухлени стени с ниши, обрасли с блед мъх. Цареше тишина и спокойствие като в парк — истинска отмора от градския хаос. За момент Габриел почти забрави, че ги следят.

— Гробището някога е било в рамките на Новодевичия манастир, но в началото на миналия век Църквата решила, че има твърде много погребения зад манастирските стени, и създала това място. — Говореше му на английски със спокойния тон на екскурзовод, достатъчно високо, за да могат околните да я чуват. — Всъщност то би могло да се нарече национално гробище, наред с Кремълската стена, разбира се. Драматурзи и поети, чудовища и убийци: всички те лежат заедно в Новодевичето гробище. Човек само може да си представи за какво си говорят през нощта, когато вратите се затворят и посетителите си тръгнат. — Тя спря пред висок сив паметник с купчина увехнали червени рози в основата му. — Харесвате ли Чехов, господин Голани?

— Че кой не го харесва?

— Той е бил един от първите, погребани тук. — Олга го хвана за лакътя. — Елате, ще ви покажа и други неща.

Двамата поеха бавно по алеята, обсипана със сухи листа. На успоредната алея мъжът, който бе раздавал листовки на пазара, сега се преструваше на силно заинтересуван от гроба на прочут руски математик. Няколко метра по-нататък стоеше жена с бежов анорак, завързан на кръста й. В дясната си ръка държеше цифров фотоапарат, насочен директно към Габриел и Олга.

— Проследили са ви дотук. — Тя го погледна с крайчеца на окото. — Но предполагам, вече знаете това, нали, господин Голани? Или трябва да ви наричам господин Алон?

— Името ми е Натан Голани. Работя за израелското Министерство на културата.

— Простете, господин Голани.

Олга се усмихна леко. Беше облечена в плътно прилепнал черен пуловер и сини джинси. Светлата й коса беше пригладена назад и хваната с шнола на тила. Обута във велурени ботуши, тя изглеждаше по-висока от предната вечер. Токчетата им ритмично потракваха по плочите, докато вървяха бавно край гробовете.

Музикантите Ростропович и Рубинщайн…

Писателите Гогол и Булгаков…

Партийните кол оси Хрушчов и Громико…

Сталинското чудовище Каганович, който бе избил милиони хора по време на умопомрачителната колективизация…

Молотов — политикът, подписал тайния пакт, който бе осъдил Европа на война, а полските евреи — на унищожение…

— Няма друго място като това, където могат да се видят поразяващите противоречия на нашата история. Невероятна красота лежи редом с неразбираемото. Тези мъже са ни дали всичко, а когато са си отишли, не ни е останало нищо: заводи, произвеждащи стоки, които никой не иска, изтъркана идеология и разорение. Всичко това, поставено до красиви думи и музика.

Габриел погледна букета в ръцете й.

— За кого са цветята?

Олга спря пред малък парцел, на който имаше невисока обикновена каменна плоча.

— За моя дядо Дмитрий Сухов. Той беше драматург и филмов режисьор. Ако бе живял по друго време, при друг режим, можеше да стане велик творец. Вместо това бе принуден да прави евтина партийна пропаганда за масите. Караше хората да вярват в мита за съветското величие. Наградата му е да бъде погребан тук сред истинските руски гении.

Тя приклекна до гроба и махна с ръка боровите иглички от плочата.

— Носите фамилното му име — каза Алон. — Не сте ли омъжена?

Олга поклати отрицателно глава и внимателно постави цветята на гроба.

— Боя се, че още не съм намерила мъж, подходящ за брак и създаване на поколение. Първото, което правят тукашните мъже, след като се сдобият с пари, е да си купят любовница. Идете в който и да е моден суши ресторант в Москва и ще видите красиви момичета, седнали на бара в очакване някой мъж да се влюби лудо в тях. Но не какъв да е мъж. Те искат нов тип руски мъж. Мъж с пари и връзки. Мъж, който прекарва зимите в Цермат и Куршевел, а летата — в Южна Франция. Мъж, който ще им подари бижута и вносна кола. Аз предпочитам да прекарвам летата си в дачата^[2] на дядо ми. Там отглеждам репички и моркови. Аз все още вярвам в моята страна. Нямам нужда от ваканция в модни западноевропейски курорти, за да се чувствам доволна и постигнала целите си съвременна руска жена.

