Даниъл Силва
Московска афера (43)

43. Планински масив Мор, Франция

Те поеха към вътрешността на страната по лъкатушещ път, който минаваше през планинския масив Мор. Михаил шофираше много бързо, но не изглеждаше разтревожен или напрегнат. Лявата му ръка лежеше спокойно върху горната част на волана, а с дясната сменяше плавно скоростите. Елена си каза, че не е никакъв компютърен специалист. Беше прекарала достатъчно време в компанията на елитни войници, за да разбере, че и спътникът й е точно такъв. Тя потърси утеха в тази мисъл. Просто беше сменила едни телохранители с друг.

Теренът ставаше все по-скалист. От дясната им страна имаше стена от борове и евкалипти, от лявата — бездънна зелена клисура. Преминаваха като светкавица през села, чиито имена й бяха непознати. Помисли си колко е ужасно, че никога не ги е посещавала. И си обеща, че един ден, когато всичко това свърши, ще дойде тук с децата на пикник без телохранителите. Децата…

Не трябваше да мисли за тях в този момент. Искаше да се обади на Соня и да се увери, че са в безопасност. Искаше да изкрещи на този странен мъж, наречен Михаил, да обърне колата. Вместо това се съсредоточи върху вятъра в косите си и топлите слънчеви лъчи върху кожата й. Една омъжена жена, която се кани да се отдаде на друг мъж, няма да развали тръпката на сексуалното очакване, като се обади на децата си. Ще мисли само за настоящия момент, а последствията да вървят по дяволите.

Влязоха в село с една-единствена улица, скрита под сянката на чинари. Девойка Рубенсов тип седеше върху виненочервен скутер пред един табак^[1]. Лицето й беше скрито под каска с тъмен визьор. Когато я наближиха, тя потупа два пъти предния си фар и излезе на пътя пред тях. Караха след нея около километър и половина, после завиха заедно по черен път, ограден с маслинови дръвчета, сякаш излезли изпод четката на Ван Гог^[2], чиито сребристозелени листа проблясваха като монети под лекия вятър. В края на пътя имаше отворена дървена порта, а отвъд нея се виждаше дворът на малка, измазана с хоросан вила. Михаил изключи двигателя.

— Запомнете как изглежда, Елена. Важно е да запомните и най-дребните детайли. Иван ще очаква точно това, когато ви разпитва.

— Къде сме?

— Някъде в планините. Не сте съвсем сигурна. Изпитали сме влечение един към друг от момента, в който сме се срещнали в „Гран Жозеф“. Иван не го е забелязал, защото е мислил за Екатерина. Били сте уязвима и аз съм го разбрал. Просто е трябвало да измисля някакъв начин да се видим насаме. Знаел съм, че хотел няма да ни свърши работа, затова съм си позволил да наема това място през седмицата от местен агент по недвижими имоти.

Той измъкна ключа от стартера.

— Направихте ли всичко, за което ви помолихме? Обадихте ли се в стаята на Екатерина в „Карлтън“? Оставихте ли разпръснати дрехи из цялата стая, така че Иван и икономката да ги видят?

— Направих всичко.

— Тогава няма за какво да се тревожите. Ще кажете на мъжа си, че сте подозирали, че ви изневерява от години. Ще му кажете, че сте подозирали за Екатерина от дълго време и че тези подозрения са били потвърдени от номера, който сте намерили в мобилния му телефон. Ще му кажете, че съм флиртувал с вас следобеда, когато сме били във вилата. И че сте били толкова ядосана и наранена, че сте били неспособна да ми устоите. Ще му кажете, че сте искали да го накажете и че единственият начин да го направите е бил да отдадете тялото си на друг мъж. Той ще побеснее, разбира се, но няма да има никакви причини да се усъмни в истинността на вашата история, защото знае кой е виновен за греховете, в които го обвинявате. Да преспите с мен е престъпление от страст и гняв — нещо, което Иван разбира отлично. Ще ви прости на мига.

— Може и да ми прости, но на вас едва ли.

— Не трябва да се тревожите за мен. Всъщност скоро ще ме намразите заради неприятностите, които съм ви причинил. Повярвайте ми, мога да се грижа сам за себе си.

— Можете ли?

— Много добре при това. — Той отвори вратата. — Време е да влизаме, Елена. Вътре има някой, който няма търпение да се срещне с вас.

