Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moscow Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Московска афера

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Американска. Първо издание

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-0905-6

История

  1. — Добавяне

25. Джорджтаун

— Тя е обсебена от Мери Касат.

— Това някое от момичетата на Иван ли е?

— Тя е художничка, Ейдриън. Импресионистка. При това доста добра.

— Извинявай, Габриел. От 11 септември насам съм малко зает. Мога да ти изброя съвсем точно стоте най-опасни терористи на света, но не мога да ти кажа заглавието на последния филм, който съм гледал.

— Трябва повече да излизаш, Ейдриън.

— Кажи го на Ал Кайда.

Вървяха по чакълената пътека край канала Чесапийк — Охайо. Беше ранна утрин, но слънцето още не си бе пробило път през тънката облачна пелена, която бе покрила Вашингтон през нощта. От лявата им страна зелените води на река Потомак течаха лениво към Джорджтаун, а от дясната неукротими мотористи се носеха с пълна скорост в същата посока по крайбрежния булевард. Алон носеше избелели джинси и бял пуловер, а Картър — найлонов анцуг и стари маратонки.

— Предполагам, че Мери Касат е французойка.

— Всъщност е американка. Преместила се в Париж през 1866 година и била очарована от импресионизма. Специализирала се в рисуването на портрети на жени и деца, което е доста любопитно, тъй като не била омъжена и нямала деца. Творбите й са малко сантиментални за моя вкус, но са изключително популярни сред някои колекционери.

— Като Елена Харкова?

Габриел кимна утвърдително.

— Ако се съди по чутото от записите на Агенцията, тя притежава поне шест картини на Касат и следи пазара за още. Елена е на „ти“ с всички значими търговци на картини в Париж, Лондон и Ню Йорк. Поддържа отлични контакти с най-големите аукционни къщи, в това число и с директора на отдела за импресионистично и модерно изкуство на „Кристис“ в Лондон.

— Познаваш ли го?

— В един друг живот.

— Да смятам ли, че възнамеряваш да подновиш професионалните си контакти с него?

— Да вървим стъпка по стъпка, Ейдриън.

Картър крачи известно време мълчаливо с кръстосани зад гърба ръце и поглед, забит в земята.

— Имах възможност да прегледам внимателно досието й. Елена е интересна жена, това е най-малкото, което може да се каже за нея. Тя е ленинградчанка. Обърна ли внимание на това, Габриел?

— Да, Ейдриън.

— Баща й бил висш партиен функционер. Работил за „Госплан“ — централния планов комитет, който ръководел Руб-Голдбърговата[1] измишльотина, която някога се наричаше съветска икономика. Постъпила в Ленинградския държавен университет и трябвало да стане икономист като баща си. Но очевидно е променила мнението си и е решила вместо това да учи езици и изящни изкуства. Изглежда, е работила в Ермитажа, когато се е запознала с Иван. Да се чуди човек какво е видяла у него.

— Имат еднакъв произход. И двамата са деца на хора от елита.

— Разликата между „Госплан“ и КГБ е огромна.

Алон чу стъпки и вдигна глава. Видя рошав дългокос младеж със слушалки, който тичаше към тях. Внезапно завидя на всички хора, които можеха да излязат на публично място, без да се страхуват за живота си. Когато отново бяха сами, Картър попита:

— Как смяташ да действаш?

— След като чух тези записи, съм убеден, че ако картина на Мери Касат се появи без много шум на пазара, Елена Харкова веднага ще се възползва от възможността да я види.

— И ти ще стоиш до нея, когато го направи?

— Или някой от моите сътрудници. Някой с приятно излъчване и дълбока страст към творбите на Мери Касат. Някой, който няма да изнерви бодигардовете на Елена.

Ейдриън разсеяно потупа десния си джоб, сякаш търсеше лулата си.

— Да смятам ли, че тази среща ще се състои на британска земя?

— Да.

— Това означава, че ще трябва да информираш британците за операцията. Иван и неговият антураж са под денонощното наблюдение на МИ5 всеки път, щом се появят в Лондон. Подозирам, че нашите британски братовчеди ще бъдат повече от готови да сътрудничат. Те от години настояват да направим нещо по отношение на Харков.

На двайсетина метра пред тях млада жена теглеше за повода едно задъхано сибирско хъски. Габриел, чийто страх от кучета бе известен на всички от гилдията, пъргаво си смени мястото с Картър и наблюдава с известно професионално задоволство как хъскито притисна лигавата си муцуна към крачола на колегата му.

— Относно агента с приятна външност и дълбока страст към творбите на Мери Касат… — каза Ейдриън, докато бършеше лигите. — Вече имаш ли някого предвид?

— Склонен съм да използвам жена. Тя ще трябва да мине за американка или англичанка. Имаме няколко подходящи кандидатки, но нито една няма особени познания за изкуството. Което означава, че трябва да започна от нулата, за да ги подготвя.

— Срамота. Все пак времето си тече.

— Да, Ейдриън, осъзнавам това.

— Както може би си спомняш, ние имаме подходящ човек. Доктор по изкуствознание от Харвардския университет, освен това вече е вършила подобна работа. Дори в два случая действа с твоята служба, което означава, че разбира вашия архаичен ивритски жаргон.

— Може да има усложнения, Ейдриън.

— Защото тайно е влюбена в теб? — Картър погледна към Алон, за да види реакцията му, но срещна само равнодушен поглед. — Тя е голямо момиче, Габриел. А благодарение на теб сега е истински професионалист.

— Къде е тя?

— Все още е в Центъра за борба с тероризма в Лангли, което означава, че технически е под мое командване. Ако я искаш, твоя е.

— Лошо се изрази, Ейдриън.

— Имах предвид в професионално отношение, разбира се.

Алон повървя известно време мълчаливо.

— Очевидно е идеалният човек за тази работа. Сигурен ли си, че е готова да се върне на бойното поле?

— Тя работи с теб по случая „Холтън“.

— Само като свръзка. При тази операция ще трябва отново да бъде под прикритие.

— Редовно ме осведомяват за нейното развитие. Психиатърът на Управлението, при когото я изпратихме, заяви, че се справя чудесно. Колегите й казват, че не е имала проблеми да се адаптира към новата си самоличност, а началниците й дадоха изключително високи оценки.

— Не виждам нищо изненадващо, Ейдриън. Тя е звезда. Един господ знае защо вашите вербовчици са я отхвърлили първия път.

— Решили са, че е прекалено независима… и може би твърде интелигентна. Ние не сме като вас, Габриел. Предпочитаме агентите да мислят конвенционално.

— И се чудите защо най-талантливите ви агенти вече работят за частни фирми.

— Спести ми критиките си, Габриел. Искаш ли да я използваш или не?

— Ще го разбера, след като говоря с нея.

— Тя идва в Националния център за борба с тероризма по обяд.

— В Лангли? — Алон поклати глава. — Искам да я видя някъде, където няма да ни подслушват от Управлението.

— Това значително стеснява възможностите. — Картър се престори, че мисли задълбочено. — Какво ще кажеш за Дъмбартън Оукс? В парка, по обяд.

— Само се погрижи да е сама.

Ейдриън се усмихна печално.

— Благодарение на теб, Габриел, тя никъде не ходи сама. И вероятно никога няма да й се случи.

Бележки

[1] Рубен Голдбърг — американски карикатурист, осмял склонността на американците към прилагането на технологични решения към напълно обикновени задачи. Името му се е превърнало в символ на ненужно усложняване на нещо съвсем просто. — Б.пр.