Даниъл Силва
Московска афера (48)

48. Париж

Влакът-стрела, който тръгваше от Марсилия в 19,28 часа, пристигна на Лионската гара десет минути по-рано от обявеното в разписанието. Габриел не се изненада от това; защитени от синдиката си, френските машинисти винаги можеха да съкратят времетраенето на едно пътуване, стига да пожелаеха да се приберат по-рано у дома. Докато пресичаше пустата чакалня с чанта, съдържаща най-необходимото, той погледна към високия сводест таван. Преди три години тази историческа забележителност на Париж бе пострадала жестоко от действията на атентатор камикадзе. И щеше да се превърне в купчина развалини, ако Габриел не бе ликвидирал други двама терористи, преди да успеят да детонират експлозивите си — геройски акт, който за кратко го бе превърнал в най-издирвания от закона човек в цяла Франция.

На кръговата алея пред гарата чакаха дузина таксита, но Алон отиде пеш до булевард „Дидро“ и взе такси оттам. Адресът, който даде на шофьора, се намираше на няколко пресечки от истинската му цел — малка жилищна кооперация на тиха улица близо до Булонския лес. Убеден, че не са го проследили, той застана пред вратата и натисна звънеца на апартамент 4Б. Вратата се отвори незабавно и Габриел пое нагоре по стълбите; мокасините му стъпваха безшумно по тясната протрита пътека. Когато се озова на площадката на четвъртия етаж, откри, че вратата на апартамента е открехната, а във въздуха се носи неповторимият аромат на турски тютюн. Алон бутна леко вратата с върха на показалеца си и тя се плъзна навътре по смазаните панти. Не беше стъпвал в убежището от две години, но не забеляза никаква разлика: същите безлични мебели, същият лекьосан килим, същите избелели пердета на прозорците. Ейдриън Картър и Узи Навот го изгледаха любопитно от столовете си до евтината масичка за кафе, сякаш току-що се бяха посмели на някаква шега, която не биваше да чува. След няколко секунди Ари Шамрон влезе тържествено през кухненската врата с чаша и чинийка в ръка. Грозните очила стърчаха върху плешивата му глава като очила на водолаз. Беше облечен в обичайната си униформа — жълто-кафяви панталони и бяла памучна риза с навити до лактите ръкави. Оперативната работа винаги правеше чудеса с външния вид на Шамрон — въпреки че в случая работата се състоеше в посещение на уютен апартамент в шестнадесети арондисман^[1] на Париж — и сега той изглеждаше по-здрав от доста време насам. Ари спря за момент, за да изгледа Габриел, после продължи да върви през всекидневната, където една цигара димеше в пепелника върху масичката за кафе. Алон го изпревари с няколко секунди и смачка цигарата.

— Какво правиш? — попита Шамрон.

— Не бива да пушиш.

— Как мога да спра да пуша, когато най-квалифицираният ми оперативен агент смята да обяви война на Русия? — Той остави чашата и чинийката върху масата и закрачи сърдито из стаята. — Беше упълномощен да организираш среща с Елена Харкова и ако е възможно, да разбереш от нея какво знае за контрабандните сделки с оръжие на своя съпруг. Ти се справи блестящо със задачата. Всъщност операцията протече съгласно най-добрите традиции на Службата. Но накрая превиши правомощията си. Нямаш право да обсъждаш секретна операция в сърцето на Москва. Нито да сключваш споразумение, което предвижда да предложим политическо убежище на Елена Харкова. Всъщност нямаше право дори да обсъждаш подобно нещо с нея.

— И какво трябваше да направя, Ари? Да й кажа благодаря и да я изпратя? Да й кажа, че в действителност изобщо не се интересуваме от съкровените тайни на съпруга й?

— Не, Габриел, но преди това можеше поне да се допиташ до своите началници.

— Нямаше време да се допитам до моите началници. Иван вилнееше из Сен Тропе и я търсеше.

— И какво ще направи той според теб, ако отведеш Елена и децата? Ще развее бяло знаме и ще се предаде? — Шамрон отговори сам на въпроса си, като поклати леко плешивата си глава. — Иван Харков е влиятелен човек с влиятелни приятели. Дори да успееш по някакъв начин да измъкнеш Елена и онези компютърни дискове, а това според мен е съмнително, Иван ще си отмъсти, и то здравата. Всички дипломати ще бъдат прогонени. Политическите отношения между Русия и Запада, които и бездруго са обтегнати, ще охладнеят още повече. Ще има и финансови последици — последици, от които Западът не се нуждае в момент на глобална икономическа несигурност.

