Даниъл Силва
Московска афера (26)

26. Дъмбартън Оукс, Джорджтаун

Слънцето успя да пробие мъглата в късната утрин, а когато Габриел пристигна до входа на Дъмбартън Оукс, вече бе ужасно горещо. Той си купи входен билет от служителя в малката будка и получи лъскава брошура. Поглеждаше я често, докато минаваше покрай красиви беседки, перголи с увивни растения и изкуствени езерца. Няколко минути след дванайсет часа стигна до отдалечен край на градината, където видя привлекателна трийсетинагодишна жена да седи на пейка до леха с момини сълзи; на коленете й лежеше отворена книга. Носеше семпла памучна рокля с презрамки и сандали. Русата й коса бе пораснала, откакто я бе видял за последен път, алабастровата й кожа бе започнала да порозовява от силното слънце. Тя вдигна поглед, когато Алон наближи, но лицето й остана странно безизразно, сякаш бе нарисувано от ръката на Мери Касат.

— Успя ли да забележиш наблюдателите на Ейдриън? — попита го Сара Банкрофт.

Той я целуна по бузата и я поведе към сянката на близката беседка.

— И най-късогледият стажант, току-що излязъл от Академията, щеше да ги забележи.

— Да чуя кои са.

— Жената с широкополата шапка, мъжът с карираните бермуди, двойката с еднаквите фланелки с надпис „Обичам Ню Йорк“.

— Много добре. Само че пропусна двете момчета в тъмния седан на Ер Стрийт.

— Не съм ги пропуснал. Можеха със същия успех да ми махнат за поздрав, когато влизах в градината.

Двамата седнаха в беседката, но дори на сянка не почувстваха голямо облекчение от влажната горещина. Сара вдигна слънчевите очила на темето си и изтри няколко капки пот от бузата си. Габриел гледаше профила й, докато очите й неспокойно оглеждаха градината. Дъщеря на изпълнителен директор в Ситибанк, Сара Банкрофт бе прекарала по-голяма част от детството си в Европа. Владееше няколко европейски езика, имаше европейско образование и безупречни маниери. Беше се върнала в Америка, за да завърши колежа в Дартмът, по-късно бе постъпила в престижния лондонски Институт за изящни изкуства „Кортолд“ и бе станала най-младата жена, защитила докторат по история на изкуствата в Харвард. След като завърши дисертацията си, бе започнала да се среща с младия адвокат Бен Калахан, който бе имал нещастието да лети с полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ сутринта на 11 септември 2001 г. Той бе успял да се обади по телефона, преди самолетът да се вреже в Южната кула на Световния търговски център. Обаждането бе до Сара. Габриел й бе дал възможност, която от Лангли й бяха отказали — да води борба срещу убийците му. С благословията на Картър и с помощта на една изгубена картина на Ван Гог той я бе внедрил в обкръжението на саудитския милиардер Зизи ал Бакари със задачата да открие опасен лидер на терористична групировка. Сара бе успяла да се измъкне невредима, но животът й след това вече не бе същият.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — каза той.

— Как можа да си го помислиш? Може би защото в хода на една напрегната операция допуснах ужасно непрофесионалната грешка да ти призная чувствата си?

— Това бе едната причина.

— Не трябва да се притесняваш за това, Габриел. Вече го преодолях. — Тя го погледна и се усмихна. — Въобразявам ли си, или наистина ми изглеждаш малко разочарован?

— Не, Сара. Не съм разочарован.

— О, разбира се, че си. Въпросът е наистина ли искаш да работя с теб в друга операция?

— Защо да не искам?

— Защото прекрасната ти нова италианска съпруга може да не го одобри. — Младата жена оправи тънките презрамки на роклята си. Тя така изкусително прилепваше към тялото й, че би накарала дори и най-верния мъж да загуби ума си. — Знаеш ли, за човек с толкова много дарби, познанието ти за жените е шокиращо недостатъчно.

— Компенсирам това по друг начин.

— С неизменната си любезност?

— Като начало.

Тя го измери с поглед, сякаш беше бавно схващащ ученик.

— Аз съм последният човек, когото Киара би искала да види отново в твоя операция.

— Ти беше гостенка на сватбата ни.

— Един от най-ужасните дни в живота ми. А това значи нещо, тъй като съм имала доста ужасни дни.

— Но нали си преодоляла чувствата си към мен?

— Нямам ни най-малък интерес.

Двама японски туристи се приближиха и на завален английски, примесен с колебливи жестове, помолиха Сара да ги снима. Тя се съгласи за неудоволствие на Габриел.

— Да не си полудяла?

— Сега пък какво съм направила?

— Ами ако имаше бомба във фотоапарата?

— Кой би сложил бомба във фотоапарат?

— Ние.

— Ако беше толкова опасно, защо ми позволи да го направя?

— Защото очевидно бяха безобидни японски туристи.

— Откъде разбра?

— Знам го.

— Само като ги погледнеш?

— Да, знам го само като ги погледна.

Тя се засмя.

— По-добре внимавай, Габриел. Иначе отново ще ме накараш да се влюбя в теб.

— А ние не можем да си позволим това.

— Не, не можем.

Алон погледна към градината и попита какво й е казал Картър.

— Само това, че преследваш Иван Харков.

— Какво знаеш за него?

— Формално той не е в сферата на наблюдение на Центъра за борба с тероризма, но вероятно трябва да бъде. Започнахме войната в Ирак отчасти защото се опасявахме, че Саддам е склонен да снабдява терористите с високотехнологични оръжия или дори с оръжия за масово поразяване. Но терористите няма защо да ходят в Ирак, за да се снабдят с оръжие. Вместо това могат да се обърнат към международен играч като Иван. За определена сума той ще им продаде каквото поискат и ще им го достави чрез някого от клиентите си в Африка или Латинска Америка.

— Явно добре си научила занаята.

— Бях добре подготвена. — Тя кръстоса крак върху крак и приглади гънките на роклята си. — Какво искаш да направя този път?

— Да научиш наизуст досието на ЦРУ за Иван и неговата мрежа и да прочетеш всичко, което можеш, за Мери Касат. Ейдриън ще ти каже останалото.

— Харков и Касат? Само операция на Габриел Алон може да включва такава комбинация. — Сара сложи слънчевите си очила. — Трябва ли да приема, че имаш нужда отново да мина под прикритие?

— Да, трябва. — Между тях се възцари мълчание, тежко като обедната жега. — Ако не искаш да го направиш, Сара, просто ми кажи. Ти вече си направила повече от достатъчно.

Тя го погледна и се усмихна. Беше смела усмивка, помисли си Габриел. От тези, които не се разпростират върху цялото лице.

— И да изпусна веселбата? — Сара си повя драматично с книгата. — Освен това бих направила почти всичко, за да се махна оттук за няколко дни. Не мога да понасям Вашингтон през лятото.