Даниъл Силва
Московска афера (38)

38. Сен Тропе, Франция

„Пристигането“, казано на оперативен език, се осъществи точно четиридесет и седем секунди след като Елена остави мобилния си телефон върху бялата покривка на масата. Въпреки че в момента на обаждането Иван се намираше само на стотина метра от ресторанта, той пристигна с брониран мерцедес, защото се опасяваше да не би някой от враговете му да се спотайва сред морето от хора, които се шляеха апатично по кейовете на Старото пристанище. Колата влезе с висока скорост на площада пред градския съвет и спря рязко на няколко крачки от входа на „Гран Жозеф“. Харков остана на задната седалка още петнайсет секунди — достатъчно време, за да започнат хората в ресторанта да обсъждат самоличността му, националността му и професията му. После изскочи агресивно от автомобила — като професионален боксьор, който се втурва към центъра на ринга, за да довърши нещастния си противник. Щом влезе в ресторанта, той спря в преддверието, за да огледа присъстващите в залата и да им позволи да го огледат на свой ред. Беше облечен в свободни панталони от черен лен и искрящо бяла памучна риза. Прошарената му коса лъщеше от брилянтин, на дебелата му китка имаше огромен златен часовник. Когато закрачи към масата, часовникът проблесна като пиратска плячка.

Той не седна веднага; вместо това застана за момент зад Елена и постави собственически едрите си длани в основата на врата й. Личицата на Николай и Анна светнаха при неочакваната поява на баща им и лицето на Харков моментално омекна. Той им каза нещо на руски, при което децата избухнаха в смях, а Михаил се усмихна. Иван, изглежда, си отбеляза това. После погледът му премина по масата като прожектор през открито поле и накрая се спря върху Сара. Последния път, когато я бе видял, тя носеше старомодни дрехи, избрани от Габриел. Сега бе облечена в тънка лятна рокля без ръкави с цвят на праскова, която едва прикриваше формите на тялото й. Харков я огледа най-безсрамно, сякаш размишляваше дали да не я направи част от колекцията си. Сара протегна ръка по-скоро като защитна реакция, отколкото в знак на приятелство, но руснакът я пренебрегна и я целуна по бузата. Грапавата му като шкурка кожа миришеше на кокосово масло и на друга жена.

— Сен Тропе очевидно ви се отразява добре, Сара. За пръв път ли идвате тук?

— Всъщност не съм спряла да го посещавам, откакто бях малко момиченце.

— И тук ли имате чичо?

— Иван! — скара му се Елена.

— Никакви чичовци — отвърна с усмивка Сара. — Имам продължителна любовна връзка с Южна Франция.

Иван се намръщи. Не обичаше да му припомнят, че някой е бил някъде или е правил нещо преди него.

— Защо не споменахте миналия месец, че ще идвате тук? Можехме да организираме нещата така, че да отседнете при нас.

— Не знаех, че ще бъдете тук.

— Сериозно? Пишеше го във всички вестници. В къщата е отсядал член на британското кралско семейство. Когато стана моя, лондонските вестници направо пощуряха.

— Някак си съм пропуснала новината.

Сара беше поразена за пореден път от монотонния английски на Харков. Сякаш разговаряше с радиоговорител от английския филиал на Радио Москва. Той хвърли поглед към Михаил, после отново се втренчи в Сара.

— Няма ли да ме запознаете с вашия приятел? — попита Иван.

Михаил се изправи и протегна ръка.

— Казвам се Майкъл Данилов. Със Сара сме колеги във Вашингтон.

Харков пое предложената му ръка и я стисна като в преса.

— Майкъл? Що за име за един руснак?

— Име, което те кара да се чувстваш повече американец и по-малко московчанин.

— По дяволите американците — заяви Иван.

— Опасявам се, че сте в тяхна компания.

— Навярно можем да направим нещо, за да променим това. Допускам, че истинското ви име е Михаил?

— Да, разбира се.

— Тогава ще си останете Михаил, поне този следобед. — Той сграбчи за ръката един преминаващ келнер. — Още вино за жените, моля. И бутилка водка за мен и новия ми приятел Михаил.

* * *

Иван се разположи царствено върху белия диван, така че Сара се озова от дясната му страна, а Михаил — точно срещу него. С лявата си ръка напълни догоре чашата на Михаил с леденостудена водка, сякаш му сипваше не алкохол, а серум на истината. Дясната му ръка се отпусна върху задната облегалка на дивана. Мекият плат на памучната му риза докосна голите рамене на Сара.

— Значи със Сара сте приятели? — попита той Михаил.

— Да, така е.

— Какви приятели по-точно?

Елена го упрекна за дързостта му, но той отново не й обърна внимание. Михаил пресуши стоически чашата си и с многозначително руско кимване даде да се разбере, че двамата със Сара са много близки приятели.

— Дошли сте заедно в Сен Тропе? — полюбопитства Харков, като междувременно напълни отново чашата му.

— Да.

— И сте отседнали заедно?

