Даниъл Силва
Московска афера (23)

23. Джорджтаун

От ЦРУ изпратиха за него самолет — „Гълфстрийм G-500“, с кожени кресла, видеофилми и кухня, заредена с огромно количество нездравословни закуски. Той се приземи във Военновъздушната база „Андрюс“ в задушаващата обедна жега и бе посрещнат в охраняван хангар от двама агенти на Службата за сигурност. Габриел ги позна — бяха същите двама офицери, които го бяха отвели против волята му в централата на ЦРУ при последното му посещение във Вашингтон. Опасяваше се, че ще постъпят по същия начин, но бе приятно изненадан, когато се оказа, че този път дестинацията им е елегантна тухлена вила в пресечка 3300 на Ен Стрийт в Джорджтаун. В антрето ги очакваше мъж на пенсионна възраст, облечен в тъмносиньо спортно сако и смачкан панталон от габардин. Редеещата му коса бе рошава като на университетски професор, а мустаците му бяха излезли от мода заедно с диско музиката, тенджерите за бавно готвене и замразяването на ядрените оръжия.

— Габриел — каза Ейдриън Картър, като му подаде ръка. — Радвам се, че дойде.

— Изглеждаш добре, Ейдриън.

— А ти си същият ужасен лъжец. — Той погледна лицето на Алон и се намръщи. — Предполагам, че тази чудесна синина на бузата ти е спомен от нощта, прекарана в Лубянка.

— Исках да ти донеса нещо, но магазинът за сувенири беше затворен.

Картър се усмихна и хвана Габриел за лакътя.

— Реших, че си гладен след пътуването. Поръчал съм ти нещо за обяд. Впрочем как беше полетът?

— Беше много мило от твоя страна да изпратиш самолета си в такъв кратък срок.

— Този не е мой — отвърна кратко Ейдриън.

— На Военноморската база „Гуантанамо“ ли е?

— Всичко както му е редът.

— Това обяснява белезниците и спринцовките.

— Това те избавя от приказките им. Средностатистическите джихадисти са дяволски шумни спътници.

Влязоха във всекидневната. Беше типичен джорджтаунски салон — правоъгълен, с висок таван и френски прозорци, гледащи към малка тераса. Мебелите бяха скъпи, но грозни, от тези, които се срещат в конферентните зали на луксозните бизнес хотели. Впечатлението се допълваше от кетъринговия вид на храната, сложена върху бюфета. Единственото, което липсваше, бе красива млада сервитьорка, която да предложи на Габриел чаша посредствено шардоне.

Картър отиде до бюфета и си избра сандвич с шунка и джинджифилова бира. Алон си наля чаша черно кафе от един сребърен термос и седна на креслото до френските прозорци. Ейдриън се разположи до него, като постави подноса на коленете си.

— Шамрон ми каза, че Иван отново се е проявил като лошо момче. Разкажи ми всичко, което знаеш. Не ми спестявай нито една подробност. — Той отвори шумно бутилката бира. — Знаеш ли, харесвам историите за Иван. Те ми напомнят, че в този свят има хора, които са готови да направят абсолютно всичко за пари.

Скоро след като Габриел започна разказа си, Ейдриън, изглежда, загуби апетит. Той остави недоядения си сандвич върху масата до креслото и остана неподвижен като статуя с кръстосани крака, събрал замислено длани под брадичката си. Габриел от опит знаеше, че добрият шпионин по принцип е добър слушател. Картър притежаваше тази способност по рождение, както и усета към езиците, умението да се слива с околната среда и скромността. Почти нищо в спокойното му държане не подсказваше, че е един от най-могъщите представители на вашингтонската разузнавателна институция или че преди да се издигне до префинената атмосфера на седмия етаж в Лангли и да оглави оперативния отдел в ЦРУ, е бил най-известният действащ агент. Повечето хора го смятаха за психотерапевт. Когато видеха Ейдриън Картър, те си го представяха търпеливо изслушващ изповеди за любовни разочарования, а не разкази за терористи и руски търговци на оръжие.

— Ще ми се да можех да кажа, че историята ти напомня измислиците на ядосана съпруга — каза Картър. — Ала за съжаление, тя съвпада с някои сведения, които получихме през последните няколко месеца.

— Какви сведения?

— По-скоро слухове — отвърна Ейдриън. — По-тясно свързана с темата ми се струва една фраза, която изплува няколко пъти през последните седмици, достатъчно често, за да е случайно, според анализаторите от Националния център за борба с тероризма.

