Даниъл Силва
Московска афера (44)

44. Планински масив Мор, Франция

Елена започна с описание на обстановката — колкото заради него, толкова и заради себе си. Било есен, каза му тя. Ноември. Средата на ноември, уточни. Двамата с Иван се намирали в дачата им на север от Москва — палат от чам и стъкло, построен върху останките на по-малка дача, която била дадена на бащата на Иван от съветския ръководител Леонид Брежнев. Валял силен сняг. Обилен руски сняг — като пепел от изригването на вулкан.

— Обадиха се по телефона на Иван късно вечерта. Когато приключи разговора, той ми каза, че му предстои важна среща и че след няколко часа ще ни гостуват негови бизнес партньори. Не ги назова, а аз реших, че е по-добре да не го разпитвам. През остатъка от вечерта беше напрегнат. Разтревожен. Не го свърташе на едно място. Проклинаше руското време. Познах признаците. И преди бях виждала съпруга си в подобно състояние. Иван винаги се вълнува силно преди танц.

— Танц?

— Простете ми, господин Алон. Танц е една от кодовите думи, които той и хората му използват, когато обсъждат сделки с оръжие. „Трябва да направим последни приготовления за танца“. „Трябва да запазим зала за танца“. „Трябва да наемем група за танца“. „Колко стола ще ни трябват за танца? Колко бутилки водка? Колко чер хайвер? Колко самуна черен хляб?“ Не знам кого си мислят, че заблуждават с тези безсмислици, но със сигурност не и мен.

— А посетителите на Иван наистина ли дойдоха същата вечер?

— Всъщност дойдоха сутринта. В два и половина сутринта, ако трябва да съм точна.

— Видяхте ли ги?

— Да, видях ги.

— Опишете ми сцената. Внимателно, Елена. И най-малките подробности могат да се окажат важни.

— Бяха осем души плюс група телохранители на Иван. Аркадий Медведев също беше там. Аркадий е началник на личната служба за сигурност на съпруга ми. Телохранителите имат една шега: казват, че Аркадий е Иван в най-лошия му ден.

— Откъде беше делегацията?

— От Африка. От Субсахарска Африка. — Тя успя да се усмихне. — Експертната зона на Сара.

— От коя държава?

— Нямам представа.

— Запознахте ли се с тях?

— Никога не се запознавам с бизнес партньорите, забранено ми е.

— Виждали ли сте някого от тях преди?

— Не, но съм виждала подобни на тях. Те всички са еднакви, сериозно. Говорят различни езици. Развяват различни флагове. Бият се за различни каузи. Но в края на краищата всички са еднакви.

— Къде се намирахте, докато те бяха в дачата?

— В спалнята на горния етаж.

— Чувахте ли гласовете им?

— Понякога. Водачът им беше истински гигант. Баритон. Стените вибрираха от гласа му. Смехът му беше като гръмотевица.

— Вие сте лингвист, Елена. Използваха ли друг европейски език, освен руския?

— Френски. Съвсем определено френски. Той има особен ритъм, нали знаете.

Първо пили, продължи тя. Когато Иван планирал танц, винаги се започвало с пиене. Като се стигнало до същинското обсъждане на сделката, гостите вече били добре наквасени, а Иван така и не им направил забележка да говорят по-тихо, дори на водача им. Елена започнала да разпознава отделни думи и термини. Калашници. Гранатомети. Минохвъргачки. Специфични муниции. Бойни хеликоптери. Танкове.

— Скоро се разрази спор за пари. За цените на някои оръжия и системи. Комисиони. Подкупи. Товарене и транспортиране. Знаех достатъчно за бизнес сделките на съпруга ми, за да разбера, че обсъждат някаква голяма сделка с оръжия — най-вероятно с африканска страна, която е под международно ембарго. Разбирате ли, господин Алон, такива са хората, които идват при моя съпруг — хора, които не могат да купят легално оръжия на свободния пазар. В това се крие успехът на Иван. Той задоволява една много специфична нужда. Затова най-бедните нации на земята плащат огромни суми за оръжията, с които се избиват взаимно.

— За колко голяма сделка говорим?

— Сделка, която се измерва в стотици милиони долари. — Тя направи пауза, после добави: — Защо според вас на Иван не му трепна окото, когато му поисках два и половина милиона долара за вашата картина?

