Даниъл Силва
Московска афера (13)

13. Москва

На улица „Тверская“ в Москва лъскавите чужди коли на новобогаташите маневрираха сред грозните лади и жигулита. Троицката кула на Кремъл почти се губеше сред тънкото було на автомобилните изпарения, прочутата й червена звезда изглеждаше печално като поредната реклама на вносна луксозна стока. В бара на хотел „Савой“ модно облечените бизнесмени и техните бодигардове пиеха студена бира вместо водка. Черните им бентлита и рейндж роувъри чакаха пред входа със запалени мотори, готови да потеглят. Тези дни разговорите за бензина едва ли бяха приоритет в Русия. Петролът, както почти всичко друго, беше в изобилие.

В седем и половина вечерта Габриел слезе във фоайето, облечен в черен костюм и сребриста дипломатическа вратовръзка. Когато излезе от входа, той огледа лицата зад воланите на паркираните коли, след това се насочи надолу по хълма към Театрални проспект. На върха на ниско възвишение се показа жълтата крепост на Лубянка — централата на ФСБ. В сянката й се редяха витрините на бутици на западни дизайнери, достойни за Родео Драйв или Медисън Авеню. Габриел се удиви от поразителния контраст, макар че това бе само малка пантомима за двамата агенти, които бяха оставили комфорта на колите си с климатици и го следваха пеш.

Той погледна взетата от хотела карта на града — съвсем ненужно, защото маршрутът му бе предварително планиран — и тръгна към просторната еспланада в подножието на кремълските стени. Мина край редица павилиони, продаващи всичко: от съветски хокейни фланелки до бюстове на убийците Ленин и Сталин, после сви наляво и излезе на Червения площад. Последните поклонници за деня стояха пред входа на мавзолея на Ленин, като пиеха кока-кола и си вееха с туристически брошури и пътеводители за нощния живот в Москва. Какво ли ги бе довело тук? Вяра? Носталгия по старите времена? Или някакви патологични причини? За да преценят дали тялото под стъкления похлупак е истинско, или е по-подходящо за музея на восъчните фигури?

Габриел се отправи през площада към катедралата „Василий Блажени“ с шарените като захарни пръчки кубета, после тръгна край източната стена на Кремъл към Москва река. На отсрещния бряг, на улица „Серафимович“ № 2, се издигаше прочутият „Дом на набережной“ — колосална жилищна сграда, построена от Сталин през 1931 г. за елитни представители на номенклатурата. В разгара на Големия терор 766 души, или една трета от обитателите й, били репресирани, а останалите „привилегировани“ живеели в постоянен страх, че някой ще почука на вратата им. Независимо от кървавата й история, мнозина от представителите на стария съветски елит и децата им все още обитаваха сградата и апартаментите в нея се продаваха за милиони долари. Нищо от външността й не бе променено, с изключение на покрива, който сега бе увенчан от огромна въртяща се емблема на „Мерцедес-Бенц“. Нацистите се бяха провалили в опита си да завладеят Москва, но шестдесет години след края на войната символът на германската индустриална мощ увенчаваше една от най-престижните забележителности на града.

Габриел хвърли още един ненужен поглед към картата и тръгна по Големия Москворецки мост. Червено-черните знамена на управляващата партия „Единна Русия“, окачени на осветителните стълбове, се полюшваха като пияни от топлия ветрец. В другия край на моста имаше билборд, висок колкото триетажна сграда, с лика на руския президент. Така, както вървяха нещата, в края на лятото той щеше да се изправи за четвърти път пред руския „електорат“. Нямаше кой знае каква неизвестност около крайния резултат: президентът отдавна бе прочистил Русия от опасните демократични тенденции и официално одобрените опозиционни партии не бяха нищо повече от полезни идиоти. Усмихващият се от билборда мъж беше новият цар — във всичко, освен по име — и проявяваше огромни имперски амбиции.

