Даниъл Силва
Московска афера (19)

19. Щабквартирата на ФСБ, Москва

Двамата напредваха упорито — колко време, Габриел можеше само да гадае. В някои моменти се лутаха в непознати територии. В други се връщаха по стъпките си на познат терен. Незначителните противоречия се възприемаха като доказателство за коварство, минималните пропуски бяха доказателство за лъжа. В разпитите се наблюдава един странен парадокс: понякога те предоставят повече информация на разпитвания, отколкото на този, който задава въпросите. Габриел бе заключил, че опонентът му е само едно малко зъбче от внушителен механизъм. Неговите въпроси, подобно на руската предизборна риторика, бяха повече празни думи, които нямаха никакъв смисъл. Истинските му врагове бяха някъде другаде. Тъй като се предполагаше, че вече би трябвало да е мъртъв, самото му присъствие в Лубянка им създаваше известно неудобство. Един фактор щеше да определи дали ще преживее нощта: притежаваха ли те властта да стигнат до подземията на Лубянка и да го убият?

Последните въпроси на разпитващия бяха зададени с изражението на отегчен пътен полицай, който записва подробностите за незначителен инцидент. Той надраска отговорите в бележника си, затвори го и погледна Габриел през малките стъкла на очилата си.

— Струва ми се интересно, че след като сте убили двамата чеченски бандити, не сте се почувствали зле. Да разбирам ли, че сте убивали и преди, господин Голани?

— Както всички израелски мъже, трябваше да служа в израелската отбранителна армия. Сражавал съм се на Синайския полуостров през 1973 година и в Ливан през 82-ра.

— Значи сте убили много невинни араби?

— Да, много.

— Вие сте ционистки потисник на невинните палестинци?

— Да, и то неразкаян.

— Не сте този, за когото се представяте, господин Голани. Дипломатическият ви паспорт е фалшив, както и името, вписано в него. Колкото по-скоро признаете престъпленията си, толкова по-добре.

Разпитващият сложи капачката на писалката си и бавно я зави. Това, изглежда, бе знак, защото вратата се отвори и в стаята се втурнаха четиримата биячи. Те го свалиха един етаж по-долу и го затвориха в килия, не по-голяма от килер за метли, където миришеше на мухъл и изпражнения. Не знаеше дали в съседство има други затворници, защото, когато вратата без прозорче се захлопна, настана пълна тишина и тъмнина.

Той легна, допирайки бузата си до студения под, и затвори очи. Олга Сухова изплува в съзнанието му в образа на икона, леко наклонила настрани глава, с молитвено допрени ръце. Ако имате късмета да се измъкнете жив от Русия, дори не си и помисляйте да се свържете с нея. Тя е заобиколена от бодигардове всяка минута от деня. Иван вижда всичко. Той чува всичко. Иван е чудовище.

* * *

Ту се потеше, ту се тресеше от студ. Бъбреците го боляха и не можеше да си поеме нормално дъх заради натъртения гръден кош. През един от пристъпите на треска той заопипва вътрешността на килията, за да види дали са му оставили одеяло, но намери само четири хлъзгави стени.

Затвори очи и заспа. В съня си вървеше по улиците на миналото си и срещаше мнозина от мъжете, които бе убил. Те бяха бледи и безкръвни, с дупки от куршуми в гърдите и лицето. Появи се Киара, облечена в булчинската си рокля, и му каза, че е време да се връща в Умбрия. Олга попи потта от челото му и сложи букет от увехнали карамфили на един гроб в Новодевичето гробище. Надписът на плочата беше на иврит, а не на кирилица. Той прочете: Габриел Алон…

Накрая се събуди от светлината на фенерчета, насочена към лицето му. Мъжете, които ги държаха, го вдигнаха и го помъкнаха за ръцете и краката нагоре по стълбите. Габриел се опита да брои площадките, които минаваха, но скоро се отказа. Пет? Десет? Двайсет? Не беше сигурен. Използвайки главата му като таран, те минаха през една врата и излязоха в студения нощен въздух. За момент бе заслепен от неочаквания мрак. Притесни се, че се готвят да го хвърлят от покрива — Лубянка имаше дълга история с подобни инциденти, — но после очите му привикнаха и разбра, че са във вътрешния двор.

Облечен в чист сив костюм, следователят Сергей стоеше до черен микробус. Той отвори задните врати и каза няколко думи на руски. Биячите внесоха Габриел вътре и освободиха ръцете му за секунди, после ги оковаха отново за една стоманена скоба на тавана. Сетне вратите се затвориха с оглушителен трясък и микробусът се понесе по паважа.

„А сега накъде! — помисли си той. — Към изгнанието или към смъртта?“

* * *

Пак беше сам. Предположи, че е преди полунощ, защото московският уличен трафик все още бе трескаво оживен. Не чу сирени, които да подскажат, че ги ескортират, а и шофьорът, изглежда, се съобразяваше с правилата за движение, каквито и да бяха те. При едно от продължителните им спирания чу смях и си помисли за Солженицин. Камионетките… Така от КГБ бяха превозвали обитателите на Архипелага ГУЛАГ — през нощта, в обикновени на вид камионетки, невидими за хората около тях, преминали в паралелния свят на прокълнатите.

Летището Шереметево-2 се намираше на около четиридесет и пет минути северно от градския център при умерено натоварен трафик. Габриел си позволи да се надява, че това е тяхната дестинация, но тя се стопи след час, прекаран в задната част на микробуса. Качеството на пътищата — плачевни дори в Москва — се влошаваше колкото повече се отдалечаваха от Лубянка. При всяка дупка нараненото му тяло бе пронизвано от силни болки и трябваше да се вкопчва в стоманената скоба, за да не бъде изхвърлен от седалката. Невъзможно бе да познае в каква посока пътуваха. Не можеше да каже дали се движеха на запад — към цивилизацията и просвещението, или на изток — към суровата вътрешност на Русия. На два пъти микробусът спира и на два пъти Габриел чу ядосани викове на руски. Предположи, че дори микробусът на ФСБ, лишен от разпознавателни знаци, не бе могъл да избегне изнудването от бандити и пътни полицаи, търсещи рушвет.

При третото спиране на микробуса вратите се отвориха и един от биячите влезе отзад. Той отключи белезниците и направи знак на Габриел да слезе. Зад тях бе спряла кола; следователят стоеше на светлината на аварийните светлини, като поглаждаше козята си брадичка, сякаш обмисляше кое би било най-подходящото място за екзекуцията. После Алон забеляза, че куфарът му лежи в една кална локва близо до найлонов плик, съдържащ личните му вещи. Сергей побутна плика към него с върха на обувката си и посочи към смътна жълта светлина на хоризонта.

— Украинската граница. Очакват ви.

— Къде е Олга?

— Предлагам да тръгвате, преди да сме размислили, господин Алон. И не идвайте повече в Русия. Ако го направите, ще ви убием. И няма да разчитаме на двама чеченски идиоти да ни свършат работата.

Габриел събра вещите си и тръгна към границата. Очакваше да чуе звук от изстрел и да получи куршум в гърба, но чу само шума от колите, които завиваха и потегляха обратно към Москва. Когато светлината от фаровете им изчезна, отвсякъде го обгърна мрак. Той се взря в далечната жълта светлина и продължи да върви. За миг сякаш Олга се появи до него. Сега животът й е във вашите ръце — напомни му тя. — Иван убива всеки, който застане на пътя му. Ако някога открие, че жена му е моят източник, няма да се поколебае да убие и нея.