Даниъл Силва
Московска афера (72)

72. Вила дей Фиори, Умбрия

Ари Шамрон се обади седмица по-късно, за да се самопокани на обяд. Той пристигна с кола на посолството, а до него седеше Геула. Следобедът беше ветровит и студен, затова обядваха вътре, в официалната трапезария с камина, в която пламтяха сухи цепеници. Шамрон се представи като хер Хелер — едно от многото му работни имена — и говореше само на немски в присъствието на Ана и Маргерита. Когато обядът приключи, Киара и Геула помогнаха на прислугата с чиниите. Габриел и Шамрон си облякоха палтата и тръгнаха по чакъления път между пиниите. Ари изчака да се отдалечат на стотина метра от вилата и едва тогава запали първата си турска цигара.

— Не казвай на Геула — рече той. — Тя ме тормози да ги спирам отново.

— Геула не е толкова наивна, колкото си мислиш. Знае, че пушиш зад гърба й.

— Няма нищо против да пуша, стига да полагам поне малко усилие да не го правя пред нея.

— Послушай я поне веднъж. Тези неща ще те убият.

— Аз съм стар като тези хълмове, момчето ми. Остави ме да се наслаждавам, докато все още съм тук.

— Защо не ми каза, че Геула ще дойде с теб?

— Просто ми се е изплъзнало. Не съм свикнал да пътувам с жена си. Оттук отиваме във Виена, за да послушаме музика. След това в Лондон, за да гледаме една пиеса. — От устата на Шамрон това прозвуча така, сякаш е бил осъден на цял месец строг тъмничен затвор с намалени дажби.

— Това правят хората, когато се пенсионират, Ари. Пътуват. Почиват си.

— Не съм се пенсионирал. Боже, мразя тази дума. След това сигурно ще ме обявиш за покойник.

— Опитай да се позабавляваш, Ари, ако не заради себе си, поне заради Геула. Тя заслужава една хубава ваканция в Европа. Всички те обичаме, но никога не си бил перфектният съпруг и баща.

— И заради греховете си съм осъден да прекарам цяла седмица с Моцарт и Пинтър^[1].

Продължиха разходката си мълчаливо. Габриел гледаше в земята, а Шамрон изпускаше дим като парен локомотив.

— Чух, че утре тук ще дойде наш лекар, за да ти свали превръзката.

— Затова ли дойде? За да видиш голямото демаскиране?

— С Геула си помислихме, че ще искаш семейството ти да е наоколо. Сгрешихме ли, като дойдохме?

— Не, разбира се, Ари. Просто може да не съм добра компания. Онази горила успя да ми счупи орбитата и да причини значителни щети на ретината. В най-добрия случай известно време ще виждам размазано.

— А в най-лошия?

— Ще загубя почти напълно зрението на едното око. Нещо, което няма да се отрази добре на човек, който си изкарва прехраната като реставратор на картини.

— Изкарваш си прехраната, като браниш държавата Израел. — Репликата му бе приета с мълчание и той вдигна очи към върховете на дърветата, които се поклащаха от вятъра. — Какво става, Габриел? Не чух реч как възнамеряваш да напуснеш Службата, този път завинаги. Не ми изнесе лекция за това, че вече си направил достатъчно за страната и народа си.

— Винаги ще бъда на твое разположение, Ари… докато съм в състояние да виждам, разбира се.

— Какви са плановете ти?

— Ще продължа да бъда гост на граф Гаспари, злоупотребявайки с гостоприемството му. После, ако зрението ми позволява, ще реставрирам няколко картини за Ватиканските музеи. Ако си спомняш, работех върху една картина, когато ме помоли да изпълня онази малка поръчка в Рим. За съжаление, наложи се някой друг да я довърши.

— Опасявам се, че не ти съчувствам особено. Като изпълни тази малка поръчка, ти спаси живота на хиляди хора. Това е по-важно от реставрирането на една картина.