На отсрещния бряг на реката се простираше приятният квартал Замоскворечие. Избегнал архитектурния терор на Сталиновия градоустройствен план, районът бе запазил част от атмосферата на Москва от XIX век. Габриел вървеше край величествени сгради с напукана мазилка и църкви с куполи с форма на луковици, докато стигна до оградения комплекс на „Болшая Ординка“ № 56. На табелата на портата бе написано на английски, руски и иврит „Посолство на Израел“. Алон вдигна паспорта си към широкоъгълния обектив на наблюдателната камера и чу как електронната ключалка веднага изщрака и портата се отвори. Докато влизаше в комплекса, той погледна през рамо и видя как един мъж в паркирана до отсрещния тротоар кола вдига фотоапарат и най-безочливо го снима. Очевидно от ФСБ знаеха за вечерния прием на посланика и възнамеряваха да плашат гостите при пристигането и заминаването им.

Комплексът беше малък и мрачен, състоеше се от множество безлични сгради, разположени около вътрешен двор. Енергичен часови, който съвсем не беше охранител, а действащ агент от московската централа, посрещна сърдечно Габриел, назовавайки го с името му за прикритие, и го придружи до фоайето на скромна жилищна постройка, която подслоняваше по-голямата част от персонала на посолството. Когато излезе от асансьора, той видя посланика, който го очакваше на площадката на най-горния етаж. Изисканият дипломат от кариерата, когото Алон познаваше само от снимки, го прегърна отривисто и го потупа два пъти по гърба толкова шумно, че нито един предавател на ФСБ не можеше да не улови това.

— Натан! — извика посланикът, сякаш говореше на глухия си чичо. — Боже мой! Наистина ли си ти? Изглеждаш така, сякаш си в командировка цяла вечност. Не може да е било толкова лошо в Санкт Петербург. — Той пъхна в ръката на Габриел чаша възтопло шампанско и го побутна настрана. — Както винаги, пристигаш последен. Смеси се с тълпата. Ще поговорим по-късно, след като се видиш с останалите. Искам да ми разкажеш всичко за тази невероятна конференция.

Алон лепна на лицето си своята най-любезна дипломатическа усмивка и с чаша в ръка, си запроправя път в шумния и изпълнен с дим хол.

Запозна се с прочут цигулар, който сега беше лидер на съмнителна опозиционна партия, наречена Коалиция за свободна Русия.

После срещна филмов режисьор, който бе възродил изпитаното изкуство на руската алегория, за да критикува внимателно новия режим.

Запозна се с жена, която била затворена в лудница, защото се осмелила да мине през Червения площад с плакат, призоваващ за демокрация в Русия.

Говори с непокаял се болшевик, който смяташе, че единственият начин да се спаси Русия е да се възстанови диктатурата на пролетариата и да се изгорят на клада олигарсите.

Запозна се с приличащ на вкаменелост дисидент от времето на Брежнев, който едва ли не бе възкресен, за да води една последна безсмислена кампания за свободата на Русия.

Разговаря и със смел есеист, пребит от отряд на младежката организация на партия „Единна Русия“.

И накрая, десет минути след пристигането си, се представи на репортерката от „Московская газета“, изпълняваща длъжността главен редактор, след като двама нейни предшественици бяха убити. Тя носеше черна рокля без ръкави и сребърен медальон на шията. Гривните на китката й иззвънтяха като камбанки, когато протегна ръка към него и му се усмихна меланхолично.

— Здравейте, господин Голани — каза тя официално на английски. — Аз съм Олга Сухова.

* * *

Снимката, която Узи Навот му бе показал преди седмица в Йерусалим, не отдаваше дължимото на хубостта на Олга. С бистрите си очи и издължени черти на лицето тя му приличаше на оживяла руска икона. По време на вечерята седеше от дясната й страна, но размениха само няколко изречения, най-вече защото режисьорът на документални филми монополизира вниманието, като описа кадър по кадър последната си творба. Веднага след това Габриел се озова в лапите на стареца дисидент, който му изнесе лекция по история на руската политическа опозиция от времето на царизма. Докато сервитьорите разчистваха масата от десертните блюда, Олга му отправи съчувствена усмивка.

