Даниъл Силва
Московска афера (1)

1. Куршевел, Франция

Както винаги, нашествието започна през последните дни на декември. Те пристигаха с бронирани коли по лъкатушещия път от долината на Рона или кацаха с хеликоптери и частни самолети на импровизираната писта на планинския връх. Милиардери и банкери, петролни и стоманодобивни магнати, супермодели и разглезени деца — финансовият елит на възраждащата се Русия. Изпълниха апартаментите на „Шевал Блан“ и „Библо“ и завзеха големите частни вили на улица „Белкот“. Ангажираха нощния клуб „Льо Кав“ за частни партита, продължаващи по цели нощи, и разграбиха бляскавите магазини по „Кроазет“. Отмъкнаха най-добрите ски инструктори и изкупиха най-доброто шампанско и коняк от магазините за алкохол. Сутринта на 28 декември човек не можеше да намери нито един свободен апартамент в града, а „Шале Дьо Пиер“, прочут със своето печено на жар говеждо, не приемаше резервации за вечеря до средата на януари. В навечерието на Нова година градчето бе завладяно напълно. Скъпият ски курорт Куршевел, разположен високо във Френските Алпи, за пореден път беше попаднал под руска окупация.

Единствено хотел „Гран Куршевел“ успя да устои на яростната атака на Изтока. „Нищо чудно“, биха казали най-големите му поклонници, защото в „Гран“ руснаците, както и онези, които бяха с деца, деликатно бяха насочвани да се настанят другаде. Той разполагаше с тридесет скромни по размер и удобни за дискретни срещи стаи. Хората, които идваха тук, не търсеха апартаменти с размерите на футболно игрище, а атмосферата на някогашна Европа. Идваха да се насладят на едно кампари в бара във фоайето или да посръбват бавно кафето си, прелиствайки вестник „Монд“ в салона за закуска. Господата носеха костюми на вечеря и едва след закуска се преобличаха в ски екипите си. Разговорите се водеха тихо — като на изповед, и с изключителна галантност. Хотелът още нямаше интернет и телефоните невинаги работеха. Но гостите му сякаш нямаха нищо против, те бяха аристократични като самия „Гран“ и все към края на средната възраст. Веднъж един шегобиец от бляскавите хотели в Жарден Алпен бе определил клиентите на „Гран Куршевел“ като „възрастните и техните родители“.

Фоайето беше малко, спретнато и отоплявано с добре поддържан огън в камината. Вдясно, близо до входа за трапезарията, се намираше рецепцията — тясна ниша с пиринчени кукички за ключовете на стаите и преградки за писма или съобщения за клиентите. В съседство с рецепцията и единствения скърцащ асансьор на „Гран“ се намираше гишето на портиера. В ранния следобед на 2 януари то беше заето от Филип — бивш френски парашутист със стегната фигура, който носеше на безупречно чистия си ревер значката с два кръстосани златни ключа на Международния институт за портиери и си мечтаеше да напусне хотелския бизнес, за да се установи за постоянно в семейната ферма за трюфели в Перигор. Тъмните му очи се взираха в списъка с пристигащите и заминаващи гости. В него фигурираше само едно име: Алекс Лубин. Пристига с кола от Женева. Резервация за стая 237. Заявка за наемане на ски.

Филип огледа преценяващо името. Той имаше нюх за имената. Налагаше се в този вид работа. Алекс… накратко от Аликзандър — предположи той. — Или от Александър? Или пък от Алексей? Филип вдигна поглед и дискретно се прокашля. Една безупречно сресана глава се показа от рецепцията. Тя принадлежеше на Рикардо — следобедния администратор.

— Мисля, че имаме проблем — каза спокойно портиерът.

Рикардо се намръщи. Той беше испанец от Баската област. Не обичаше проблеми.

— За какво става дума?

Филип вдигна формуляра.

— Алекс Лубин.

Рикардо натисна с показалците си с добре поддържани нокти няколко бутона на клавиатурата на компютъра си.

— Дванайсет нощувки? Заявка за наемане на ски? Кой е приел тази резервация?

— Смятам, че е Надин.

Надин беше новото момиче. Тя бе работила нощна смяна. И заради провинението, че е дала стая на някого с името Алекс Лубин, без да се консултира с Рикардо, щеше да работи така цяла вечност.

