Даниъл Силва
Московска афера (64)

64. Калужска област, Русия

Когато се свести отново, Габриел усети, че някой превързва раненото му око. Той отвори другото, което все още функционираше, и видя, че операцията се извършва от самия Аркадий Медведев. Руснакът работеше с една ръка. В другата държеше пистолет. „Стечкин“ — помисли си Габриел, но не можеше да е сигурен. Никога не се беше интересувал особено от руски пистолети.

— Да не би да изпитваш съжаление към мен, Аркадий?

— Наложи се да спрем кървенето. Страхувахме се да не умреш в ръцете ни.

— Нали така или иначе ще ме убиете?

— Разбира се, Алон. Но преди това искаме да получим малко информация от теб.

— А казват, че кадрите на КГБ нямали маниери.

Медведев приключи с превръзката и изгледа мълчаливо Габриел.

— Няма ли да ме попиташ откъде знам истинското ти име? — попита накрая той.

— Предполагам, че си го научил от приятелите си във ФСБ. Или си спестил едно телефонно обаждане, като си го изтръгнал със сила от Елена Харкова. Приличаш ми на човек, който обича да бие жени.

— Продължавай в същия дух и ще извикам Дмитрий да те фрасне още веднъж. Не си малко момче, Алон. Един или два удара на Дмитрий — и може да не дойдеш повече в съзнание.

— Той не умее да удря с цялата си сила. Защо не ме оставиш да му дам няколко урока?

— Сериозно ли говориш, или това е някакво еврейско чувство за хумор?

— Нашето чувство за хумор се е развило покрай живота с руските ни съседи. Помага ни по време на погром. С негова помощ е по-лесно да гледаш как селото ти се превръща в пепелище.

— Имаш избор, Алон. Можеш да лъжеш и да разказваш вицове цяла нощ или да започнеш да говориш. — Руснакът извади една цигара от сребърна табакера и я запали със сребърна запалка. — Нямаш нужда от подобни глупости, аз също. Дай да приключим с това като професионалисти.

— Като професионалисти? Имаш предвид да ти кажа всичко, което знам, и след това да ме убиеш.

— Нещо такова. — Аркадий му поднесе табакерата. — Искаш ли цигара?

— Вредни са за здравето.

Медведев затвори табакерата.

— Готов ли си за малка разходка, Алон? Мисля, че това място ще ти се види доста интересно.

— Някакъв шанс да се отърва от белезниците?

— Абсолютно никакъв.

— И аз така си помислих. Ще ми помогнеш ли да стана? Гледай само да не измъкнеш раменете ми.

Руснакът го изправи с лекота. Габриел усети, че помещението се завърта около него, и за момент си помисли, че ще падне пак на земята. Медведев, изглежда, си бе помислил същото, защото го хвана за лакътя.

— Сигурен ли си, че си готов за това, Алон?

— Сигурен съм.

— Няма да ми припаднеш отново в ръцете, нали?

— Ще се справя, Аркадий.

Медведев хвърли цигарата си и я смачка грижливо с върха на скъпата си италианска мокасина. Всичко по него изглеждаше скъпо: френският костюм, английският дъждобран, швейцарският часовник. Но нищо не можеше да прикрие факта, че отдолу се криеше един от главорезите на КГБ. Също като режима — помисли си Габриел. — КГБ в нови дрехи.

Тръгнаха заедно между сандъците. Те бяха много повече, отколкото Алон бе предполагал. Самият склад също изглеждаше безкраен. Нищо чудно, каза си той. Все пак се намираше в Русия. Най-голямата страна в света. Най-големият хотел в света. Най-големият плувен басейн в света. Най-големият склад за оръжия в света.

— Какво има в тези сандъци?

— Храна.

— Сериозно?

— Сериозно. — Медведев посочи един небостъргач от дървени сандъци. — Това са консерви с риба тон. Ей там са консервите с моркови. Малко по-нататък е говеждото месо. Имаме дори пилешка супа.

— Много впечатляващо. Преди петнайсет години Русия живееше от американските подаяния. Сега вие храните света.

— Напредваме бързо, откакто падна комунизмът.

— Какво има в действителност в тези сандъци, Аркадий?

Медведев посочи същия небостъргач.

— Това са патрони. Петдесет милиона, ако трябва да сме точни. Достатъчно, за да бъде затрита една значителна част от Третия свят. Макар че е малко вероятно да се случи. Средностатистическият борец за свобода е ужасно недисциплиниран. Не че се оплакваме. Това е добре за бизнеса.

Той посочи друга купчина.

— Онова са РПГ-7. По една лира фунта^[1], едно от най-добрите оръжия, което може да си купи човек. Страхотен гранатомет. С подходящо обучение всяко дванайсетгодишно дете може да извади от строя танк или бронетранспортьор.

— А останалите?

— Ей там са минометите. До тях е нашата насъщна храна — автоматите АК-47. Те ни помогнаха да победим германците, а после да променим света. Калашникът дава сила на слабите. Глас на безгласните.

— Чувам, че е много популярен и в по-дивите квартали на Лос Анджелис.

Медведев изкриви лице в престорен ужас.

— Престъпници? Не, Алон, ние не продаваме на престъпници. Нашите клиенти са правителства. Бунтовници. Революционери.

— Никога не съм вярвал, че си истински привърженик на революцията, Аркадий.

— Наистина не съм. Участвам заради парите. Също като Иван.

Те продължиха мълчаливо разходката си. Габриел знаеше, че това не е екскурзионна обиколка, а поход към смъртта. Аркадий Медведев искаше да узнае нещо от него, преди да са стигнали крайната точка. Искаше да разбере къде са децата на Иван.

— Трябва да знаеш, Алон, че всичко, което ти показвам, е напълно законно. Имаме по-малки складове в други части на страната, които приличат повече на оръжейни фабрики, но това е централният разпределителен център. Справяме се добре. Значително по-добре от конкуренцията.

— Поздравления, Аркадий. Приходите все още ли са големи, или се разраствате прекалено бързо?

— Приходите са добри, благодаря. Въпреки че западняците твърдят обратното, търговията с оръжия все още е перспективен занаят.

— Колко спечелихте от сделката с преносимите зенитни ракети?

Медведев се умълча за момент.

— За какви зенитни ракети говориш, Алон?

— За SA-18, Аркадий. Иглите.

— „Игла“ е една от най-точните и смъртоносни противосамолетни ракети, създавани някога. — Гласът на Медведев прозвуча делово, сякаш говореше в конферентна зала. — Това оръжие е прекалено опасно, за да бъде пуснато някога за свободна продажба. Ние не търгуваме с Игли. Само някой луд би го направил.

— На мен ми казаха нещо друго, Аркадий. Чух, че сте продали няколкостотин от тях на една африканска държава. Държава, която планира да ги препродаде за значителна сума на някакви приятелчета от Ал Кайда.

Габриел замълча. Когато проговори отново, тонът му беше доверителен, а не предизвикателен.

— Знаем всичко за Иглите, Аркадий. Освен това знаем, че си бил против сделката от самото начало. Все още не е късно да ни помогнеш. Кажи ми къде са онези ракети.

Руснакът не отговори, просто отведе Алон на едно празно място в средата на склада. Зоната беше осветена от лампа, която се намираше високо на покривните греди. Медведев застана под светлината й като актьор на сцена и разпери ръце.

— Страхувам се, че е твърде късно.

— Къде са те в момента, Аркадий?

— В ръцете на един много доволен клиент.

Медведев излезе от кръга светлина и блъсна Габриел в гърба. Очевидно имаше още нещо, което трябваше да видят.