Даниъл Силва
Московска афера (32)

32. Глостършър, Англия

На следващата сутрин Габриел даде на МИ5 оперативен списък за покупки, какъвто никога досега не бяха виждали. Уитком, който, изглежда, бе в плен на нещо като професионално увлечение към легендарния агент от Израел, доброволно пожела да го изпълни. Първата му спирка бе магазинът „Л. Корнелисън и Синове“ на Ръсел Стрийт, където направи голяма поръчка за четки, бои, разтворител, грунд и лак. Отби се в Камдън Таун за два триножника, след това отиде до Ърлс Корт за халогенни лампи. Последните му две спирки бяха само няколко къщи по-нататък, на Бъри Стрийт: в ателието „Арнолд Уигинс и Синове“, където поръча красива резбована рамка във френски стил, и в галерията „Димбълби Файн Артс“, където закупи творба на напълно неизвестен френски пейзажист. Размерите на картината, рисувана извън Париж, бяха 96 на 73 сантиметра.

Следобед картината и материалите пристигнаха в Хейвърмор и Габриел се залови за работа в ателието на втория етаж на къщата на лесничея. Въпреки че модерните технологии му даваха значително предимство пред великите имитатори от миналото, той се придържаше изцяло към изпитаните методи на старите майстори. След като разгледа щателно повърхността на картината на Касат, Алон направи повече от сто детайлни снимки и ги налепи по стените на ателието. После покри картината с прозрачна хартия и внимателно прекопира изображението. Когато скицата бе готова, той я махна от картината и направи по очертанията няколко хиляди малки дупчици. След това прехвърли рисунката на второ платно, което бе покрито с грунд и разчертано на квадратчета, и внимателно поръси повърхността с въгленов прах. Малко по-късно, когато махна хартията, върху второто платно се появи призрачно изображение на „Две деца на плажа“.

Един по-неумел имитатор щеше да направи две или три рисунки на картината, преди да се заеме с финалния вариант, но Габриел нямаше нужда от опити, нито разполагаше с време. Той разположи триножниците един до друг — оригиналът на Касат бе вляво — и веднага приготви първата палитра. През първите няколко дни работеше бавно, но след като свикна със стила на Касат, можеше да налага боите върху платното с все по-нарастваща увереност и бързина. Понякога имаше усещането, че тя стои до рамото му и внимателно ръководи ръката му. Обикновено му се явяваше сама, с дълга до земята рокля и боне на главата, но понякога довеждаше и своите наставници — Дега, Реноар и Писаро, за да му покажат своите най-добри цветове и техники.

Макар че рисуването поглъщаше вниманието на Алон, Иван и Елена Харкови не напускаха мислите му. АНС удвои усилията си да следи електронната комуникация на Иван, а Ейдриън Картър се погрижи един агент от лондонската централа да пътува до Хейвърмор и да му носи новините. Като възпитаник на КГБ, Харков винаги бе внимавал с телефонните си разговори, така бе и сега. В последно време прекарваше изцяло изолиран в обграденото си с висок зид имение в Жуковка — тайното селище с ограничен достъп на олигарсите западно от Москва. Само веднъж бе напускал страната за еднодневно пътуване до Париж, за да прекара няколко часа с метресата си Екатерина. Обади се три пъти на Елена от леглото на Екатерина, за да й каже, че бизнес срещите му минават блестящо. Едното от обажданията я бе заварило на вечеря с нейни приятелки в луксозния ресторант „Пушкин“ и моментът бе заснет с миниатюрна камера от наблюдаващия агент. Габриел бе поразен от меланхоличното изражение на лицето й, контрастиращо с оживлението на приятелките й. Той забоде снимката на стената в импровизираното си ателие и я нарече „Три дами в московски ресторант“.