— Мислиш ли, че е руснак? — попита администраторът.

— Абсолютно сигурен съм.

Рикардо прие мнението му без възражения. Макар че заемаше по-висок пост, той бе с двайсет години по-млад от Филип и се доверяваше напълно на опита и преценката на по-възрастния мъж.

— Може би ще успеем да го прехвърлим на нашите конкуренти.

— Невъзможно е. Няма свободна стая оттук до Албервил.

— Тогава, предполагам, няма измъкване, освен ако не го убедим да напусне по собствено желание.

— Какво предлагаш?

— План Б, разбира се.

— Той е доста краен, не мислиш ли?

— Да, но е единственият начин.

Бившият парашутист прие нарежданията му с кратко кимване и започна да планира операцията. Тя започна в четири часа и дванадесет минути следобед, когато един тъмносив мерцедес седан с женевска регистрация спря пред парадното стълбище и даде сигнал с клаксона си. Филип остана цели две минути на гишето си, преди да облече палтото си и да излезе навън. Междувременно нежеланият господин Алекс Лубин — дванайсет нощувки и заявка за наемане на ски — бе слязъл от колата си и стоеше до отворения багажник с израз на сдържано раздразнение. Имаше ъгловати черти и светлоруса коса, която бе старателно зализана върху плешивото теме. Тесните му очи се взираха в два големи куфара в багажника. Портиерът ги изгледа намръщено, сякаш никога досега не бе виждал такива предмети, после поздрави госта с ледена усмивка.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Въпросът бе зададен на английски. Отговорът дойде на същия език с лек славянски акцент:

— Имам резервация в хотела.

— Наистина ли? Не ми е съобщено за нови посетители този следобед. Сигурен съм, че има някаква грешка. Защо не поговорите с моя колега на рецепцията? Предполагам, че ще успее да оправи положението.

Лубин промърмори нещо под носа си и тръгна тежко по стръмните стълби. Филип хвана първия куфар и едва не си секна кръста, когато се опита да го вдигне. Този е руски търговец на наковални и е донесъл сандък с мостри. Когато домъкна куфарите във фоайето, Лубин бавно изговаряше номера на потвърждението за резервацията пред добилия озадачен вид Рикардо, който се преструваше, че търси въпросната резервация. Проблемът най-накрая бе разрешен: „Допусната е малка грешка от страна на наша служителка, мосю Лубин. Ще имам грижата да поговоря с нея“, само за да бъде последван от друг. Поради недоглеждане на обслужващия персонал стаята още не беше готова. „Ще отнеме само няколко минути — каза Рикардо възможно най-любезно. — Колегата ми ще остави куфарите ви в помещението за багаж. Позволете ми да ви покажа нашия бар. Питиетата естествено са за наша сметка“. Щеше да плати, и то доста голяма сума, но Рикардо възнамеряваше да запази тази малка изненада за момента, когато защитните сили на господин Лубин щяха да бъдат сломени.

За съжаление, оптимизмът на администратора относно закъснението се оказа неуместен. И наистина, щяха да изтекат още деветдесет минути, преди Лубин да бъде отведен в стаята си, при това без багаж. Съгласно план Б, нямаше халат за баня за посещенията до спа центъра, нито водка в минибара, нито дистанционно за телевизора. Алармата на будилника на нощното шкафче бе настроена за четири часа и петнадесет минути следобед. Радиаторът бръмчеше. Филип тайно прибра последния сапун от банята и след като не дочака бакшиш, се измъкна през вратата с обещанието, че куфарите скоро ще бъдат качени в стаята.

Рикардо го очакваше.

— Колко водки изпи на бара?

— Седем — отвърна администраторът.

Портиерът стисна зъби и подсвирна презрително. Само руснак можеше да обърне седем водки за час и половина и да остане прав.

— Какво мислиш? — попита Рикардо. — Гангстер, шпионин или наемен убиец?

„Няма значение“ — помисли си унило Филип. Зад стените на „Гран“ бе проникнал руснак. Сега на дневен ред беше съпротивата. Двамата се оттеглиха на позициите си: Рикардо — в пещерата на рецепцията, а Филип — на своето гише до асансьора. Десет минути по-късно дойде първото обаждане от стая 237. Рикардо изслуша търпеливо сталинистката тирада, преди да прошепне няколко успокояващи думи и да затвори телефона. Той погледна към портиера и се усмихна.