— Дипломатически санкции? Нима е имало случай, в който великият Ари Шамрон се е отказал да постъпи правилно поради заплаха от дипломатически санкции?

— Случвало се е повече пъти, отколкото си мислиш. Но аз не се притеснявам само защото дипломатите могат да бъдат изгонени. Иван Харков е доказал, че е жесток човек, и ако му отнемеш жената и децата, отмъщението ще е жестоко. Той разполага с някои от най-опасните оръжия в света, както и с ядрени, биологични и химически бойни вещества. Не е нужно въображение, за да допуснеш, че Иван и други главорези — бивши служители на КГБ — могат да предоставят тези оръжия на нашите врагове.

— Те вече са го направили — каза Габриел. — В противен случай сега нямаше да сме тук.

— Ами ако разпръснат няколко ампули с полоний близо до Тел Авив? И ако в резултат на това загинат няколко хиляди невинни хора? Тогава какво ще кажеш?

— Ще кажа, че сме длъжни да се погрижим това никога да не се случва. И ще ти припомня собствените ти думи: че нашите решения трябва да бъдат диктувани не от страха, а от сигурността на Израел в дългосрочен план. Нали не намекваш, че е против интересите ни да изиграем Иван Харков? Той има повече кръв по ръцете си от „Хизбула“, „Хамас“ и Ал Кайда, взети заедно. И управлява малкия си магазин на ужасите с щедрата благословия, съдействие и защита на Кремъл. Нека руснаците да ни наложат дипломатическите си санкции. След това ще им го върнем, и то така, че да ги заболи.

Шамрон мушна цигара в ъгълчето на устата си и я запали със старата си „Зипо“. Габриел се обърна към Навот и Картър. Те гледаха настрани, сякаш бяха станали неволни свидетели на семейна свада.

— Да не си решил да започнеш нова Студена война? — Ари издуха дим към тавана. — Защото оставам с точно такова впечатление.

— Руснаците вече са я започнали. А ако Иван Харков желае да се съюзи с останалите психопати, които искат да ни навредят, нека го направи.

— Иван няма да подгони само Израел. Ще подгони теб и всички, на които държиш. — До този момент бяха разговаряли на английски заради Ейдриън Картър. Сега Шамрон премина на иврит и понижи глас с няколко децибела: — Наистина ли искаш това на този етап от живота си, синко? Още един заклет враг, който желае смъртта ти?

— Мога да се грижа за себе си.

— Ами новата ти съпруга? Можеш ли да се грижиш и за нея? Всеки ден и всяка секунда? — Ари се огледа театрално. — Не е ли това мястото, където доведе Леа след бомбения атентат на Лионската гара? — Окуражен от мълчанието на Габриел, той продължи: — Палестинците успяха да се доберат до жена ти не веднъж, а два пъти, Габриел: първо във Виена, а петнайсет години по-късно — в психиатричната клиника в Англия, където я скри. Палестинците са добри, но са просто хлапаци в сравнение с руснаците. По-добре помисли върху това, преди да обявиш истинска война на Иван Харков.

Уверен, че го е убедил в правотата си, Шамрон остави цигарата в пепелника и взе чашата и чинийката. В големите му, изпъстрени с петна ръце те приличаха на играчки от детски чаен сервиз.

— Ами Айхман? — попита тихо Алон. Каза го на иврит, но при споменаването на името на убиеца Ейдриън Картър надигна леко глава — като студент, който се събужда от дрямка по време на скучна лекция.

— Какво за Айхман? — попита на свой ред Ари.

— Замисли ли се за дипломатическите последствия, преди да го отвлечеш от онази автобусна спирка в Аржентина?

— Разбира се. Всъщност разисквахме надълго и нашироко дали да го отвлечем. Опасявахме се, че светът ще ни заклейми като престъпници и похитители. Страхувахме се, че ще има тежки последици, на които младата ни и уязвима държава не беше готова да устои.

— Но в края на краищата сте отвлекли онова копеле. Направили сте го, защото е било правилно, Ари. Защото е трябвало да направите точно това.

