Даниъл Силва
Московска афера (56)

56. Сен Тропе — Москва

Крахът на Иван Борисович Харков, строителен предприемач, капиталист и международен трафикант на оръжие, започна с едно телефонно обаждане. В резиденцията му в Сен Тропе се обади някой си Франсоа Боасон, регионален директор на френската Генерална дирекция за гражданско въздухоплаване. Мосю Боасон му съобщи, че има доста сериозен проблем относно предстоящите полети на самолета на мосю Харков — проблем, заяви злокобно директорът, който не можел да бъде обсъждан по телефона. После инструктира мосю Харков да се яви на летището в Ница в един часа на обяд, за да отговори на няколко елементарни въпроса. В случай че мосю Харков реши да не се яви, самолетът му щял да бъде конфискуван и задържан за не по-малко от деветдесет дни. След една антифренска тирада, която продължи точно минута и трийсет и седем секунди, Иван обеща да отиде на летището в уговорения час. Мосю Боасон заяви, че очаква с нетърпение срещата, и прекъсна връзката.

Елена Харкова научи за затрудненията на съпруга си, когато се обади във Вила Солей, за да пожелае добро утро на Иван и децата. Изненадана от гнева на съпруга си, тя направи няколко успокоителни коментара и го увери, че трябва да е станало някакво недоразумение. После поговори набързо със Соня, като я инструктира да заведе децата на плажа. След като приключиха, гувернантката я попита дали желае да разговаря отново с господин Харков. Елена се поколеба и отговори утвърдително. Когато Иван взе отново телефона, тя му каза, че го обича и очаква с нетърпение да се видят вечерта. Но той продължи да говори за самолета си и за некомпетентността на французите. Елена измърмори: До свидания^[1], Иван и приключи разговора.

* * *

Габриел притежаваше необикновено търпение, но сега, когато течаха последните часове преди нападението над трезора на Иван Харков, търпението му го напусна. Страхуваше се. Беше завладян от онзи страх, който можеше да се роди само в Москва. Страхуваше се, че някой непрестанно го наблюдава. Страхуваше се, че го подслушват. Страхуваше се, че ще попадне отново в Лубянка и че този път няма да излезе жив оттам. Страхуваше се, че и други могат да споделят неговата участ.

Опита се да потисне страха си с действия. Разходи се по улиците, които ненавиждаше, поръча си богат обяд, който почти не докосна, и накупи сувенири от блестящия ГУМ до Червения площад, които по-късно щеше да изхвърли. Извърши всичко това сам; очевидно ФСБ не проявяваше интерес към Мартин Стоунхил, натурализиран американски гражданин от Хамбург, Германия.

В 14,30 часа Алон се върна в стаята си в „Риц-Карлтън“ и се приготви за битка. Единствените му оръжия бяха миниатюрно радио и джобен компютър. Точно в 15,03 часа той се качи в асансьора и слезе във фоайето. Спря за кратко на рецепцията, откъдето се снабди с цял куп брошури и карти, и излезе през въртящата се врата на улица „Тверская“. След като извървя половин пресечка, Алон се закова намясто и протегна ръка към улицата, сякаш викаше такси. Една сребриста волга седан спря незабавно до тротоара. Габриел се качи в нея и затвори вратата.

— Шалом^[2] — поздрави го мъжът зад волана.

— Дано да е така.

Колата потегли, а Алон погледна часовника си: 15:06. Време е за последно сбогом, Елена. Време е да се качиш в колата.