— Колко време останаха в дома ви тези хора?

— Тръгнаха си рано сутринта. Когато най-сетне си заминаха, Иван се качи в спалнята ни. Беше превъзбуден. Бях го виждала и преди в подобно състояние. Това беше кръвожадност. Той се мушна в леглото и ме изнасили в буквалния смисъл на думата. Нуждаеше се от тяло, което да обладае. Каквото и да е тяло. Задоволи се с моето.

— Кога разбрахте, че тази сделка е различна?

— Две нощи по-късно.

— Какво се случи?

— Отговорих на едно телефонно обаждане, което не беше предназначено за мен. И подслушах разговора, вместо да затворя. Това е всичко.

— Още ли бяхте в дачата?

— Не, вече се бяхме върнали в Жуковка.

— Кой беше на телефона?

— Аркадий Медведев.

— И защо се обаждаше?

— Имало проблем с финалните приготовления за големия танц.

— Какъв проблем?

— Голям проблем. Проблем със стоката.

* * *

Иван си имал традиция след всяка голяма сделка. Наричал я „почерпката“. Цяла нощ клиентите били на негови разноски; колкото по-голяма била сделката, толкова по-голямо било партито. Напитки в най-известните барове. Вечеря в най-модерните ресторанти. Последно питие преди лягане с най-красивите момичета, които Москва можела да предложи. И екип от телохранителите на Иван като ескорт, за да е сигурно, че клиентите няма да имат неприятности. Почерпката с африканската делегация била истинска вакханалия. Започнала в шест часа вечерта и продължила до девет часа на следващата вечер, когато клиентите най-накрая се завлекли до леглата си в хотел „Украйна“ и припаднали.

— Това е една от причините клиентите на Иван да се връщат при него и да използват отново услугите му. Той винаги се отнася добре с тях. Никакви закъснения, никакви липси, нито един ръждив патрон. Диктаторите и военачалниците мразят ръждивите патрони. Те казват, че стоката на Иван винаги е качествена, също като партитата му.

Почерпките след сключването на големи сделки имали и друга цел, освен да заздравят връзките с купувачите. Те позволявали на Иван и неговата служба по сигурността да шпионират клиентите в моменти, когато защитните им сили били отслабени от алкохола и другите развлечения. Сделката с африканската делегация била толкова голяма, че Аркадий Медведев взел лично участие в шпионирането. Пет минути след като оставил африканците в „Украйна“, той позвънил на съпруга й.

— Аркадий е бивш служител на КГБ. Също като Иван. Обикновено е много хладнокръвен. Но не и през онази нощ. Беше разтревожен. Беше очевидно, че е открил нещо, което изобщо не му харесва. Трябваше да прекъсна връзката, но не можах да се насиля да отделя слушалката от ухото си. Затова прикрих говорителя с ръка и сдържах дъха си. Не си поех въздух в продължение на цели пет минути. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне.

— А Иван как така не разбра, че го подслушвате?

— Предполагам, че сме отговорили на обаждането по едно и също време от различни апарати. Късмет. Луд късмет. Ако това не се беше случило, сега нямаше да съм тук. Нито пък вие.

— Какво каза Аркадий на Иван?

— Каза му, че африканците планирали да препродадат част от придобитото от големия танц за значително повече пари на трета страна. И че тази трета страна не била обичайната сбирщина от африкански бунтовници. — Тя преправи гласа си и се намръщи: — „Те са от онези, които разбиват самолети в сгради и взривяват метрото в европейските градове, Иван. От онези, които убиват жени и деца. Които отсичат глави. И прерязват гърла“.

— Ал Кайда?

— Не спомена нито веднъж това име, но се досетих за кого говори. Той каза, че е важно да анулират тази част от сделката, защото въпросната стока била прекалено опасна и не трябвало да попада в неподходящи ръце. Можело да има ответен удар, каза той. Удар по Русия. По Иван и неговата мрежа.

— Как реагира съпругът ви?

