Даниъл Силва
Московска афера (62)

62. Москва

Те се отправиха с буботене на юг, към покрайнините на града, по булевард, който носеше името на Ленин и бе обграден от паметници на неговото безумие. Жилищни сгради — безкрайни жилищни сгради. Най-големите жилищни сгради, които Габриел някога бе виждал. Сякаш лидерите на Комунистическата партия — в безграничната си мъдрост — бяха решили да съберат цялото население на най-голямата страна в света и да го настанят тук, по протежение на дългия едва няколко километра Ленински проспект.

В този час на денонощието булевардът сякаш беше съставен от два различни пътя: единият бе задръстен с москвичи, чиито собственици се връщаха от прекарания в дачите уикенд, а другият бе пълен с гигантски камиони, които излизаха с тътен от столицата, за да поемат към далечните кътчета на империята. Камионите бяха едновременно съюзници и врагове на Габриел. Ту му осигуряваха преграда, зад която да се скрие, ту му закриваха гледката. Шмуел Пелед се бе оказал прав за волгата — вървеше съвсем сносно за двайсетгодишен съветски боклук, но изобщо не можеше да се сравнява с най-хубавия автомобил на Бавария. Тя успя да вдигне около сто и трийсет километра в час, но започна да протестира и да се отклонява наляво. Малките й чистачки бяха безпомощни срещу силния дъжд и пръските от локвите, а размразителят бе малко по-ефикасен от топъл дъх, издишан срещу стъкло. За да вижда, Алон се принуди да свали и двете предни стъкла и сега всеки преминаващ камион запращаше водни струи в лицето му.

Дъждът намаля и няколко слаби слънчеви лъча се показаха през пролука в облаците близо до хоризонта. Габриел не сваляше крак от педала на газта и не изпускаше от очи стоповете на мерцедеса. Мислите му обаче бяха съсредоточени върху сцената, на която беше станал свидетел пред „Дом на набережной“. Как го е постигнал? Как Аркадий я бе убедил да се качи в колата без борба? Със заплаха или обещание? С истина, лъжа или някаква комбинация от двете? И защо пътуваха в момента по Ленински проспект към необятната руска провинция? Габриел разсъждаваше върху последния въпрос, когато усети първия удар по задната броня на волгата — беше го блъснала една кола с угасени фарове, много по-голяма и бърза от неговата. Той натисна с всички сили педала на газта, но волгата бе достигнала предела на възможностите си. Колата зад него го блъсна още веднъж, почти като предупреждение, отстъпи и отново се устреми напред.

Това, което последва, беше класическата маневра, позната на всеки добър пътен полицай. Агресорът влиза в контакт с жертвата, като допира дясната част на предната броня до лявата част на задната броня на другата кола. Тогава агресорът увеличава рязко скоростта, а жертвата се завърта като пумпал и губи контрол. Резултатът от подобна тактика е особено впечатляващ, когато има значителна разлика в теглото и мощността на двата автомобила — например, когато единият от тях е „Мерцедес-Бенц“ S-класа, а другият е раздрънкана стара „Волга“, която се движи с максимална скорост. Габриел така и не разбра колко пъти се завъртя колата му. Знаеше само, че когато всичко приключи, тя лежеше на една страна в някакво кално поле в покрайнините на борова гора, а от носа му шуртеше кръв.

Двама от най-добрите хора на Аркадий Медведев нагазиха в калта, за да го измъкнат от волгата, като мотивите им определено не бяха алтруистични. Единият беше гигант с бръсната глава и дясна ръка като ковашки чук. Този чук се стовари веднъж върху Алон, повече не беше необходимо. Той падна назад в калта и за миг видя боровете, обърнати с короните надолу. После дърветата се устремиха към облаците като ракетни снаряди. А Габриел изгуби съзнание.

* * *

По същото време самолетът от полет 1612 на „Ел Ал“ се издигна бързо над предградията на Москва и се отправи на юг. Узи Навот седеше до илюминатора на последната седалка в първа класа, като стискаше чаша уиски и изучаваше огромния килим от примигващи жълти светлини под него. За момент видя всичко съвсем ясно: кръговите булеварди около Кремъл, змиевидните извивки на реката, проспектите, разположени радиално като спици на колело, които водеха към безкрайната шир на руската провинция. После самолетът се вряза в облаците и светлините на Москва изчезнаха. Навот спусна щората на илюминатора си и поднесе уискито към устните си. Трябваше да му счупя ръката — помисли си той. — Трябваше да счупя ръката на кучия му син.

* * *

Габриел отвори бавно очи. Не очи — каза си той. — Око. Дясното око, пострадало от удара на плешивия гигант, не му се подчиняваше. То беше подуто, затворено и покрито със засъхнала кръв.

Преди да се размърда, Габриел прецени внимателно ситуацията. Беше проснат на бетонния под на някакъв склад с оковани зад гърба ръце; краката му бяха заели спринтьорска поза: десният крак изнесен напред, левият — изпънат. Дясното му рамо беше притиснато в пода, както и дясната половина на лицето. Някъде светеше лампа, но неговият край тънеше в полумрак. На няколко крачки от него се издигаше камара дървени сандъци с надписи на кирилица отстрани. Габриел се напрегна да разчете думите, но не успя. Буквите все още му приличаха на йероглифи; сандъците можеше да са пълни с консерви черен хайвер или с ампули със смъртоносен полоний, но той никога нямаше да разбере.

Обърна се по гръб и повдигна колене към гърдите си, след това се надигна в седнало положение. Усилието от движението, комбинирано с факта, че вече е изправен, накара дясното му око да затупти от раздираща болка. Той реши, че ударът е строшил орбитата. Сякаш вече нямаше око, а огромен кратер.

Облегна се на дървените сандъци и се огледа. Имаше още сандъци, високи кули от сандъци, които се губеха в мрака като жилищните постройки край Ленински проспект. От неособено удобната си позиция Габриел виждаше само две редици, но имаше чувството, че са много повече. И надали бяха пълни с черен хайвер. Дори ненаситният Иван Харков не можеше да погълне такова количество хайвер.

Алон чу стъпки, които се приближаваха към него. Бяха двама. Мъже. Единият от които значително по-едър от другия. Големият мъж беше плешивият гигант, който го бе ударил. По-дребният беше с няколко години по-стар, със стоманеносива коса и череп, който изглеждаше специално проектиран да устоява на тежки травми.

— Къде са децата? — попита Аркадий Медведев.

— Какви деца? — отвърна Габриел.

Медведев кимна на гиганта, после отстъпи настрани, сякаш не искаше дрехите му да бъдат изпръскани с кръв. Ковашкият чук се вряза за втори път в главата на Алон. В същото око, със същия резултат. Борове и ракетни снаряди. После мрак.