* * *

Елена Харкова се промъкна тихо в спалнята за гости и започна да си събира багажа. Сгъването и прибирането на дрехите в сака й действаше успокояващо, затова извърши тези дейности много по-внимателно от необходимото. В 15,20 часа набра номера на мобилния телефон на Соня. Никой не отговори на обаждането й и тя почувства как я залива паника. Набра номера втори път — много бавно — и този път Соня вдигна след третото позвъняване. Елена я информира с възможно най-спокоен глас, че децата са стояли достатъчно на слънце и че е време да се прибират. Гувернантката направи плах опит да протестира — децата, каза й тя, не били изглеждали толкова щастливи от много дни, — но Елена настоя. След като сложи край на разговора, тя включи устройството, което приличаше на най-обикновен МР3 плейър, и го сложи във външното отделение на сака си. После набра отново номера на Соня. Този път не можа да се свърже с нея.

Елена приключи със събирането на багажа и се вмъкна в спалнята на майка си. Парите си стояха там, където ги бе оставила — на дъното на скрина, скрити под дебел вълнен пуловер. Тя затвори тихо чекмеджето и се върна във всекидневната. Майка й я погледна и направи опит да се усмихне. Нямаше какво повече да си кажат — снощи си бяха казали всичко — и нямаше смисъл от повече сълзи.

— Искаш ли малко чай, преди да тръгнеш?

— Не, мамо. Няма време.

— Върви тогава — каза Светлана. — И нека ангелът господен бди над теб.

Телохранителят Лука Осипов, бивш служител на елитния отряд „Алфа Груп“, посрещна Елена отвън в коридора. Той свали багажа й по стълбите и го натовари в багажника на една лимузина. Когато колата се отдели от тротоара, Елена каза спокойно, че трябва да се отбият до „Дом на набережной“, за да вземе някакви книжа от кабинета на съпруга си.

— Ще ми отнеме само минута-две — обясни тя. — Разполагаме с достатъчно време, за да стигнем до Шереметево навреме.

* * *

Лимузината на Елена Харкова набра скорост по Кутузовски проспект, а след нея се устреми втора кола. Зад волана й седеше Антон Улянов. Бивш правителствен шпионин, сега той работеше за Аркадий Медведев, началника на частната охранителна служба на Иван Харков. Улянов бе вършил безброй работи за Медведев — повечето доста съмнителни от етична гледна точка, но никога преди не му бяха нареждали да следи съпругата на човека, който му плащаше. Не знаеше защо са му възложили тази задача, но знаеше, че е важна. Следвай я по целия път до летището — беше му казал Медведев. — И не я изпускай от поглед. Ако го направиш, ще ти се прииска никога да не си се раждал.

Улянов караше на петдесетина метра зад лимузината и си пусна музика. Не му оставаше нищо друго, освен да се настани удобно и да се приготви за едно дълго, отегчително пътуване до Шереметево. Ето такива задачи обичаше — отегчителни. „Остави вълненията на героите — обичаше да казва той. — Така ще живееш по-дълго“.

Както се оказа, пътуването не беше нито дълго, нито отегчително. В действителност свърши внезапно пред хотел „Украйна“. Колата нарушител изскочи от дясната му страна, но както впоследствие си призна, той изобщо не я забеляза. Спомняше си момента на сблъсъка: чудовищния удар, грохота на изкривена стомана и счупено стъкло, после въздушната възглавница избухна в лицето му и всичко потъна в мрак. Така и не разбра колко дълго е бил в безсъзнание. Смяташе, че са минали само няколко секунди, защото първото, което видя, беше добре облечен мъж, крещящ през избитото стъкло на език, който не разбираше.

Антон Улянов не се опита да комуникира с мъжа. Вместо това трескаво затърси мобилния си телефон. Откри го миг по-късно, притиснат между пасажерската седалка и смачканата врата. Номерът, който набра, беше на апартамента на Аркадий Медведев на Воробьовите хълмове.

* * *

Иван Харков пристигна на международното летище Кот д’Азюр и беше съпроводен до конферентна зала без прозорци, в която имаше правоъгълна маса и снимки на френски самолети по стените. Мъжът, който го бе извикал — Франсоа Боасон, не се виждаше никъде; всъщност минаха цели трийсет минути, преди да се появи. Строен петдесетгодишен мъж с малки очила и плешива глава, той излъчваше снизходителния авторитет на всички френски бюрократи. Без каквото и да било обяснение или извинение за закъснението си, мосю Боасон остави една дебела папка върху масата и се разположи зад нея. Мълча смущаващо дълго време, събрал замислено върховете на пръстите си, преди да пристъпи към въпроса.