Един очебиен оперативен факт все още убягваше на Алон: точната дата, на която Иван и Елена планираха да напуснат Москва и да се върнат в Найтсбридж. Докато работеше сам пред платното, внезапно го обзе страх, че организира изискано парти, на което никой няма да присъства. Идеята беше нелогична: Иван Харков търпеше родината си за кратко и беше само въпрос на време, преди да го обземе нетърпението да я напусне отново. Най-сетне един екип на МИ5, който наблюдаваше имението на Харков в Рътланд Гейт, забеляза доставката на голяма пратка с водка, шампанско и френско вино — солидно доказателство, заявиха те, за предстоящото пристигане на Иван. На следващия ден от АНС подслушаха телефонен разговор на Харков с Аркадий Медведев — шеф на личната му охранителна и разузнавателна служба. По време на дългото обсъждане на дейността на някакъв руски конкурент Алон най-сетне откри зрънцето информация, което чакаше така нетърпеливо: Иван идваше в Лондон след седмица за поредица от бизнес срещи, както сам се изрази. След като напуснеше Лондон, щеше да пътува до Южна Франция, за да отседне във Вила Солей — разкошния му летен дворец на брега на Средиземно море, близо до Сен Тропе.

Тази вечер Габриел си изяде вечерята, стоейки пред платното. Малко след девет часа чу шум от автомобилни гуми по алеята и бръмчене на двигател, което му бе непознато. Той отиде до прозореца и погледна надолу точно когато се появи висока жена със светлоруса коса, само с пътна чанта на рамо. Тя се качи по стълбите до ателието и застана до него.

— Би ли ми казал защо фалшифицираш картина на Касат?

— Защото собственикът не желае да ми продаде оригинала.

— Какво ще стане, когато я завършиш?

— Ще я продадеш на Елена Харкова.

— Ама че глупав въпрос зададох. — Сара Банкрофт се наведе напред и се вгледа в платното. — Внимавай за рисунъка, Габриел. Мазките ти са доста плътни.

— Рисунъкът ми, както винаги, е безупречен.

— Колко безсмислено от моя страна да предполагам нещо друго. — Тя прикри една прозявка. — Направо съм капнала от умора.

— Можеш да спиш тук тази вечер, но утре ще се преместиш в голямата къща. Вуйчо ти Джон те очаква.

— Що за човек е той?

— Не искам да развалям изненадата.

— Ако се нуждаеш от още някой съвет, не се колебай да ме събудиш.

— Мисля, че ще се справя и сам.

— Сигурен ли си?

— Да.

Сара го целуна по бузата и тихо се измъкна през вратата. Габриел пусна малкия касетофон и остана неподвижен, докато първите акорди на операта „Бохеми“ изпълниха стаята. После топна четката си в боята на палитрата и рисува сам до полунощ.

* * *

Сър Джон Бутби бе представен на американската си племенница — привлекателна млада жена на име Сара Кроуфорд — по време на закуската на следващата сутрин. Алон описа накратко липсващите периоди от тяхната „дълга и сърдечна връзка“. Въпреки че покойната майка на Сара била достатъчно глупава да се омъжи за банкер от Уолстрийт, държала дъщеря й да поддържа постоянна връзка с Англия, ето защо Сара прекарвала летата в Хейвърмор и макар вече трийсетгодишна, продължавала да посещава веднъж годишно имението. Като малка, тя спяла в детската стая и се привързала силно към „Две деца на плажа“. Затова щяло да е съвсем естествено по-скоро Сара да покаже картината на Елена Харкова, а не вуйчо й, който никога не я бил харесвал. Творбата на Касат щеше да бъде разгледана „на място“, което означаваше, че Сара щеше да бъде помолена да придружи Елена до горния етаж, за да види картината, което щеше да им даде достатъчно време за спокоен, но недвусмислен разговор. Вуйчо Джон щеше да улесни раздялата на Елена с бодигардовете й. Габриел смяташе, че ще имат на разположение десет минути. Повече от това, предполагаше той, щеше да изнерви охраната й. А последното нещо, от което се нуждаеха, бяха изнервени руски бодигардове.