— Той не сподели тревогата на Аркадий. Точно обратното. Въпросната стока била най-доходоносната част от цялата сделка. Вместо да анулира тази част от сделката, Иван настоя, че имайки предвид новата информация, трябва да се споразумеят с купувачите за нова цена. Щом африканците възнамерявали да препродадат стоката за по-голяма сума, той щял да поиска дял от нея. Освен това имало възможност да се спечелят още пари от товаренето и транспортирането. „Защо да оставим доставката на оръжията на африканците? — попита той. — Можем да ги доставим сами и да получим още няколкостотин хиляди“. Ето как печели повечето от парите си Иван. Превозва сам товара. Може да достави оръжия във всяка точка на света. Всичко, от което се нуждае, е временно летище.

— Иван подозира ли, че сте подслушали този разговор?

— Не е казал или направил нищо, което да загатва, че ме подозира.

— Срещна ли се отново с африканците?

— Те пристигнаха в къщата ни в Жуковка на следващата вечер, веднага щом изтрезняха. Тази среща не беше толкова сърдечна като първата. Имаше доста крясъци, главно от страна на Иван. Съпругът ми не обича двойните сделки. Те го изкарват от кожата му. Каза на африканците, че знае всичко за плановете им. Заяви им, че ако не се съгласят да му дадат подобаващ дял от сделката, стоката отпада. Гигантът с баритона се разкрещя на свой ред, но накрая се съгласи с искането на Иван за повече пари. На следващата нощ, преди да отлетят за страната си, съпругът ми организира нова почерпка, с която да отпразнуват новата сделка. Всички грехове бяха опростени.

— Въпросната стока — как я наричаха?

— Говореха за игли. Руското название е Игла. Мисля, че се отнася за SA-18. Това са преносими зенитноракетни комплекси, с които се стреля от рамо. Не съм експерт по тези неща, но доколкото разбирам, SA-18 е много точно и изключително ефективно оръжие.

— Това е едно от най-опасните противосамолетни оръжия в света. Сигурна ли сте, Елена? Сигурна ли сте, че са използвали думата игла?

— Абсолютно. Освен това съм сигурна, че на съпруга ми изобщо не му пукаше, че от тези оръжия могат да загинат стотици, дори хиляди невинни хора. Беше загрижен единствено да получи своя дял от продажбата. Нима можех да стоя безучастно, след като знаех всичко това? Нима можех да си мълча и да не предприема нищо?

— И какво направихте?

— Какво можех да направя? Можех ли да отида в полицията? Ние, руснаците, не ходим в полицията. Ние я избягваме. Да отида във ФСБ? Съпругът ми е от ФСБ. Неговата организация работи под протекцията и с благословията на ФСБ. Ако бях отишла там, Иван щеше да научи какво е станало след по-малко от пет минути. И децата ми щяха да пораснат без майка.

Думите й увиснаха във въздуха за миг — ненужно напомняне за последствията от играта, която играеха.

— Невъзможно беше да се обърна към руските власти, следователно трябваше да намеря друг начин да съобщя на света за плановете на съпруга ми. Трябваше ми човек, на когото мога да се доверя. Някой, който можеше да огласи тайната, без да разкрива, че аз съм източникът на информация. Познавах такъв човек; бяхме учили заедно в Ленинградския държавен университет. След падането на комунизма тя беше станала известна репортерка в Москва. Вярвам, че сте запознат с работата й.

* * *

Въпреки че гарантира пред Елена конфиденциалността на срещата, Габриел премълча една малка подробност: той не беше единственият слушател на разказа й. С помощта на чифт малки, добре замаскирани микрофони и обезопасена сателитна връзка разговорът им се предаваше на живо в четири точки по земното кълбо: булевард „Цар Саул“ в Тел Авив, щабовете на МИ5 и МИ6 в Лондон и Общия оперативен център на ЦРУ в Лангли, Вирджиния. Ейдриън Картър седеше на стола, който бе запазен за директора на националната тайна служба. Известен със спокойното си, безпристрастно поведение по време на кризи, Картър изглеждаше отегчен от предаването, сякаш слушаше някаква скучна радиопрограма. Това обаче се промени в момента, в който Елена спомена думата игла. Понеже говореше руски, Ейдриън нямаше нужда от превод, за да разбере значението на думата. Затова побърза да се обади по вътрешния телефон, който звънеше на бюрото на директора.

— Стрелите на Аллах са истински — каза Картър. — Някой трябва да съобщи това в Белия дом. Веднага.