Даниъл Силва
Московска афера (34)

34. Хейвърмор, Глостършър

Лимузините минаха край скрития контролно-пропускателен пункт на Стейшън Роуд в 15,45 часа — два изработени по поръчка бронирани автомобила „Мерцедес-Бенц S-65“, ниски и тежки, със затъмнени стъкла. Те профучаха по главната улица на Чипинг Камдън, минаха край старомодните магазинчета и старата църква от пясъчник „Сейнт Джеймс“ и изхвръкнаха от градчето по Дайърс Лейн. Един търговец засече времето на пробега — 16 секунди, което се оказа най-краткото посещение на Чипинг Камдън според хрониките на града.

В имението Хейвърмор нямаше никакви видими признаци, че знаят за вихреното приближаване на колите. Госпожа Девлин беше в кухнята, където в разрез с преките нареждания на сър Джон тъкмо доизкусуряваше подредбата на поднос с прясно изпечени кифлички, ягодово сладко и котсуолдска сметана. Господарят й не подозираше за нейния бунт, защото се бе уединил в библиотеката, зает с далеч по-сериозни въпроси. Колкото до привлекателната млада жена, която познаваха като Сара Кроуфорд, тя идваше по пътеката от Източната ливада, обута със зелени гумени ботуши, а Пънч и Джуди пазеха гърба й; като мънички светлокафяви бодигардове.

Само в сеновала на порутения обор имаше нещо наистина необичайно. Четирима мъже бяха застанали пред редица монитори. Двама от тях бяха млади, небрежно облечени техници. Третият беше висок, с властно изражение и изглеждаше така, сякаш бе излязъл от страниците на моден журнал. Четвъртият имаше къса тъмна коса, прошарена на слепоочията. Очите му бяха приковани върху изображението на младата жена, която тъкмо бе събула гумените си ботуши в задното коридорче и обуваше практични черни обувки с равна подметка. Тя влезе в кухнята и игриво топна пръст в сметаната на госпожа Девлин, после мина през две двойни врати и влезе във фоайето. Застанала пред голямото огледало, жената оправи гънките на бялата си блуза, и бледожълтите три четвърти панталони и намести пуловера, метнат с престорена небрежност на раменете й. Бе сложила съвсем лек руж на алабастровите си скули и носеше очила вместо контактни лещи. Красотата ти не трябва да засенчва тази на Елена — беше й казал мъжът с прошарените слепоочия. — Тя не е свикнала да бъде втора.

Точно в 16,04 часа двете бронирани лимузини завиха през портите на Хейвърмор и поеха по дългата алея. Мъжете в сеновала ги видяха първи, последвани от сър Джон, комуто прозорецът на библиотеката даваше великолепна възможност да наблюдава приближаването им. От позицията си в антрето Сара не можеше да види колите, но ги чу няколко секунди по-късно, когато навлязоха в предния двор. Мощните двигатели изключиха, няколко врати се отвориха и от колите слязоха шестима млади бодигардове с лица, сякаш изсечени от мрамор. Мъжете в сеновала знаеха имената им. Първите трима бяха Олег, Юрий и Генадий — постоянната охрана на Елена Харкова. Другите трима бяха Вадим, Василий и Виктор — „трите В-та“, както ги наричаха наблюдателите на Иван по целия свят. Тяхното присъствие в Хейвърмор беше любопитно, защото изпълняваха функцията на преторианска гвардия на Харков.

След като наобиколиха водещия мерцедес, двама от охранителите отвориха задните врати. Елена се появи откъм страната на шофьора — сияен проблясък от лъскава черна коса и зелена коприна. От другата врата слезе добре облечен як мъж със стоманеносива коса. За няколко секунди мъжете в сеновала го взеха за седми бодигард. По-късно, когато обърна лицето си към камерите, осъзнаха заблудата си. Беше човекът, който би трябвало да присъства на конферентен разговор с Цюрих. Човекът, който не би трябвало да е тук.

Мъжете в сеновала се опитаха да предупредят Сара — бяха скрили миниатюрен говорител в антрето за непредвидени ситуации, — но тя вече бе отворила внушителната входна врата на Хейвърмор и излезе в предния двор. Пънч и Джуди профучаха край нея, устремени напред като две медени торпеда. Водени от някакъв инстинкт, те се насочиха към най-внушително изглеждащия член на ескорта. Трите В-та направиха стена пред тяхната цел: Иван Харков.