— Опасявам се, че ми се допуши — каза тя. — Ще ме придружите ли?

Двамата станаха от масата под унилия поглед на режисьора и излязоха на малка тераса. Тя беше празна и полутъмна; в далечината се виждаше една от Седемте сестри — чудовищните сталински небостъргачи, които все още доминираха над московския пейзаж.

— Най-високите сгради в Европа — каза Олга без ентусиазъм. — Всичко в Русия трябва да бъде най-голямо, най-високо, най-бързо и най-скъпо. Ние не можем да живеем като нормални хора. — Огънчето на запалката й проблесна. — За първи път ли сте в Русия, господин Голани?

— Да — отговори той честно.

— И какво ви води в нашата страна?

Вие — отговори той отново искрено, но този път на себе си. Гласно поясни, че в последния момент са решили да го изпратят на конференцията на ЮНЕСКО в Санкт Петербург. През следващите няколко минути говори разпалено за постиженията си, докато не видя, че тя се отегчава. Хвърли поглед през рамо към трапезарията на посланика, за да се увери, че никой не се кани да наруши уединението им.

— Имаме общ познат — подхвърли той. — Всъщност по-правилно е да кажа: имахме. Страхувам се, че той вече не е между живите.

Олга вдигна цигарата към устните си и я задържа, сякаш беше щит, който можеше да я предпази от беда.

— И кой е той? — попита тя на училищния си английски.

— Борис Островски — отвърна спокойно Алон.

Погледът й остана безизразен. Въгленчето на цигарата й потрепваше леко в полумрака.

— Как се запознахте с него? — попита тя предпазливо.

— Бях в базиликата „Свети Петър“, когато бе убит.

Той погледна право в приличното на икона лице, преценявайки дали страхът, който видя на него, беше истински или престорен. Като реши, че е естествен, побърза да добави:

— Аз бях причината да дойде в Рим. Държах го в ръцете си, докато умираше.

Жената скръсти отбранително ръце.

— Съжалявам, господин Голани, но ме карате да се чувствам изключително неловко.

— Борис искаше да ми каже нещо, госпожице Сухова. Беше убит, преди да успее да ми го съобщи. Трябва да узная какво е то. И мисля, че може би вие знаете отговора.

— Страхувам се, че се заблуждавате. Никой от колектива ни няма представа какво е правил Борис в Рим.

— Ние знаем, че той е разполагал с информация, госпожице Сухова. Твърде опасна, за да бъде публикувана тук. Информация за някаква заплаха. Заплаха срещу Запада и Израел.

Олга погледна през отворената врата към трапезарията.

— Предполагам, че цялата тази вечер е била организирана заради мен. Искали сте да ме видите някъде, където смятате, че ФСБ няма да подслушва, и сте инсценирали този прием заради мен, като ме подмамихте с обещания за ексклузивен материал. — Тя сложи длан върху ръката му и се наведе по-близо. Когато отново заговори, гласът й бе малко по-висок от шепот: — Би трябвало да знаете, че ФСБ винаги подслушва, господин Голани. Всъщност двама от гостите на посолството ви тази вечер са щатни служители.

Олга пусна ръката му и се отдръпна. После лицето й внезапно се оживи — като на изгубено момиченце, което е видяло майка си. Габриел се обърна и видя филмовия режисьор да върви към тях, последван от още двама гости. Запалиха цигари, донесоха питиетата си и след няколко минути четиримата заговориха бързо на руски, сякаш господин Голани вече не беше там. Алон бе убеден, че е изпортил нещата и че завинаги е изгубил Олга, но когато се обърна да си върви, отново усети дланта й върху ръката си.

— Отговорът е „да“ — каза тя.

— Моля?

— Попитахте дали бих искала да ви покажа Москва. Отговорът ми е „да“. Къде сте отседнали?

— В хотел „Савой“.

— Това е най-старателно подслушваният хотел в Москва. — Жената се усмихна. — Ще ви позвъня сутринта.