— Преди два дни, когато вашият самолет не получи разрешение да излети от летището, започнахме подробна проверка на документацията ви. За съжаление, по време на този процес открихме някои доста сериозни несъответствия.

— Какви несъответствия?

— Нашето заключение, мосю Харков, е, че използвате самолета си за нелегални чартърни полети. Ако не успеете да докажете, че грешим — а трябва да имате предвид, че във Франция тежестта на доказателството зависи изцяло от вас, — опасявам се, че вашият самолет ще бъде конфискуван незабавно.

— Обвинението ви е абсолютно нелепо — възрази Иван.

Боасон въздъхна и отвори солидната папка. Първото, което извади, беше снимка на частен реактивен боинг.

— Мосю Харков, това вашият самолет ли е? — Той му посочи регистрационния номер върху опашката на самолета. — N7287IK?

— Разбира се, че е моят самолет.

Боасон докосна първата буква от номера: N.

— Вашият самолет е с американска регистрация — отбеляза той. — Кога за последен път е бил в Съединените щати?

— Не мога да кажа със сигурност. Поне преди три години.

— Не намирате ли това за странно, мосю Харков?

— Не, изобщо не го намирам за странно. Както добре ви е известно, мосю Боасон, собствениците на самолети имат американска регистрация, защото тя осигурява по-висока стойност при евентуална препродажба.

— Но според вашите документи, мосю, вие не сте собственик на N7287IK.

— Какво говорите?

— В регистрацията на вашия самолет се посочва, че собственикът на N7287IK е някаква фирма в Делауер със странното име N7287 LLC. Очевидно N7287 LLC е корпоративна фасада, създадена с една-единствена цел: да поддържа илюзията, че вашият самолет е американска собственост. Технически погледнато, вие нямате никакви връзки с тази компания. Президент на N7287 LLC е човек на име Чарлс Хамилтън. Мосю Хамилтън, адвокат в Уилмингтън, Делауер, е законен собственик на самолета, който твърдите, че притежавате. Мосю Хамилтън на практика ви е дал самолета под наем. Прав ли съм, мосю Харков?

— Технически погледнато — сопна му се Иван, — това е така, но подобни споразумения са нещо обичайно в частната авиация.

— Обичайно може би, но не и съвсем почтено. Преди да продължим с този разпит, настоявам да докажете, че вие сте истинският собственик на частния реактивен боинг с регистрация N7287IK. Може би най-лесният начин за това е да се обадите на вашия адвокат и да ми позволите да говоря с него?

— Но сега в Америка е неделя сутрин.

— Значи сигурно си е вкъщи.

Иван изруга на руски и извади мобилния си телефон. Не можа да се свърже с адвоката. След още два неуспешни опита той погледна Боасон безпомощно.

— Понякога и аз имам подобни затруднения в тази част на сградата — каза извинително французинът. После посочи телефона в другия край на масата. — Можете да използвате спокойно нашия. Сигурен съм, че работи безупречно.

* * *

Аркадий Медведев си почиваше в кабинета в апартамента на Воробьовите хълмове, когато се обади Антон Улянов и му докладва за катастрофата. Веднага след това той набра номера на шофьора на Елена, но не получи отговор. След втория неуспешен опит Аркадий потърси Лука Осипов, началника на малкия охранителен отряд на Елена, но отново без резултат. Той остави слушалката и се загледа през прозореца към центъра на Москва. Викат го на летището в Ница… катастрофа на Кутузовски проспект… телохранителите на Елена не си вдигат телефоните… Това не бяха съвпадения. Ставаше нещо, и той не беше в състояние да го предотврати.

