Даниъл Силва
Московска афера (21)

21. Йерусалим

Имаха още много неща за обсъждане, когато пристигнаха в апартамента на улица „Наркис“. Въпреки че минаваше полунощ, Ари се самопокани на кафе. Габриел се поколеба, преди да пъхне ключа си в ключалката.

— Давай — каза спокойно Шамрон. — Вече сме я проверили.

— Мисля, че предпочитам да се бия с арабски терористи, отколкото с руснаци.

— За съжаление, невинаги имаме шанса да избираме враговете си.

Габриел влезе първи в апартамента и светна лампите. Всичко бе точно както го бе оставил преди седмица, в това число и недопитата чаша кафе, която бе сложил на излизане в кухненската мивка. Той изсипа утайката в канала, сложи кафе във френската преса и постави чайника с вода на печката. Когато отиде във всекидневната, завари Шамрон с цигара в устата, готов да щракне запалката си.

— Нали няма да пропушиш отново само защото са ме прибрали в Лубянка? Освен това, ако Киара надуши миризмата, когато се прибере, няма да спре да ми опява.

— Ще хвърлиш вината върху мен.

— Разбира се, ти си виновен за всичко. Но от прекалена употреба вече не върши работа.

Ари угаси запалката и остави цигарата на малката масичка, където лесно можеше да я стигне с едно ловко движение в мига, в който Габриел му обърнеше гръб.

— Трябваше да те оставя в Русия — промърмори той.

— Как успя да ме измъкнеш?

— Когато нашият посланик и шефът на московската ни централа разбраха, че ФСБ няма намерение да зачита дипломатическия ти имунитет, решихме да минем в настъпление. От Шабак^[1] редовно следят действията на служителите на руското посолство. Както се оказа, четирима от тях се бяха запили в бара на хотел „Шератон“.

— Не може да бъде!

— На километър и половина от хотела бяха спрени за рутинна проверка от служители на пътна полиция. Разбира се, те не бяха такива.

— Значи отвлякохте четирима руски дипломати и ги държахте като заложници, за да ги принудите да ме пуснат.

— Ние, израелците, следваме закона „око за око, зъб за зъб“. Освен това те не са само дипломати. Двама от тях са известни агенти от СВР.

Когато КГБ беше разформировано и реорганизирано, управлението, което ръководеше шпионската дейност в чужбина, бе станало отделна агенция, известна под името Служба за външно разузнаване, или СВР. Също като ФСБ, СВР си беше КГБ с ново име и красива опаковка.

— Когато получихме потвърждение от украинците, че си минал границата благополучно, ги пуснахме от ареста. Те бяха тайно повикани в Москва за справка. С малко късмет, ще си останат там завинаги.

Чайникът засвири. Габриел отиде в кухнята и го дръпна от котлона, после включи телевизора, докато правеше кафето. Беше на канала на Би Би Си; прошарен репортер стоеше пред катедралата „Василий Блажени“ и споделяше предположения за евентуалните мотиви за нападението над Олга Сухова. Нито една от теориите му не беше близо до истината, но той ги съобщаваше с апломб, който можеше да придаде само британският акцент. На Шамрон, който бе дошъл и застанал до Алон, репортажът сякаш му се струваше леко забавен. За него медиите бяха единствено източник за развлечение и оръжие срещу враговете.

— Както виждаш, руснаците доста са внимавали какво точно ще излезе наяве от случилото се в онзи жилищен блок. Те са признали, че мишената на нападението е била Олга, но са скрили някои подробности около инцидента. Нищо не са казали за самоличността на убийците. Нищо за мъжа, който е спасил живота й.

— Къде е тя сега?

— В жилището си, оградена от частни бодигардове и смели западни репортери — като нашия приятел от Би Би Си. Тя е в безопасност, доколкото някой може да бъде в безопасност в Русия, което ще рече, че съвсем не е в безопасност. Накрая може да реши да започне нов живот на Запад. — Той погледна Габриел. — Наистина ли е толкова добра, колкото изглежда, или е нещо друго?

— Питаш ме дали е била вербувана от ФСБ и само е хвърляла прах в очите ми?

— Точно това те питам.

— Тя е истинско съкровище, Ари. Олга е дар от боговете на разузнаването.

— Просто се питам защо те е помолила да я изпратиш до дома й. Питам се дали не те е вкарала на това стълбище, за да бъдеш убит.

— А може би изобщо не е била Олга Сухова. Може да е бил Иван Харков, отлично дегизиран.

— Плащат ми, за да мисля тези ужасни неща, Габриел. Впрочем на теб също.

— Видях реакцията й на стрелбата. Тя не играеше роля, Ари. И се съгласи да ни помогне, поемайки огромен риск. Не забравяй, че на мен ми позволиха да замина. Олга още е в Москва. Ако от Кремъл поискат да умре, ще я убият. И тези бодигардове и смели репортери не могат да направят нищо, за да я защитят.

Двамата се настаниха до кухненската маса. От Би Би Си бяха приключили с Русия и сега показваха репортаж за смъртоносен бомбен взрив на един пазар в Багдад. Алон насочи дистанционното към екрана и намръщен, натисна бутона за изключване на говора. Шамрон си поигра малко с френската преса, преди да се обърне за помощ към Габриел. Той прекарваше свободното си време в поправка на стари радиоапарати и часовници и въпреки това бе неспособен да се оправи и с най-обикновените кухненски уреди. Кафеварки, миксери, тостери — всички те бяха загадка за него. Геула често се шегуваше, че ако остави съпруга си да се оправя сам, той ще умре от глад в къща, пълна с храна.