— Господин Лубин се интересува кога ще бъдат качени куфарите му.

— Незабавно ще се погрижа за тях — отвърна Филип, прикривайки една прозявка.

— Освен това се интересува дали може да се направи нещо, за да се нормализира температурата в стаята му. Казва, че е твърде топло, а термостатът, изглежда, не работи.

Портиерът вдигна своя телефон и набра номера на екипа по поддръжката.

— Погрижете се за отоплението в стая 237 — каза той. — На господин Лубин му е студено.

* * *

Ако можеха да наблюдават първите няколко минути от престоя на господин Лубин, те щяха да получат доказателства за предположенията си, че сред тях е попаднал злодей. Как иначе да си обяснят, че гостът измъкна всички чекмеджета на скрина и нощните шкафчета и отви всички крушки на лампите и аплиците? А това, че махна всички завивки и чаршафи от огромното луксозно легло и провери под капака на телефона? И че изсипа бутилката с минерална вода в тоалетната и хвърли два шоколада на женевската фирма „Тувие“ на покритата със сняг улица? А след като приключи с буйствата, приведе стаята в почти девствения вид, в който я бе заварил?

Причината да предприеме тези доста драстични мерки бе неговата професия, ала тя не беше сред предположените от администратора Рикардо. Александър Викторович Лубин не беше гангстер, нито шпионин, нито наемен убиец. Той практикуваше един от най-опасните занаяти, които човек можеше да си избере в прекрасната Нова Русия: журналистиката. И то не кой да е вид журналистика, а независимата. Неговото списание „Московская газета“ — един от последните разследващи седмичници, беше като твърдо камъче в обувката на Кремъл. Репортерите и фотографите на списанието бяха постоянно следени и тормозени не само от тайната полиция, но и от частните охранителни служби на могъщите олигарси, за които се опитваха да пишат. Сега Куршевел гъмжеше от такива хора. Хора, за които не беше проблем да поставят подслушвателни устройства и да ръсят отрова из хотелските стаи. Хора, които действаха според кредото на Сталин: Смъртта решава всички проблеми. Няма човек, няма проблем.

Успокоен, че стаята му не е пипана, Лубин отново набра номера на портиера, за да провери за куфарите си, и бе информиран, че те „веднага“ ще бъдат качени. След като отвори вратата към терасата, за да влезе студеният вечерен въздух, той се настани пред писалището и извади една папка от оръфаното си дипломатическо куфарче. Беше получил папката от главния редактор на „Газета“ Борис Островски. Срещата им се бе състояла предишната вечер, но не в офиса на списанието, за който се предполагаше, че надлежно се подслушва, а на една пейка на метростанция „Арбатская“.

Ще видиш само част от картината — бе казал Островски, подавайки му документите с тренирано безразличие. — То е заради твоята лична безопасност. Разбираш ли, Александър? Лубин бе разбрал отлично. Главният редактор му възлагаше задача, заради която можеше да загине.

Той отвори папката и разгледа снимката, която лежеше най-отгоре на досието. На нея се виждаше добре облечен мъж с късо подстригана тъмна коса и суровите черти на боксьор, който стоеше до руския президент на прием в Кремъл. Към снимката бе приложена кратка биография — напълно излишна, защото Александър Лубин, както и почти всеки друг журналист в Москва, можеше да изрецитира по памет подробности от забележителната кариера на Иван Борисович Харков. Син на старши офицер от КГБ… завършил престижния Московски държавен университет… детето чудо на московското Пето главно управление на КГБ… Когато империята бе започнала да се разпада, Харков бе напуснал КГБ и бе натрупал богатство, занимавайки се с банкерство през първите, изпълнени с анархия години на руския капитализъм. Беше инвестирал мъдро в енергетиката, суровините и недвижимите имоти и в зората на новото хилядолетие се бе присъединил към новите московски мултимилионери. Сред многобройните му фирми имаше корабостроителна и самолетна компания, чиито пипала се простираха в Близкия изток, Африка и Азия. За външен човек бе невъзможно да определи истинските мащаби на неговата финансова империя. Макар и новоизлюпен капиталист, Иван Харков бе овладял изкуството на фирмите параван и корпоративната защита.