* * *

Децата на Харков не си тръгнаха по график от плажа Пампелон. Изнудиха гувернантката да поплуват за последен път. После тя води борба с двете покрити с пясък седемгодишни хлапета, докато ги облече в сухи дрехи за пътуването до вкъщи. А накрая бяха задължителните превземки по пътя до колите. За Соня Черкасова, търпеливата гувернантка на семейство Харкови, задачата не ставаше по-лесна от факта, че я придружаваха четирима въоръжени телохранители. Тя знаеше от опит, че в моменти като този бодигардовете създават повече неприятности и от самите деца.

Беше вече 13,45 часът, когато най-сетне се качиха в колите. Поеха по обичайния маршрут: към вътрешността по булевард „Тамарис“, после на юг по Д-93 към залива Кавалер. Когато излязоха от кръговото движение на изток от Раматюел, един жандармерист изскочи внезапно на шосето пред тях и вдигна ръка в бяла ръкавица. Шофьорът на водещата кола реши да игнорира командата, но когато жандармеристът наду свирката си с пълна сила, той размисли и отби на банкета, последван от втората кола.

Жандармеристът, ветеран от полицейския участък в Сен Тропе, знаеше, че е безсмислено да се обръща към руснаците на френски. Той информира шофьора на развален английски, че е превишил позволената скорост. Отговорът на шофьора — че през лятото всички в Южна Франция се движат по-бързо от разрешеното — не се поправи на жандармериста, който моментално поиска да види шофьорската му книжка, както и паспортите на всички пътници в двете превозни средства.

— Не ги носим.

— Защо?

— Защото бяхме на плаж.

— Като гости на Франция, сте длъжни да носите паспортите в себе си през цялото време.

— Защо не дойдете с нас до къщата? Ще ви покажем паспортите си и ще приключим с тези глупости.

Жандармеристът погледна към задната седалка.

— Това вашите деца ли са, мосю?

— Не, това са децата на Иван Харков.

Жандармеристът направи физиономия, от която стана ясно, че това име не му говори нищо.

— А вие кой сте?

— Аз работя за господин Харков. За него работят и колегите ми във втората кола.

— На каква длъжност?

— Охранители сме.

— Това означава ли, че сте въоръжени?

Руснакът кимна утвърдително.

— Може ли да видя разрешителните ви за носене на оръжие?

— Не са у нас. Те са при паспортите ни, във вилата на господин Харков.

— И къде се намира тази вила?

Когато чу отговора, жандармеристът се върна при колата си и каза нещо по радиостанцията. Един микробус „Рено“ вече бе пристигнал на мястото, а скоро към него се присъединиха и повечето полицейски коли в Сен Тропе. Руският шофьор, който наблюдаваше ставащото в огледалото за обратно виждане, усети, че положението се влошава. Той извади мобилен телефон от джоба си и се опита да се свърже с шефа на охраната, но без успех. След още три опита мъжът се отказа и погледна намръщено през прозореца. Жандармеристът се приближи с разкопчан кобур и ръка на дръжката на пистолета си.

— Къде е оръжието ви, мосю?

Шофьорът посегна надолу и потупа мълчаливо хълбока си.

— Извадете го, ако обичате, и го оставете на таблото на колата. — Униформеният погледна към бодигарда на пасажерската седалка. — Вие също, мосю. Оръжието на таблото. После искам двамата да излезете много бавно и да сложите ръцете си върху покрива на колата.

— Защо е всичко това?

— Страхувам се, че нямаме друг избор, освен да ви задържим, докато не изясним въпроса с паспортите и разрешителните ви за оръжие. Децата и бавачката могат да пътуват заедно в едната кола. Вие и тримата ви колеги ще пътувате с другата. Можем да го направим по цивилизован начин или — ако предпочитате, да ви сложим белезници. Изборът е ваш, мосю.