— Каква е фразата?

— „Стрелите на Аллах“. Вече го срещнахме половин дузина пъти, последно на компютъра на джихадист, който е бил арестуван от нашия приятел Ларс Мортенсен в Копенхаген. Спомняш си Ларс, нали, Габриел?

— С най-топли чувства — отговори Алон.

— Мортенсен и неговият технически екип в датската РЕТ^[1] са открили израза в стар имейл, който заподозреният се е опитал да изтрие. В него пишело за „стрелите на Аллах, пронизващи сърцата на неверниците“, или нещо от този род.

— Как се казва заподозреният?

— Марван Абас. Йорданец, който живее в големия имигрантски квартал на Копенхаген Ньоребро — квартал, който, ако не греша, ти познаваш доста добре. Ларс казва, че Абас е член на радикалното ислямистко политическо течение „Хизб ут Тахрир“. От йорданското разузнаване ни съобщиха, че той е бил и сътрудник на Абу Мусаб ал Заркауи, мир на духа му.

— Ако бях на твое място, Ейдриън, щях да изпратя в Копенхаген онзи „Гълфстрийм“, за да вземе Марван за един разговор на четири очи.

— Боя се, че в момента Мортенсен не е в състояние да ни сътрудничи. РЕТ и датското правителство още са засегнати от нашите действия по време на операцията „Холтън“. Сега, като се връщам назад, си давам сметка, че е трябвало да се запишем в книгата за гости на път за Дания. Уведомихме датчаните за нашето присъствие на тяхната територия постфактум. Ще мине известно време, докато ни простят прегрешението.

— Накрая Ларс ще промени мнението си. Датчаните се нуждаят от вас, както и всички останали европейци. В този полудял свят Америка все още е тяхната последна надежда.

— Надявам се да си прав, Габриел. Напоследък във Вашингтон е популярно да се мисли, че заплахата от тероризма е намаляла или че бихме могли някак си да преживеем със спорадичните загуби на национални паметници и американски граждани. Но при следващото нападение същите тези свободомислещи хора първи ще обвинят Управлението, че не го е предотвратило. Не можем да го направим без сътрудничеството на европейците. И без твоето, разбира се. Ти си наш таен агент, нали, Габриел? Ти си този, който върши работата, която ние не желаем или не можем да свършим сами. Опасявам се, че Иван спада към тази категория.

Алон си спомни думите, които Шамрон бе казал предишната вечер в Йерусалим: Американците обичат да наблюдават проблемите, но не правят нищо за разрешаването им.

— Африка е главната зона на действие на Харков — каза Картър. — Но той направи и няколко доходни удара в Близкия изток и Латинска Америка. В добрите стари времена, когато Управлението и КГБ настройваха за развлечение едни срещу друга различни фракции в Третия свят, ние бяхме благоразумни по отношение на оръжейния поток. Искахме убийствата да бъдат в морално приемливи граници. Ала Иван наруши стария кодекс и съсипа много от най-бедните райони. Той е готов да достави на диктаторите, войнолюбците и бунтовниците всичко, което пожелаят, а в замяна те са готови да му платят колкото поиска. Нашият Иван е истински хищник. Той живее за сметка на страданието на другите и печели милиони от това. Предизвикал е повече смърт и разрушения, отколкото всички ислямски терористи в света, взети заедно. А сега се забавлява из курортите на Европа и Русия, сигурен, че не можем да го докоснем и с пръст.

— Защо никога не сте го преследвали?

— Опитахме през 90-те години. Забелязахме, че по-голямата част от Третия свят е разбунена, и си зададохме въпроса: Кой налива масло в огъня? От Управлението започнаха да следят движението на подозрителни самолетни пратки из Африка и Близкия изток. От Агенцията за национална сигурност започнаха да подслушват разговори по телефони и радиостанции. Не след дълго добихме представа откъде идват всички оръжия.

— От Иван Харков.

Картър кимна утвърдително.

— В Агенцията създадохме работен екип, който да разработи стратегия за справяне с мрежата на Харков. Тъй като не беше нарушил нито един американски закон, възможностите ни бяха изключително ограничени. Започнахме да търсим страна, която да повдигне обвинение, но нито една не се отзова. В края на хилядолетието положението бе толкова лошо, че дори обмисляхме да приложим така наречената програма за извънредно предаване, за да прочистим улиците от сътрудниците на Иван. Нямахме никакъв успех, разбира се. Когато старата администрация напусна града, мрежата на Харков все още беше в бизнеса. А новата, която се настани в Белия дом, имаше време само да открие къде са тоалетните, преди да се случат атаките от 11 септември. Изведнъж Иван Харков вече не изглеждаше толкова важен.