Той стоеше спокойно зад тях и по грубоватото му лице пролича, че е леко развеселен. Сара използва момента да се скара на кучетата, за да прикрие шока от първата си среща лице в лице с чудовището. Тя хвана палетата за нашийниците и ги плесна здраво по задниците, насочвайки ги към къщата. Когато отново се обърна, между Вадим и Виктор се бе образувала лека пролука. Младата жена протегна ръка през нея към Иван и се усмихна.

— За съжаление стадното им чувство надделява, когато видят голяма група хора — чу се да казва. — Аз съм Сара Кроуфорд.

Дясната ръка на Харков се вдигна. „Изглежда като чук с маникюр“ — помисли си младата жена. Той стисна изпитателно дланта й и бързо я пусна.

— Вие сте американка — каза Иван.

А ти забрави да ми кажеш името си, отбеляза тя наум.

— Всъщност наполовина.

— Коя половина?

— Егоцентричната, според вуйчо ми. Това е неговият дом. Тук съм само гостенка.

— От Америка?

— Да.

— Къде живеете в Америка?

— Във Вашингтон. А вие?

— Харесва ми да се смятам за гражданин на света, госпожице Кроуфорд.

Гражданин на света — може би, но за показването си на Запад трябваше да заличи и последните следи от английския на КГБ. Говореше го изненадващо свободно, но все още изпъстрен с интонацията на пропагандистите от Радио Москва. Гордееше се с английския си точно както се гордееше с бронираните си лимузини, бодигардовете, ушития по поръчка костюм, вратовръзката за три хиляди долара и скъпия афтършейв, чийто аромат се носеше около него като невидим облак. Но нито западното облекло, нито парфюмът можеха да прикрият руския му произход. Той бе гравиран в упоритото чело, бадемовидните очи и ъгловатите скули. Нито можеха да скрият факта, че е главорез от КГБ, оказал се под планина от пари.

Сякаш осенен от ненадейно хрумване, Харков вдигна лявата си ръка и без да отделя очи от Сара, каза:

— Моята съпруга.

Тя стоеше няколко крачки встрани, заобиколена от собствената си дворцова гвардия. Беше с два-три сантиметра по-висока от Иван и притежаваше изправената стойка на балерина. Имаше светла кожа, прозрачно зелени очи и дълга черна коса, която носеше свободно пусната върху раменете. Колкото до възможността красотата на Сара да засенчи тази на Елена — шансът бе нищожен, тъй като за своите четиридесет и шест години, седем месеца и деветнайсет дни тя все още бе удивително привлекателна жена. Елена пристъпи напред и подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Сара. Аз съм Елена Харкова. — За разлика от Иван, тя говореше перфектен английски, а гласът й бе плътен и очарователен. — Вероятно Алистър ви е казал, че ще дойда сама. Съпругът ми реши да ме придружи в последния момент.

Съпругът, който още няма име — помисли Сара.

— Всъщност той ми каза само, че ще дойде една жена. Не ми спомена име. Беше много дискретен, госпожо Харкова.

— Надяваме се, че вие също ще бъдете дискретна — обади се Иван. — За хора като нас е важно да осъществяваме покупките и бизнес сделките си при известна доза конфиденциалност.

— Можете да бъдете сигурен, че вуйчо ми мисли по същия начин, господин Харков.

Сякаш по сценарий Бутби излезе през вратата заедно с Пънч и Джуди, които се мотаеха възбудено в краката му.

— Дали не ме лъжат ушите — извика той, — или наистина знаменитият Иван Харков е дошъл в Хейвърмор? Онзи тъпак от „Кристис“ ми каза да очаквам височайши гости, но не и хора от вашия ранг. — Той грабна ръката на Иван и енергично я разтърси. — За мен е истинска чест да ви посрещна тук, господин Харков. Възхищавам се на вашите постижения. Знаех, че сте човек с разностранни интереси, но не съм подозирал, че изкуството е сред тях.

Каменното лице на Иван се оживи от нещо близко до искрена усмивка. Те знаеха, че е податлив към ласкателства, особено ако идват от красиви млади жени и английски земевладелци, пък било то и пообеднели.

