Даниъл Силва
Московска афера (58)

58. Москва

Подът беше от твърда дървесина и бе полиран наскоро. Въпреки това, Елена трябваше да мобилизира цялата си сила, за да завлече деветдесеткилограмовото тяло на изпадналия в безсъзнание Пьотър Лужков в банята на главната спалня. Тя заключи, после се върна пред вратата на кабинета на Иван. Командното табло се намираше на нивото на очите й от лявата страна. След като въведе осемцифрения код за достъп, тя постави палеца си върху скенера. Алармата изписука три пъти и бронираната врата се отвори бавно. Елена влезе вътре и отвори дамската си чанта.

* * *

Бюрото, също като човека, който бе работил на него, беше голямо, тъмно и без капчица изящество. То беше едно от най-ценните притежания на Иван, защото някога бе принадлежало на Юрий Андропов, бившия ръководител на КГБ, който през 1982 г. бе заменил Леонид Брежнев като държавен глава на Съветския съюз. Компютърният монитор и клавиатурата стояха до снимка в сребърна рамка на бащата на Иван в униформата му на генерал от КГБ. Самият компютър беше скрит под бюрото. Елена се наведе и натисна бутона за захранването, после отвори малък капак в предната част на кутията и включи USB устройството, което Габриел й беше дал в самолета. След няколко секунди то се задейства и компютърът забръмча. Елена провери монитора: няколко знака на иврит и лента за отчитане на времето, която показваше, че копирането на данните ще приключи след две минути.

Тя погледна ръчния си часовник, после отиде до библиотеката в другия край на стаята. Бутонът беше скрит зад първото издание на „Ана Каренина“, по-точно зад втория му том. Когато го натисна, библиотеката се раздели и разкри вратата за трезора на Иван. Тя въведе същия осемцифрен код в командното табло и постави отново палеца си върху скенера. Чуха се три писукания, последвани този път от глухото изщракване на ключалки.

Елена отвори тежката врата и вътрешното осветление се включи автоматично. Тайните дискове на Иван, ядрото на смъртоносната му мрежа, бяха наредени прилежно на един рафт. На по-долния рафт бяха част от приходите от тази мрежа — рубли, долари, евро, швейцарски франкове. Тя посегна към парите, но ръката й замръзна, когато си спомни, че са изцапани с кръв. Кръвта, пролята от хората, въоръжени с оръжията на Иван. Кръвта на децата, принудени да се сражават във войните на Иван. Остави парите на мястото им и взе само дисковете. Дисковете, които щяха да помогнат на Габриел да намери оръжието. Дисковете, които Габриел щеше да използва, за да унищожи съпруга й.

* * *

В единия край на улица „Серафимович“ има широко пешеходно островче. Както повечето подобни островчета в Москва, то е задръстено денем и нощем от паркирани коли. В този следобед част от колите бяха чуждестранни и лъскави, но повечето бяха руски и много стари, в това число и една очукана лада с неопределен цвят и регистрация, в която седяха Узи Навот и шофьорът му от московската централа. Навот изглеждаше неспокоен, защото нещата се развиваха по начин, подсказващ, че операцията излиза от контрол. Беше споделил мнението си с останалите членове на екипа с възможно най-спокоен глас. Но сега, когато видя тичащия с все сили Лука Осипов, който се връщаше от Големия Каменен мост, Узи разбра, че времето за спокойни приказки е отминало.

— Той се връща — промърмори в микрофона на китката си. — Изглежда, загазили сме сериозно.

* * *

Шмуел Пелед нямаше радиоприемник, но изражението на Габриел, което стана още по-мрачно, му каза всичко, което трябваше да знае.

— Губим ли я, шефе? Кажи ми, че не я губим.

— Много скоро ще разберем. Ако излезе от онази сграда с чанта, преметната през лявото й рамо, значи всичко е наред. Ако ли не… — Той не довърши мисълта си.

— Сега какво ще правим?

— Ще чакаме. И ще се молим да успее да се добере до колата си.