— Защото се нуждаехте от помощта на Русия в борбата срещу Ал Кайда.

— Точно така — отвърна Ейдриън. — Иван е бивш офицер от КГБ. Има могъщи благодетели. Честно казано, дори и да бяхме притиснали Кремъл за Харков, вероятно нямаше да излезе нищо съществено. На хартия няма никакви юридически или финансови връзки между легитимния олигарх и международния търговец на оръжие Иван Харков. Той е спец в областта на корпоративното прикриване и офшорните сметки. Мрежата му е напълно сигурна.

Картър измъкна лулата си и торбичка с тютюн от джоба на сакото си.

— Има и нещо друго, което не трябва да забравяме: Иван има дълго досие като търговец, доставящ стоки за опасни елементи в Близкия изток. Той продаваше оръжие на Кадафи. Контрабандно снабдяваше с оръжие Саддам Хюсеин, нарушавайки ембаргото, наложено от ООН. Въоръжаваше ислямските радикали в Сомалия и Судан. Продаваше оръжие на талибаните.

— Не пропускай и „Хизбула“ — вметна Габриел.

— Как бихме могли да забравим нашите добри приятели от „Хизбула“? — Ейдриън методично напълни лулата си. — Предполагам, че в един идеален свят щяхме да отидем при руския президент и да го помолим за помощ. Но светът далеч не е идеален, а настоящият президент на Русия е всичко друго, но не и будещ доверие съюзник. Той е опасен човек. Иска си обратно империята. Иска отново страната му да е суперсила. Иска да оспорва американското превъзходство в света, особено в Близкия изток. Разполага с море от петрол и природен газ и иска да го използва като оръжие. Последното, което ще направи, е да се намеси в наша полза срещу покровителствания олигарх Иван Харков. Преживях края на първата Студена война. Още не сме стигнали дотам, но определено сме се отправили в тази посока. В едно съм сигурен. Ако проследим тези оръжия, ще трябва да го направим без помощта на Русия.

— Предпочитам този начин, Ейдриън. Ние, евреите, имаме дълъг исторически опит в отношенията с руснаците.

— Тогава как предлагаш да действаме?

— Искам да си уредя среща с Елена Харкова.

Картър повдигна изненадано едната си вежда.

— Предлагам ти да действаш внимателно, Габриел. Иначе може да предизвикаш смъртта й.

— Благодаря ти, Ейдриън. Това наистина не ми беше хрумвало.

— Извинявай — отвърна Картър. — Мога ли да помогна с нещо?

— Нужна ми е цялата информация за мрежата на Иван, с която разполагате. Наистина имам предвид цялата, Ейдриън, особено прихванатите от Агенцията телефонни разговори. И не ми давай само преписите. Искам да проникна в главата му. А за да направя това, трябва да чуя гласа му.

— Говориш за изключително секретни материали. Те не могат просто така да се дадат на агент от чужда разузнавателна служба, дори на теб. Трябва да мина по каналния ред. Може да отнеме седмици, докато получа одобрение, ако изобщо го получа.

— Докато говорим, тези оръжия може да плават към американските брегове, Ейдриън.

— Ще видя какво мога да направя, за да ускоря нещата.

— Не, Ейдриън, ти трябва да ги ускориш. Иначе ще вдигна ей онзи телефон и ще позвъня на моя приятел в Белия дом. Все още пазя номера, който ми даде в Копенхаген — онзи, който звъни директно в Овалния кабинет.

— Няма да го направиш.

— Напротив.

— Ще уредя материалите да ти бъдат дадени в рамките на двайсет и четири часа. Какво друго ти е нужно?

— Човек, който говори руски език.

— Вярваш или не, още имаме няколко такива.

— Всъщност аз имам някого предвид. Искам да го доведеш веднага в страната.

— Кой е той?

Алон му каза името.

— Дадено — отвърна Картър. — Къде смяташ да установиш работния си кабинет? Във вашето посолство?

— Никога не съм си падал по посолствата. — Габриел огледа стаята. — Това би ми свършило чудесна работа. Но ще те помоля за една услуга, Ейдриън. Помоли техниците да дойдат и да махнат всички камери и микрофони. Не искам копоите ти да ме наблюдават, докато си вземам душ.