С пристигането на Сара темповете на подготовката драматично се ускориха. М и М Аудио и Видео пристигнаха в Хейвърмор, дегизирани като местни електротехници, и инсталираха камери и микрофони из цялата къща и имението. Те създадоха и временен команден пост в сеновала над обора, откъдето срещите можеха да бъдат наблюдавани и записвани. Предобед Сара си „припомняше“ дома, който добре познаваше и високо ценеше. Тя прекара много приятни часове със своя вуйчо, запознавайки се с просторната старинна къща, и предприемаше дълги разходки из имението с палавите уелски коргита Пънч и Джуди, които подтичваха след нея. Стария Джордж Мериуд неизменно се спираше, за да си побъбрят. Неговият глостършърски акцент беше толкова ясно изразен, че дори Сара, която бе прекарала много време в Англия, едва го разбираше. Госпожа Девлин я обяви за „най-очарователната американка, която е срещала“. Тя не знаеше нищо за предполагаемата й кръвна връзка с нейния господар — всъщност сър Джон й беше казал, че Сара е дъщеря на негов американски приятел и наскоро е преживяла тежък развод. Горкото агънце — мислеше си госпожа Девлин един следобед, докато гледаше как младата жена излезе от шарената сянка на Северната гора с кучетата по петите й. — Кой идиот би оставил такова момиче да се изплъзне от ръцете му?

Вечерта Сара отиваше до къщичката на лесничея, за да обсъдят истинската причина на престоя й в Хейвърмор — вербуването на Елена Харкова. Габриел я инструктираше, докато стоеше пред триножника. Отначало й говореше за работата в общ план, но с наближаване датата на пристигане на Елена наставленията му ставаха по-целенасочени:

— Сара, не забравяй, че двама души вече са мъртви заради нея. Не бива да я притискаш много. Не можеш да насилваш нещата. Просто отвори вратата и я остави да мине през нея. Ако го направи, измъкни колкото можеш повече информация за сделката на Иван и се опитай да уговориш втора среща. Каквото и да правиш, не позволявай първият ви разговор да продължи повече от десет минути. Не можеш да бъдеш сигурна дали бодигардовете не си гледат часовниците. А те докладват всичко на Харков.

На следващата сутрин Греъм Сиймор позвъни от Темс Хаус, за да съобщи, че самолетът на Иван — „Боинг Бизнес Джет“ с номер N7287IK — току-що е включен в графика за полетите и трябва да пристигне на северното лондонско летище Станстед в 16,30 часа. След като затвори телефона, Габриел нанесе последните мазки върху копието на „Две деца на плажа“ на Мери Касат. След три часа той свали платното от подрамника и го отнесе в кухнята, където го сложи във фурната при температура 176 °С. Двайсет минути по-късно Сара го завари там, облегнат безгрижно на шкафа с чаша кафе в ръката.

— Каква е тази миризма?

Алон сведе очи към фурната. Сара се взря през стъклото и разтревожено го погледна.

— Защо печеш картината на Мери Касат?

Точно тогава таймерът на печката тихо иззвъня. Габриел извади платното от фурната и го остави да изстине, след което го сложи с лицевата страна нагоре върху масата. Докато Сара го гледаше, той хвана горния и долния край на платното и като го опъна силно, го прокара през ръба на масата. После завъртя платното на 45° и повтори операцията. Разгледа повърхността и явно доволен, вдигна картината да я види и младата жена. Рано сутринта боите бяха гладки и чисти. Сега от съчетанието на топлината и натиска повърхността бе покрита с мрежа от фини пукнатини.

— Изумително! — прошепна тя.

— Не е изумително — рече той. — Това е напукване.

Като си подсвиркваше тихо, Габриел занесе платното в ателието, опъна го отново на подрамника и положи тънък слой жълт лак. Когато лакът изсъхна, извика Сара и Джон Бутби и ги попита коя от картините е оригиналната и коя — фалшификатът. След няколко минути внимателно сравняване и обсъждане двамата заявиха, че дясната картина е оригиналът, а лявата — фалшификатът.

— Напълно сигурни ли сте? — попита Алон.

След още едно съвещание и двамата кимнаха утвърдително. Габриел свали дясната картина от триножника и й постави новата рамка, която току-що бе донесена от „Арнолд Уигинс и Синове“. Унижени от факта, че са били измамени, Сара и Джон Бутби отнесоха фалшификата в голямата къща и го закачиха в детската стая. Габриел се настани до Найджъл Уитком на задната седалка в една кола на МИ5 и потегли за Лондон. Сега операцията бе в ръцете на Алистър Лийч. Но тя поначало бе в неговите ръце.