— Направихме го, защото нямахме друг избор, Габриел. Ако бяхме поискали да го екстрадират, аржентинците щяха да ни откажат и да го предупредят. И щяхме да го изгубим завинаги.

— Защото полицията и службите за сигурност са го защитавали?

— Точно така.

— Както ФСБ и Кремъл защитават Иван.

— Иван Харков не е Адолф Айхман. Мисля, че не е нужно да ти обяснявам разликата. Изгубих семейството си заради Айхман и нацистите. Ти също. Майка ти е прекарала войната в Биркенау и носеше белезите от него до края на живота си. Сега ги носиш ти.

— Кажи го на хилядите, които умряха във войните, водени с оръжията на Иван.

— Ще ти издам една малка тайна, Габриел. Ако днес Иван спре да продава оръжия на войнолюбците, утре ще започне да го прави някой друг. — Шамрон махна с ръка по посока на Картър. — Кой знае? Може би това ще бъде твоят добър приятел Ейдриън. Той и правителството му засипват с оръжия Третия свят всеки път, когато им е изгодно. А и ние самите сме продавали оръжия на много неприятни клиенти.

— Поздравления, Ари.

— За какво?

— Че стигна дъното — отговори Алон. — Току-що сравни държавата ни с най-лошия човек в света само за да спечелиш един спор.

Габриел видя, че съпротивата на Шамрон започва да отслабва. И реши да се възползва от преимуществото си, преди старият воин да е укрепил защитата си.

— Ще го направя, Ари, но не мога без твоята подкрепа. — Той замълча, после добави: — Без помощта ти.

— Кой стигна до дъното сега?

— Учил съм се от най-добрия.

Шамрон загаси цигарата си и се вгледа в Алон през виещия се дим.

— Замислял ли си се над въпроса къде ще я настаниш?

— Мислех да я настаня в апартамента на улица „Наркис“ при мен и Киара, но наистина нямаме достатъчно място за нея и децата.

Намръщеното изражение на Ари му показа, че шегата изобщо не му се е сторила забавна.

— Невъзможно е да се засели в Израел. Когато Русия най-накрая позволи на евреите си да имигрират в Израел, голям брой руснаци, които не са евреи, се промъкнаха в страната заедно с тях, в това число някои от най-важните фигури в организираната престъпност. Бъди сигурен, че всеки от тези твои добри сънародници ще бъде щастлив да убие Елена заради Иван.

— Изобщо не съм възнамерявал да я държа в Израел, Ари. Ще й се наложи да отиде в Америка.

— Ще я оставиш в ръцете на Ейдриън? Това ли възнамеряваш? Тук не става дума за заселването на някой полковник от КГБ, свикнал да живее с правителствена заплата. Елена Харкова е ужасно богата жена. Тя е свикнала на такъв начин на живот, за който малцина от нас могат да си мечтаят. Елена ще се превърне в проблем. Повечето политически бежанци се превръщат в такъв.

Шамрон погледна към Ейдриън за потвърждение, но Картър знаеше, че не е разумно да се намесва в семейна кавга, затова запази благоразумно мълчание. Ари свали очилата си и започна машинално да лъска стъклата им в предницата на ризата си.

— В момента дългосрочното емоционално благополучие на Елена и децата й е най-малкият ти проблем. Първото нещо, което трябва да направиш, е да измислиш как да я върнеш в Русия сама, без да събудиш подозренията на Иван.

Габриел сложи на масата за кафе един пощенски плик.

— Какво е това? — попита Ари.

— Билетът на Елена за Москва.

Шамрон си сложи отново очилата и извади писмото от плика. Прочете го без проблеми: руският беше един от многото езици, които владееше. Когато свърши, върна внимателно листа в плика, сякаш се страхуваше да не остави отпечатъци.

— Това е добре като за начало, Габриел, но след това? Как ще я вкараш в онзи апартамент, без частната охранителна служба на Иван да вдигне тревога? Как ще я изведеш от страната, след като открадне онези дискове? И как ще отвлечеш вниманието на Иван, за да вземеш децата?

Алон се усмихна.

— Ще откраднем самолета му.

Шамрон пусна писмото на Елена върху масата.

— Слушам те, синко.