— Какво знаем за Иван Харков? — попита Габриел.

— Достатъчно — отвърна Шамрон. — Иван действа в Ливан от години. Редовно доставя пратки на „Хизбула“, но продава оръжия и на по-радикални палестински и ислямистки фракции, действащи в бежанските лагери.

— Какви оръжия?

— Обичайните: гранати, минохвъргачки, РПГ^[2], автомати АК-47 и патрони, разбира се. Много патрони. Но по време на нашата война с „Хизбула“ мрежата на Харков уреди специална пратка с противотанкови бронебойни снаряди. Заради тях загубихме няколко танкови екипажа. Изпратихме външния ни министър в Москва да протестира, макар че нямаше никакъв резултат, разбира се.

— Което означава, че Иван Харков има солиден опит в продажбата на оръжия директно на терористични организации.

— Без съмнение. С РПГ-тата и автоматите можем да се справим. Само че нашият приятел Иван има връзки, които му позволяват да се сдобие с най-опасните оръжия в света. Химическо. Биологично. Не е изключено дори ядрено. Знаем, че агенти на Ал Кайда отдавна бродят из бившите съветски републики, за да търсят ядрени материали и даже годни ядрени бойни глави. Може би най-накрая са открили някого, който е готов да им продаде нещо такова.

Ари сипа захар в кафето си и бавно го разбърка.

— Може би американците имат по-добър поглед върху ситуацията. Те от години следят Иван отблизо. — Той се усмихна язвително. — Американците обичат да наблюдават проблемите, но не правят нищо за разрешаването им.

— Сега обаче ще трябва да направят нещо по отношение на него.

Шамрон кимна в знак на съгласие.

— Предпочитам да прехвърлим тази работа на тях колкото се може по-скоро и да си измием ръцете. Искам да отидеш във Вашингтон и да се срещнеш с твоя приятел Ейдриън Картър. Кажи му всичко, което си научил в Москва. Дай им името на Елена Харкова. После се качи на следващия самолет за Умбрия и довърши медения си месец. И никога повече не ме обвинявай, че не съм удържал на думата си.

Габриел гледаше в безмълвния телевизор, без да отговори.

— Не си ли съгласен с препоръката ми?

— Какво смяташ, че ще направят Ейдриън и американците с тази информация?

— Подозирам, че ще отидат смирено в Кремъл и ще помолят руския президент да спре продажбата.

— И той ще им отговори, че Иван е порядъчен бизнесмен, който не е свързан с нелегалната международна търговия с оръжие. Ще отхвърли твърденията като антируска клевета, разпространявана от еврейски провокатори, които кроят планове как да спънат развитието на Русия. — Алон бавно поклати глава. — Посещението при руснаците и апелите за помощ са последното нещо, което можем да направим. Трябва да гледаме на руския президент и на неговите тайни служби като на противници и да действаме съобразно с това.

— И какво по-точно предлагаш?

— Да поговорим тайно с Елена Харкова и да видим дали тя знае повече от това, което е казала на Олга Сухова.

— Само защото се е доверила веднъж на Олга, не означава, че ще се довери на разузнавателната служба на чужда държава. И не забравяй, че двама руски журналисти намериха смъртта си заради нейните действия. Не смятам, че ще приеме възторжено идеята за контакт.

— Тя прекарва повечето време в Лондон. Можем да стигнем до нея.

— Както и Иван. Тя денонощно е обградена от охранители, които са бивши командоси от спецчастите „Алфа“ и ОМОН. Вероятно наблюдават всичките й срещи и разговори. Какво смяташ да направиш? Да я поканиш на кафе? Да се обадиш на мобилния й телефон? Да й изпратиш имейл?

— Работя по този въпрос.

— Само знай, че Иван е три крачки пред теб. Имало е изтичане на информация някъде по мрежата му и той е наясно с това. Личната му служба за сигурност ще бъде нащрек. Всяко приближаване до жена му ще задейства алармата. Една погрешна стъпка — и може да предизвикаш смъртта й.

— Значи просто трябва да го направим безшумно.

— Ние?

— Това не е нещо, което можем да направим сами, Ари. Нуждаем се от помощта на американците.

Шамрон се намръщи. Той не харесваше съвместните операции и се чувстваше дискомфортно от близките връзки на Габриел с ЦРУ. Неговото поколение бе живяло съгласно простата аксиома кахол лаван, или „синьо и бяло“^[3]. Вършеха сами работата си и не разчитаха на чужда помощ за разрешаване на проблемите си. Това поведение бе последица от опита им по време на холокоста, когато по-голямата част от света бе стояла мълчаливо настрана, докато евреите бяха избивани. Беше породило у хора като Шамрон нежелание — или по-скоро страх — да действат с други.

— Май си спомням нашия разговор отпреди няколко дни, в който ти ме смъмри, че прекъсвам медения ти месец. А сега внезапно искаш да ръководиш операция срещу Иван Харков?

— Да кажем просто, че съм заинтересован лично от изхода на този случай.

Ари сръбна от кафето си.

— Нещо ми подсказва, че това няма да хареса на съпругата ти.

— Тя е човек от Службата. Ще разбере.

— Само не я пускай близо до Иван — подхвърли Шамрон. — Той обича да унищожава красивите неща.