Тя бе казала това, приведена над гроба. Сега обърна глава и погледна през рамо към Алон.

— Сигурно ме мислите за пълна глупачка.

— Защо?

— Защото претендирам, че съм журналистка в страна, където вече няма истинска журналистика. Защото искам демокрация в страна, в която никога не я е имало и по всяка вероятност никога няма да има.

Олга се изправи и изтупа праха от дланите си.

— За да разберете днешна Русия, трябва да разберете трагедията на 90-те години. Всичко, което имахме, всичко, което ни бяха казвали, бе унищожено. За една нощ от суперсила се превърнахме във фалирала държава. Хората загубиха спестяванията си, при това не само веднъж, а отново и отново. Руснаците са патерналисти^[3]. Те вярват в Източноправославната църква, държавата, царя и свързват демокрацията с хаоса. Нашият президент и силовиките разбират това. Те използват изрази като „управлявана демокрация“ и „държавен капитализъм“, но това са само евфемизми за нещо много по-зловещо — фашизъм. За едно десетилетие ние преминахме от идеологията на Ленин към тази на Мусолини. Не би трябвало да сме изненадани от това. Погледнете наоколо, господин Голани. Историята на Русия е низ от сътресения. Ние не можем да живеем като нормални хора. И никога няма да можем.

Тя погледна край него към един тъмен ъгъл на гробището.

— Наблюдават ни много отблизо. Моля ви, хванете ме под ръка, господин Голани. По-добре от ФСБ да смятат, че сте увлечен по мен.

Габриел изпълни молбата й.

— Може би фашизъм е твърде силна дума — каза той.

— Какъв термин бихте употребили за нашата система?

— Корпоративна държава — отговори Алон колебливо.

— Опасявам се, че това е евфемизъм, достоен за Кремъл. Да, сега нашият народ е свободен да печели и харчи пари, но държавата все още тормози печелещите и губещите. Лидерите ни говорят за възвръщане на загубената империя. Използват нашия петрол и газ, за да тиранизират и да заплашват съседите ни. Те направо елиминираха опозицията и независимата преса, а онези, които се осмеляват да протестират, ги пребиват пред всички на улицата. Децата ни са заставени да се записват в младежките партийни организации. Учат ги, че Америка и евреите искат да контролират света, да откраднат богатството и ресурсите на Русия. Не знам за вас, господин Голани, но аз се безпокоя, когато младите хора се учат да мразят. Неизбежното сравнение с едно друго време и място е стряскащо.

Тя спря под един висок смърч и се обърна към него.

— Вие сте ашкенази^[4], нали? — попита Олга.

Той кимна утвърдително.

— Семейството ви от Русия ли произхожда?

— От Германия — отговори Габриел. — Дядо ми и баба ми са от Берлин.

— Преживели ли са войната?

Той поклати отрицателно глава и отново й каза истината:

— Били са убити в Аушвиц. Майка ми е била достатъчно пораснала, за да работи, и успяла да оцелее. Почина преди няколко години.

— Питам се какво ли би казала майка ви за държавен ръководител, който пълни главите на младежите с параноични фантазии как други хора заговорничат да откраднат това, което по право си е тяхно. Дали би го нарекла идеология на корпоративна държава, или щеше да използва друг термин?

— Едно на нула за вас, госпожице Сухова.

— Извинете ме за тона, господин Голани. Аз съм старомодна рускиня, която обича да отглежда репички и моркови в градината на дядовата си порутена дача. Вярвам в моята Русия и не искам да бъдат извършвани злодеяния от мое име. Не го искаше и Борис Островски. Затова искаше да говори с вас. И затова беше убит.

— Защо е отишъл в Рим? Какво е искал да ми каже?

Тя протегна ръка и докосна бузата му с дългите си пръсти.

— Може би сега трябва да ме целунете, господин Голани. По-добре е ФСБ да останат с убеждението, че възнамеряваме да станем любовници.