— А ако не излезе?

— Говори на руски, Шмуел. От теб се очаква да говориш на руски.

Младият шофьор възобнови монолога си на руски. Габриел се запъти към западната фасада на „Дом на набережной“, очаквайки да чуе гласа на Узи Навот.

* * *

Лука Осипов беше натежал със седем килограма, откакто бе напуснал „Алфа Груп“, и бе позагубил формата си. Когато стигна до портиерната във фоайето, вече се бе задъхал.

— Трябва незабавно да вляза в апартамент 9А.

— Опасявам се, че това е невъзможно без карта за достъп до асансьора и ключ за самия апартамент.

— Имам основание да смятам, че жената, която охранявам и която в момента е в онзи апартамент, е в голяма опасност. Просто ме пусни да вляза.

— Съжалявам, но това е против правилата.

— Знаеш ли за кого работя, глупако?

— Работите за госпожа Харкова.

— Не, работя за Иван Харков. И знаеш ли какво ще направи Иван Харков, ако нещо се случи със съпругата му?

Портиерът преглътна мъчително.

— Мога да ви кача на деветия етаж, но не мога да ви вкарам в апартамента. Господин Харков не ни е оставил ключ.

— Остави тази част на мен.

— Успех — измърмори портиерът, като излезе иззад бюрото си. — Може би ще ви потрябва танк, за да влезете в онова място.

* * *

Елена затвори библиотеката, измъкна USB устройството и изключи компютъра. Излезе в коридора и погледна часовника си: 16:02. Цялата операция й беше отнела само осем минути. Пусна устройството в чантата си и я закопча, после набра осемцифрения код на контролното табло. Докато тежката врата се затваряше бавно, Елена изправи падналата масичка и върна телефона на мястото му. След това се огледа за последен път, за да се увери, че всичко е наред, и тръгна към вратата.

Тогава чу бумтенето. Ударите на тежък мъжки юмрук, последвани от ударите на тежка длан. Подобни удари обитателите на този дом на ужаса бяха чували почти всяка нощ по време на Големия терор. Колко ли хора са били изведени насила от това място и отведени на смърт? В момента не си спомняше. Сто? Хиляда? Сега по-важното беше, че скоро може би ще се присъедини към тях. Може би щеше да се превърне в отговор от зловеща руска викторина. Кой е последният човек, изведен от „Дом на набережной“, за да бъде убит? Елена Харкова, първата съпруга на Иван Борисович Харков…

Както всички, чули ужасяващото тропане, Елена се изкуши от мисълта да не отвори вратата. Но все пак я отвори. Всички я отваряха рано или късно. Направи го не уплашено, а в пристъп на престорен гняв. Чантата й беше преметната през лявото рамо, а дясната й ръка бе мушната в джоба на сакото и стискаше спрея. Във вестибюла, с побеляло от гняв и влажно от пот лице, стоеше Лука Осипов. В ръката си държеше пистолет, който бе насочен право в сърцето на Елена. Тя се уплаши, че може да я простреля, ако се опита да го напръска със спрея, затова извади бавно ръка от джоба си и я сложи на кръста си, като се намръщи на смутения бодигард.

— Лука Устинович — обърна се тя към него с бащиното му име. — Какво те е прихванало?

— Къде е Пьотър?

— Кой е Пьотър?

— Пазачът, който трябва да охранява този апартамент.

— Когато пристигнах, тук нямаше никого, идиот такъв. Да тръгваме.

Тя се опита да излезе във вестибюла. Бодигардът й препречи пътя.

— Каква игра си мислиш, че играеш, Лука? Трябва да тръгваме към летището. Повярвай ми, Лука Устинович, последното нещо, което искаш, е да си изпусна самолета.

Телохранителят не отговори. Вместо това мушна едната си ръка в асансьора, докато другата все така държеше пистолета, насочен към корема й, и изпрати кабината долу във фоайето. После я избута в апартамента и затръшна вратата.