* * *

Къщата беше пълна противоположност на Вила Солей — малки, спретнати помещения с варосани стени, теракотени подове и семпли провансалски мебели. До една груба маса седеше мъж на неопределима възраст и от неопределима националност, с дълъг, изсечен като с длето нос и най-зелените очи, които Елена някога бе виждала. Докато се приближаваше към него, той се изправи бавно и й протегна мълчаливо ръка. Михаил го представи:

— Запознайте се с човека, който нарисува вашата Касат, Елена. Ще извърша най-ужасния професионален грях и ще ви кажа истинското му име, което е Габриел Алон. Той иска да го знаете, защото ви се възхищава дълбоко и не иска да ви лъже. Вие сте в присъствието на кралска особа, Елена, или поне на нейния еквивалент в нашия свят. Ще ви оставя да говорите по работа.

Михаил се оттегли. Габриел изгледа мълчаливо госпожа Харкова, после с поглед я покани да седне. Самият той се разположи отново на стола си от другата страна на масата и кръстоса ръце. Те бяха тъмни и гладки, с тънки, добре оформени пръсти. Ръцете на музикант, помисли си Елена. Ръцете на художник.

— Като начало бих искал да ви благодаря — каза мъжът.

— За какво?

— За смелостта да действате.

— Какво имате предвид?

— Ние сме тук заради вас, Елена. Тук сме, защото ни повикахте.

— Но аз не съм ви викала. Не съм викала никого.

— Напротив. Повикахте ни чрез Олга Сухова. И чрез Александър Лубин. И Борис Островски. Независимо дали го разбирате или не, вие ги изпратихте при нас. Но им разкрихте само част от историята. Сега трябва да ни разкажете и останалото.

Говореше с неопределим акцент. Той е полиглот, реши тя. Мъж без корени. Мъж, който е живял на много места. Мъж с много имена.

— За кого работите?

— Работя за малка агенция, която е под прякото командване на премиера на Израел. Но в случая са намесени и други държави. Действията на съпруга ви предизвикаха международна криза. И откликът на тази криза също е международен.

— И Сара ли е от Израел?

— Само по дух. Тя е американка. Работи за Централното разузнавателно управление.

— А Михаил?

— Както навярно ви подсказва перфектният му руски, той е роден в Москва. Напуснал е страната като малко момче и е имигрирал в Израел. Напуснал е Русия заради хора като вашия съпруг. А сега съпругът ви планира да продаде много опасни оръжия на хора, които са се заклели да ни унищожат.

— Какво ви е известно по този въпрос?

— Много малко, за съжаление. В противен случай днес нямаше да сте тук и животът ви нямаше да е обърнат с главата надолу. Знаем само, че съпругът ви е сключил сделка с дявола. Убил е двама души, за да запази тази сделка в тайна. И със сигурност ще загинат още хора, ако не ни помогнете. — Той се пресегна и хвана ръката й. — Ще ни помогнете ли, Елена?

— Какво искате от мен?

— Искам да завършите това, което започнахте, когато си уредихте среща с вашата стара приятелка Олга Сухова. Искам да ми разкажете остатъка от историята.

* * *

На осем километра източно от Сен Тропе скалистият нос Поант дьо л’Е се врязва предизвикателно в Средиземно море. В подножието на стръмните скали има малък плаж с хубав пясък, който често е пренебрегван от туристите заради липсата на бутици, клубове и ресторанти. Девойката с дълга до раменете тъмна коса и с белези на единия крак беше избрала грижливо мястото си на плажа — изолирана ивица близо до скалите, от която се откриваше прекрасна гледка към морето. Там, скрита под сянката на плажен чадър, тя бе прекарала приятен, макар и самотен следобед и сега отпиваше минерална вода от пластмасова бутилка, разгръщаше страниците на прокъсан роман с меки корици и се взираше през миниатюрен бинокъл „Цайс“ към огромната частна яхта „Октомври“, която се носеше без посока по спокойните води на морето на около три мили от брега.

В 15,15 часа тя забеляза нещо в движението на яхтата, което я накара да се изправи. Продължи да наблюдава плавателния съд още миг-два, за да се увери, че първото впечатление не я е излъгало, после свали бинокъла и извади „Блекбъри“ от платнената си плажна чанта. Съобщението й беше кратко, а изпращането му — светкавично. Две минути по-късно, след като изпълни искането за потвърждение, тя върна устройството в плажната си чанта и се загледа отново в морето. Яхтата беше завила и се носеше към Сен Тропе като фрегата, която се впуска в битка. Партито приключи малко по-рано — помисли си девойката, като замени бинокъла с книгата. — И то в такъв прекрасен ден.