Стигнаха до разклонението на пътя. Шамрон погледна към големия резбован дървен кръст и поклати бавно глава.

— Споменах ли, че двамата с Геула снощи вечеряхме във Ватикана с монсеньор Донати и Негово Светейшество?

— Не си.

— Негово Светейшество беше доста доволен, че Църквата е успяла да изиграе малка роля за краха на Иван. Но се надява, че това ще остане в тайна. Не иска повече мъртъвци в базиликата си.

— И ти споделяш мнението му — отбеляза Габриел.

— Абсолютно — съгласи се Шамрон.

Това беше един от многото аспекти на случая, които останаха скрити — фактът, че след като напуснаха Сен Тропе, децата на Иван бяха отведени в уединен приорат^[2] високо в Приморските Алпи. Бяха останали там близо седмица под покровителството на Църквата и със знанието и одобрението на папата, преди да се качат на борда на един „Гълфстрийм“, собственост на ЦРУ, и да отлетят тайно за Съединените щати.

— Къде са те? — попита Алон.

— Елена и децата ли? — Ари хвърли цигарата си на земята и я смачка. — Нямам представа. И ако трябва да съм честен, не искам да знам. Те са проблем на Ейдриън. Иван не се задоволи само с делото за развода. Той създаде специално звено в личната си охранителна служба с една-единствена задача: да открие Елена и децата. Иска си децата обратно. И иска да види Елена мъртва.

— А Олга и Григорий?

— Твоят приятел Греъм Сиймор е чул слухове за руски наемни убийци, изпратени към бреговете на Великобритания. Олга е затворена в обезопасена къща извън Лондон, заобиколена от въоръжени пазачи. С Григорий е по-различно. Казал е на Греъм, че може сам да се грижи за себе си.

— И Греъм се е съгласил?

— Не съвсем. Поставил е Григорий под денонощно наблюдение.

— Наблюдаващи агенти? Те не могат да защитят никого от руски наемен убиец. Григорий трябва да бъде заобиколен от въоръжени мъже.

— Ти също. — Шамрон не се опита да прикрие раздразнението си. — Ако зависеше от мен, ти щеше да си затворен някъде в Израел, където Харков никога не би помислил да те търси.

— И се чудиш защо предпочитам да стоя тук.

— Не си и помисляй да си показваш носа извън това имение. Не и преди гневът на Иван да утихне.

— Не ми прилича на човек, който ще забрави, че има сметки за уреждане.

— Така е.

— Може би е по-добре да го убием още сега и да приключим с въпроса.

Шамрон погледна превръзката на окото на Габриел.

— Той може да почака, синко. Сега трябва да помислим за по-важни неща.

Бяха стигнали до конюшните. В кочината до тях две прасета се търкаляха в калта. Ари ги изгледа и присви очи отвратено.

— Първо разпятие. Сега прасета. Какво още ще видя?

— Имаме си собствен параклис.

Шамрон запали нова цигара.

— Започвам да се уморявам — каза той. — Хайде да се връщаме.

Обърнаха се и тръгнаха към вилата. Ари извади хартиен плик от горния джоб на коженото си пилотско яке и го подаде на Габриел.

— Писмо от Елена — поясни той. — Ейдриън Картър го изпрати в Тел Авив.

— Прочете ли го?

— Разбира се.

Алон извади писмото и го прочете на свой ред.

— Ще го направиш ли? — попита го Шамрон.

— Ще знам след голямото демаскиране.

— Може би двамата с Геула трябва да останем тук няколко дни, в случай че нещата не се развият добре.

— Ами Моцарт и Пинтър?

— По-скоро ще остана тук — огледа се театрално той, — при прасетата и разпятието.

— В такъв случай за нас ще бъде удоволствие да останете.

— Персоналът наистина ли няма представа кой си в действителност?

— Мислят ме за ексцентричен реставратор, който страда от меланхолия и резки промени на настроението.

Шамрон сложи ръка върху рамото му.

— Май те познават доста добре.