— Да — потвърди Михаил.

А Елена добави услужливо:

— В „Шато дьо ла Месардиер“.

— Харесва ли ви там? Персоналът добре ли ви обслужва?

— Прекрасно е.

— Трябва да дойдете при нас, във Вила Солей. Имаме къща за гости. Всъщност имаме три къщи за гости, но кого го интересува.

Нас ни интересува — помисли си Сара, но отговори учтиво:

— Много мило от ваша страна да ни направите такова щедро предложение, господин Харков, но не бихме искали да ви се натрапваме. Освен това сме платили предварително за стаята.

— Това са просто пари — каза Иван пренебрежително и се опита да налее водка в чашата на Михаил, но младият мъж я покри с ръка.

— Изпих достатъчно, благодаря. Две водки са ми лимитът.

Руснакът се направи, че не го е чул, и му наля трета. Разпитът се поднови:

— Предполагам, че и вие живеете във Вашингтон?

— На няколко пресечки от сградата на Капитолия.

— Заедно ли живеете?

— Иван!

— Не, господин Харков. Само работим заедно.

— И къде работите?

— В Центъра за демокрация, „Дилард“. Това е организация с нестопанска цел, която се опитва да подпомага демокрацията в цял свят. Сара е нашият представител за Субсахарска Африка. Аз се занимавам с компютрите.

— Мисля, че съм чувал за тази организация. Преди няколко години се опитахте да си пъхате носа в държавните работи на Русия.

— Имаме действаща програма в Източна Европа — намеси се Сара, — но руската ни инициатива бе прекратена от вашия президент. Той не ни харесва особено.

— И с право. Защо вие, американците, изпитвате такава огромна нужда да натрапите демокрацията си на всички?

— Не вярвате ли в демокрацията, господин Харков?

— Демокрацията е добра за тези, които искат да бъдат демократични, Сара. Има държави, които просто не искат да бъдат демократични. И такива, в които няма необходимите условия, за да има демокрация. Например Ирак. Вие отидохте в Ирак с намерение да установите демокрация в сърцето на мюсюлманския свят — благородна цел наистина, но хората не бяха готови за нея.

— А Русия? — попита тя.

— Ние сме демократична страна, Сара. Парламентът ни се избира чрез избори. Президентът ни — също.

— Вашата система не позволява съществуването на силна опозиция, а без силна опозиция не може да има демокрация.

— Може би не вашият вид демокрация. Но демокрацията работи успешно в Русия. И на Русия трябва да й бъде позволено да управлява делата си, без останалият свят да наднича над рамото й и да критикува всеки неин ход. Да не би да предпочитате да се върне хаосът от деветдесетте, когато Елцин постави бъдещето ни в ръцете на американски икономически и политически съветници? Това ли искате вие и вашите приятели?

Елена се опита тактично да смени темата.

— Иван има много приятели в руското правителство — обясни тя. — И приема лично нещата, когато ги критикуват.

— Не исках да покажа неуважение, господин Харков. Мисля, че становището ви е интересно.

— Но не и вярно?

— Надявам се, както и всички в „Дилард“, че един ден в Русия ще има истинска, а не манипулирана демокрация.

— Денят на руската демокрация вече е настъпил, Сара. Но съпругата ми, както обикновено, е права. Трябва да сменим темата. — Той погледна Михаил. — Защо семейството ви е напуснало Русия?

— Баща ми реши, че в Америка ще имаме повече възможности, отколкото в Москва.

— Баща ви е бил дисидент?

— Всъщност беше член на Партията. Беше преподавател.

— И получи ли очакваните възможности?

— Преподаваше математика в една гимназия в Ню Йорк. Там израснах.

— Учител? Изминал е целия път до Америка, за да стане учител? Що за човек би напуснал собствената си родина, за да преподава в друга страна? Трябва да компенсирате глупостта на баща си, като се върнете в Русия. Няма да познаете Москва. Ние се нуждаем от талантливи хора като вас, които да ни помогнат да изградим бъдещето на страната. Мога да ви намеря място в моята собствена организация.

— Щастлив съм и с работата, която имам. Но ви благодаря за предложението.

— Но вие още не сте го чули.

Иван се усмихна. Усмивката му беше като пукнатина в леден блок. Елена извини отново поведението му:

— Простете реакцията на мъжа ми. Той не е свикнал да му отказват. — Тя се обърна към Иван: — Можеш да опиташ отново утре, скъпи. Сара и Михаил ще ни посетят следобед във вилата.

— Чудесно — каза той. — Ще изпратя кола да ви вземе от хотела.

— Ние сме с кола — възрази Михаил. — Сигурен съм, че ще ви намерим.

— Не говорете глупости. Ще изпратя кола да ви вземе.

Иван отвори менюто си и настоя всички останали да направят същото. После се наведе към Сара, така че гърдите му се притиснаха в голото й рамо.

— Поръчайте си омар с манго — каза й той. — Обещавам ви, от този миг нататък животът ви ще стане коренно различен.