— Всъщност жена ми е експертът в областта на изкуството — отвърна Харков. — На мен просто ми се прииска да изляза за няколко часа от Лондон.

— О, да, разбира се. Аз вече не мога да понасям Лондон с целия този трафик и тероризъм. Сега ходя там, за да гледам някоя чудата пиеса или да послушам музика в „Ковънт Гардън“, но всеки божи ден предпочитам Котсуолд Хилс пред Кенсингтън. Напоследък в Лондон е много скъпо. Твърде много хора като вас изкупуват всичко. Не исках да ви обидя, разбира се.

— Не съм се обидил.

— Притежавате ли имение в провинцията или само къща в Лондон?

— За момента само къща в Найтсбридж.

Бутби посочи към фасадата на Хейвърмор.

— В тази къща са живели пет поколения от семейството ми. С удоволствие ще ви разведа, докато нашите две експертки по изкуството видят картината.

Иван и Елена размениха погледи, неразбираеми за външни хора. Тя промърмори няколко думи на руски, Иван й отговори, после погледна към Бутби и кимна.

— Бих се радвал да пообиколя — каза той. — Ала трябва да е за кратко. Опасявам се, че съпругата ми има навика да взема бързо някои решения.

— Чудесно — възкликна сър Джон. — Позволете ми да ви покажа парка.

Той вдигна подканящо лявата си ръка и тръгна към Източната ливада. След кратко колебание Иван го последва с трите В-та, вървящи плътно зад гърба му. Бутби погледна бодигардовете и любезно възрази:

— Моля да ме извините, но това наистина ли е необходимо? Мога да ви уверя, господин Харков, че тук нямате врагове. Най-опасните неща в Хейвърмор са кучетата и моите мартинита.

Иван хвърли още един поглед на Елена, после промърмори няколко думи на руски на бодигардовете си. Когато повторно пое към ливадата, те останаха по местата си. Харкова проследи мълчаливо тръгването на съпруга си, после погледна Сара.

— Съжалявам за охранителите, госпожице Кроуфорд. Бих направила почти всичко, за да се отърва от тях, но Иван настоява да бъдат до мен, където и да ходя. Може би ви се струва много вълнуващо да бъдеш заобиколена от мъже в черни костюми, но ви уверявам, че не е така.

За миг Сара бе изненадана от думите й. Те представляваха предателство. „Малко — помисли си младата жена, — но все пак предателство“.

— Жена с вашето положение трябва да е много внимателна — каза тя гласно. — Но ви уверявам, че тук сте сред приятели.

Бутби и Иван изчезнаха зад ъгъла на къщата. Сара докосна леко ръката на Елена.

— Искате ли да видите картината на Касат на вуйчо ми, госпожо Харкова?

— Ще бъда щастлива да я видя, госпожице Кроуфорд.

Когато двете тръгнаха към входа на къщата, бодигардовете не помръднаха от местата си.

— Знаете ли, госпожо Харкова, наистина мисля, че е най-добре да видим картината сами. Винаги съм смятала, че Мери Касат е художничка, която рисува жени за жени. Повечето мъже не я разбират.

— Напълно съм съгласна. И ще ви споделя една малка тайна.

— Каква е тя?

— Иван я ненавижда.

* * *

В сеновала на обора четиримата мъже, стоящи пред видеомониторите, помръднаха за първи път през тези три минути.

— Като че ли вуйчо Джон току-що ни спаси задниците — каза Греъм Сиймор.

— Баща му щеше да е много горд.

— Иван не е от най-търпеливите мъже. Подозирам, че ще имаме най-много пет минути с Елена.

— Бих убил някого за пет минути.

— Да се надяваме, че днес няма да има убийства, Габриел. Харков е царят на оръжията.

* * *

Двете жени се качиха заедно по централното стълбище и спряха на площадката, за да се полюбуват на „Мадоната с младенеца“.

— Истински Веронезе ли е?

— Зависи кого питате. През деветнайсети век предците на вуйчо ми направили голяма обиколка из Италия и се върнали с куп картини. Някои са много ценни. Други са били просто копия, нарисувани от второразредни художници. Винаги съм смятала, че тази е сред най-добрите.