* * *

Не след дълго Ари се поддаде на магията на Габриел. Седеше неподвижно на стола си, подпухналите му очи бяха притворени, големите му ръце бяха скръстени на гърдите. Ейдриън Картър седеше до него, а лицето му все така приличаше на непроницаема маска. Неспособен да се защити от дима на Шамрон, той бе решил да задими на свой ред стаята и в момента пафкаше ритмично лулата си, от която се носеше мирис на изгорели листа и мокри кучета. Габриел и Узи седяха рамо до рамо на дивана като развълнувани младежи. Навот разтриваше зачервеното място в основата на носа си, където го бяха притискали очилата, избрани от Бела.

Когато Алон приключи изложението на плана си, пръв проговори Картър. Направи го, след като удари лулата си в ръба на пепелника — като съдия, който се опитва да въдвори ред в съдебната зала.

— Никога не съм смятал, че познавам добре французите, но като се има предвид последната ни среща, сигурен съм, че ще ти сътрудничат. — Той хвърли извинителен поглед на Шамрон, който ненавиждаше употребата на американски спортни метафори^[2], когато обсъждаха деликатните подробности на дадена операция. — Френските закони дават големи правомощия на службите за сигурност, особено когато си имат работа с чужденци. А французите никога не са се колебали да изопачат тези закони още малко, стига да им е угодно.

— Не ми харесва оперативната работа с френските служби — изсумтя Шамрон. — Те ме дразнят.

— Ще се нагърбя доброволно с тази операция, Ари. Благодарение на Габриел, с французите сме в що-годе добри отношения.

Шамрон погледна към Алон.

— Предполагам, че е безсмислено да питам кой ще изиграе ролята на придружител на Елена.

— Тя няма да го направи, ако не отида с нея.

— Защо ли си знаех, че ще ми отговориш така?

Картър пълнеше бавно лулата си.

— Габриел може да влезе с американския си паспорт. Руснаците няма да посмеят да го пипнат.

— Зависи за кои руснаци говориш, Ейдриън. Има най-различни. Има обикновени главорези от ФСБ — като онези, на които Габриел попадна в Лубянка. Има и частни главорези, които работят за хора като Иван. Съмнявам се, че някакъв паспорт би могъл да ги спре, пък бил той и американски.

Шамрон премести погледа си върху Алон.

— Трябва ли да ти напомням, Габриел, че твоят приятел Сергей ни даде ясно да разберем, че знаят много добре кой си и какво ще се случи, ако някога стъпиш отново в Русия?

— Просто ще се поразходя. Елена ще свърши работата. Всичко, което трябва да направи, е да влезе в Дома на крайбрежната улица, да вземе документите на Иван и да излезе оттам.

— Какво ли би могло да се обърка в план като този? — попита язвително Ари, без да се обръща към никого конкретно. — Колко от храбрите ти колеги смяташ да въвлечеш в тази авантюра?

Алон изреди списък с имена.

— Можем да ги изпратим там като служители на „Ел Ал“. А когато всичко приключи, ще излетим заедно от Москва.

Ейдриън Картър, който разпалваше напълнената отново лула, кимна вглъбено. Шамрон беше заел отново будистката си поза и се взираше в Навот, който, на свой ред, също го гледаше втренчено.

— Ще ни трябва одобрението на премиера — заяви Ари.

— Премиерът ще направи каквото му кажеш — рече Габриел. — Винаги го прави.

— И Бог да ни е на помощ, ако го забъркаме в нов скандал. — Шамрон премести бързо погледа си от Навот към Алон и обратно. — Сами ли ще се погрижите за операцията, момчета, или искате да е под надзора на някой по-възрастен? На практика вече съм го правил веднъж-дваж.

— Ще се радваме да ни помогнеш — каза Узи. — Сигурен ли си, че Геула няма да има нищо против?

— Геула? — Ари сви рамене. — Мисля, че ще се зарадва да остане няколко дни сама. Може да ви е трудно да го повярвате, но животът с мен не е много лесен.

Габриел и Узи моментално избухнаха в смях. Ейдриън Картър захапа здраво мундщука на лулата си, за да устои на импулса да се присъедини към тях, но след няколко секунди и той се преви о две.

— Забавлявайте се за моя сметка — промърмори Шамрон. — Един ден и вие ще остареете.