Лубин отгърна на следващата страница от досието — лъскава, професионално направена снимка на „Шато Харков“, зимния палат на Иван на улица „Ножантил“ в Куршевел.

Той прекарва там зимната си почивка, както всички богати руснаци — бе казал Островски. — Бъди предпазлив около къщата. Наемните убийци на Иван са бивши офицери от Спецназ и ОМОН^[1]. Чуваш ли какво ти казвам, Александър? Не искам да свършиш като Ирина Чернова.

Ирина Чернова беше известна журналистка от основния конкурент на „Газета“, която бе разкрила една от най-съмнителните инвестиции на Харков. На третата нощ след излизането на статията тя бе застреляна от двама наемни убийци в асансьора на московския жилищен блок, в който живееше. По причини, известни само на него, Островски не бе включил в досието снимка на надупченото й от куршуми тяло.

Обикновено Иван действа зад плътно затворени врати. Куршевел е едно от малкото места, където той всъщност се показва в обществото. Искаме да го проследиш, Александър. Искаме да узнаем с кого се среща. С кого кара ски. С кого разговаря на обяд. Снимай го, когато можеш, но никога не го доближавай. И не казвай на никого в градчето къде работиш. Охранителите на Иван могат да надушат репортер от километри.

После Островски бе подал на Лубин плик, който съдържаше самолетни билети, резервация за кола под наем и за хотел. Свързвай се с редакцията през няколко дни — бе добавил главният редактор. — И се опитай да се позабавляваш, Александър. Всички колеги ти завиждат. Ти заминаваш за Куршевел да се развличаш с богатите и известните, докато ние ще продължим да умираме от студ в Москва.

При тези думи Островски се бе изправил и бе тръгнал към края на перона. Лубин бе пъхнал досието в куфарчето си и веднага бе плувнал в пот. И сега се потеше. Проклета жега! Горещината продължаваше да се усилва. Той посягаше към телефона, за да се оплаче отново, когато най-сетне чу почукването. Премина късото антре с две отривисти крачки и отвори със замах вратата, без да си направи труда да попита кой е. Грешка — каза си той веднага, защото в тъмния коридор стоеше среден на ръст мъж с тъмна грейка, вълнена скиорска шапка и слънчеви очила с огледални стъкла.

Александър се зачуди защо ли някой ще носи слънчеви очила в хотела вечерта, когато получи първия удар — ужасен саблен удар, който сякаш смачка трахеята му. Вторият удар — добре премерен ритник в слабините, го накара да се превие одве. Не бе в състояние да реагира, когато непознатият се шмугна в стаята и безшумно затвори вратата след себе си. Нито можа да окаже съпротива, когато мъжът го метна на леглото и го възседна през кръста. Ножът, който измъкна изпод грейката си, беше от вида, който притежаваха елитните войници. Той прониза корема на Лубин точно под ребрата и се плъзна нагоре към сърцето му. Когато гръдният му кош се изпълни с кръв, Александър бе принуден да изтърпи допълнителното унижение да гледа собствената си смърт, отразена в огледалните стъкла на очилата на убиеца му. Палачът пусна дръжката на ножа, все още забит в гърдите на Лубин, стана от леглото и спокойно взе папката с досието. Александър усети как сърцето му отмерва последните секунди от живота му, когато убиецът се измъкна тихо от стаята. Горещината — помисли си той. — Проклетата горещина…

* * *

Беше малко след седем часа, когато Филип най-сетне взе куфарите на Лубин от стаята за багаж и ги натовари в асансьора. Като пристигна пред стая 237, видя табелката „Не ме безпокойте!“ да виси на бравата. Съгласно план Б, той почука три пъти силно на вратата. Като не получи отговор, измъкна резервния ключ от джоба си и влезе достатъчно навътре, за да види двата чехъла — номер 44 — на руснака да стърчат десетина сантиметра извън леглото. Портиерът остави куфарите в антрето и се върна във фоайето, където докладва видяното на Рикардо:

— Заспал е мъртвопиян.

Испанецът погледна часовника си.

— Рано е дори за руснак. А сега какво?

— Ще го оставим да се наспи. На сутринта, когато се събуди с махмурлук, ще започнем Втора фаза.

Рикардо се усмихна. Нито един гост не бе преживявал Втора фаза. Тя винаги беше фатална.