— Прекрасна е.

— Картината на Касат все още е в детската стая. Вуйчо ми си помисли, че за вас ще е удоволствие да я видите в оригиналната й среда.

Сара хвана внимателно ръката на Елена я поведе по коридора. Ключът висеше на рамката над вратата. Тя се повдигна на пръсти, за да го откачи, и после допря показалеца си до устните в жест на шеговито съзаклятие.

— Не казвайте на никого къде държим ключа.

Харкова отвърна с усмивка:

— Това ще е нашата малка тайна.

* * *

— Харков започва да става нервен.

— И аз го забелязах, Греъм.

— Тя вече пропиля три минути.

— И това забелязах.

— Трябваше да й го каже на стълбите.

— Тя знае какво прави.

— Надявам се да си прав.

Аз също — помисли си Габриел.

* * *

Елена първа влезе в стаята. Сара притвори вратата, после отиде до прозореца и дръпна завесите. Златистата светлина огря двете еднакви креватчета, двете еднакви гардеробчета, двете еднакви ръчно изрисувани шкафчета за играчки и „Две деца на плажа“ от Габриел Алон. Харкова покри устата си с длани и ахна.

— Прекрасна е — възкликна тя. — Трябва да я имам.

Сара не отвърна нищо. Тя приседна в края на креватчето, което бе по-близо до прозореца, и загледана в пода, разсеяно прокара ръка по изображението на Мечо Пух върху покривката. Виждайки нейната реакция, Елена каза:

— Боже мой, съжалявам! Сигурно ме мислите за ужасно разглезена.

— Съвсем не, госпожо Харкова. — Сара театрално се огледа наоколо. — Когато бях малка, прекарвах всяко лято в тази стая. Картината бе първото нещо, което виждах сутрин, и последното, което виждах вечер, преди майка ми да угаси лампата. Къщата няма да е същата без нея.

— Тогава не мога да я взема.

— Но трябва — отвърна Сара. — Вуйчо ми е принуден да я продаде. Повярвайте ми, госпожо Харкова, ако вие не я купите, ще го направи някой друг. Искам да отиде у някого, който я харесва колкото мен. Някой като вас — добави тя.

Елена извърна очи от младата жена и отново ги насочи към картината.

— Бих искала да я разгледам отблизо, преди да взема окончателно решение. Бихте ли ми помогнали да я откача от стената?

— Разбира се.

Сара стана от леглото и като минаваше край прозореца, погледна през него към ливадата. Сър Джон и Иван все още бяха там — Бутби с протегната ръка към някаква забележителност в далечината, а Иван с очевидно изчерпващо се търпение. Тя отиде до картината и с помощта на Елена я откачи от стената и я положи върху второто креватче. Тогава Харкова извади от чантата си лупа и малко фенерче. Първо разгледа през лупата подписа в долния ляв ъгъл. После включи фенерчето и прокара лъча му по повърхността на картината. Огледът й трая три минути. Когато приключи, изключи фенерчето и го пъхна обратно в чантата си.

— Картината е фалшификат — заяви тя.

Елена се взря внимателно в лицето на Сара, сякаш си даваше сметка, че и тя е фалшива.

— Моля, кажете ми коя сте вие, госпожице Кроуфорд?

Сара отвори уста да отговори, но преди да каже нещо, вратата рязко се отвори и на прага се появи Иван заедно с Бутби. Харков изгледа за миг жена си, после очите му се насочиха към Сара.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

Елена бе тази, която отговори:

— Всичко е наред, Иван. Госпожица Кроуфорд тъкмо ми казваше колко много означава тази картина за нея и съвсем естествено се развълнува.

— Може би са променили решението си.

— Не, господин Харков — каза Сара. — Боя се, че нямаме избор и трябва да се разделим с нея. Сега картината принадлежи на съпругата ви… ако тя я иска, разбира се.

— Е, Елена? — попита нетърпеливо Иван. — Искаш ли я или не?

Тя прокара пръсти по лицата на децата, после вдигна очи към Сара.

— Това е една от най-забележителните творби на Касат, които съм виждала. — Обърна се и погледна съпруга си. — Трябва да я имам, любов моя. Моля те, плати им колкото искат!