Даниъл Силва
Московска афера (60)

60. Москва

Облаците се разпръснаха в момента, в който предавателят в ухото на Габриел изпука и от него прозвуча гласът на Узи Навот:

— Ние сме история.

— Какво имаш предвид?

— Стареца току-що нареди да прекратим операцията.

— Кажи му, че искам още десет минути.

— Нищо няма да му кажа. Ще се подчиня на заповедта му.

— Върви тогава. Ще се срещнем на Шереметево.

— Махаме се оттук. Веднага.

— Аз оставам.

— Свали си радиоприемника и се качи в колата.

Габриел и Пелед станаха едновременно и тръгнаха спокойно през парка под ръмящия дъжд. Пелед се отправи към волгата; Алон — към Блатния площад. Навот и Лавон се присъединиха към него. Узи носеше шапка с козирка, но Ели беше гологлав. Рядката му коса скоро залепна за черепа му.

— Защо сме тук? — попита Навот. — Защо стоим под дъжда в този забравен от бога парк, когато трябва да сме в колите си и да пътуваме към летището?

— Защото още не съм готов да си тръгна, Узи.

— Готов си — и още как. — Навот потупа джобния си компютър. — Пише: „Прекратете в 17,00 часа московско време и вземете полета от Шереметево“. Ето какво пише в съобщението. И съм убеден, че това не е предложение. Всъщност съм сигурен, че това е директна заповед от самия мемунех.

Мемунех беше еврейска дума, която означаваше „единственият шеф“. И тази титла открай време беше запазена за един-единствен човек — Ари Шамрон.

— Можеш да останеш тук в парка и да крещиш след мен, докато прегракнеш, Узи, но аз няма да я изоставя.

— Не си длъжен да я спасяваш, Габриел. Не забравяй, че даде обещание на Шамрон в Париж. Ако Елена не излезе от онази сграда навреме, си тръгваш.

Габриел избърса дъждовните капки от очилата си.

— По-добре се размърдай, Узи. Трафикът към Шереметево може да бъде ужасен по това време на денонощието.

Навот сграбчи ръката на Габриел под рамото и я стисна.

— Какво смяташ да правиш, Узи? Да ме завлечеш насила до колата?

— Ако се наложи.

— Това може да се превърне в голям спектакъл, не мислиш ли?

— Поне ще е кратък. И за разлика от оставането ти в Москва, няма да завърши фатално.

— Пусни ръката ми, Узи.

— Не ми казвай какво да правя, Габриел. Аз съм шефът на „Специални операции“, не ти. Ти си независим сътрудник. Затова си ми подчинен. А аз ти казвам да влезеш в онази кола и да дойдеш с нас на летището.

Ели Лавон отстрани внимателно ръката на Навот от бицепса на Габриел.

— Стига толкова, Узи. Той няма да се качи на самолета.

Навот изгледа мрачно Лавон.

— Благодаря за помощта, Ели. Вие, момчетата от „Божи гняв“, винаги се подкрепяте, а?

— Не искам да остава тук, и то повече от теб. Просто знам, че е безсмислено да се опитваме да го разубедим. Твърдоглав е.

— Дано главата му излезе достатъчно здрава. — Дъждът се беше усилил и се стичаше от козирката на шапката на Навот по лицето му. — Знаеш ли какво ще стане, ако се кача на онзи самолет без теб? Стареца ще ме изправи до стената и ще ме надупчи като мишена в стрелбище.

Алон вдигна китката с ръчния си часовник, така че Навот да го види.

— Пет часът е, Узи. По-добре тичай. И вземи Ели със себе си. Той е добър шпионин, но никога не е бил по грубата част.

Навот го изгледа с типичен за Шамрон поглед. Беше разбрал, че е безсмислено да спори.

— На твое място ще стоя далеч от хотела. — Той бръкна в джоба на палтото си и подаде на Габриел един ключ. — Нося го със себе си, в случай че ни потрябва резервна квартира. За една стара, порутена съветска сграда близо до стадион „Динамо“ е, но ще ти свърши работа. — Узи изрецитира адреса: улицата, номера на сградата и номера на апартамента. — Щом влезете вътре, сигнализирай в тукашната централа и залости вратата. Ще изпратим екип, който да ви изведе. С малко късмет, все още ще бъдете там, когато екипът пристигне.

После се обърна под дъждовните струи, без да каже нищо повече, и тръгна с тежки крачки по мокрия площад към колата си. Лавон го проследи с поглед, сетне извърна очи към Габриел.

— Сигурен ли си, че не искаш компания?

— Върви на летището, Ели. Хвани онзи самолет.

— Какво да кажа на жена ти?

Габриел се поколеба за момент, после отговори:

— Кажи й, че съжалявам, Ели. Кажи й, че ще се реванширам по някакъв начин.

— Може би правиш ужасна грешка.

— Няма да ми е за пръв път.

— Да, но това е Москва. Този път грешката може да е фатална.

* * *

Съобщението на Навот се появи на екрана в лондонския оперативен център в 17,04 часа московско време: ТРЪГВАМЕ ЗА ШВО… БЕЗ ЕДИН… Ейдриън Картър изруга тихо и погледна към Шамрон, който премяташе старата запалка „Зипо“ между пръстите си.

Два пъти надясно, два пъти наляво…

— Беше прав — каза Картър.

Шамрон не отговори.

Два пъти надясно, два пъти наляво…

— Французите казват, че Иван е на път да избухне, Ари. Те казват, че ситуацията в Ница излиза извън контрол. И искат да бъде разрешена по един или друг начин.

— Може би е време да позволим на Иван да види по-ясно дилемата, пред която е изправен в момента. Кажи на кибервоините си да освободят телефонните линии за Москва. А на французите — да конфискуват самолета на Иван. Освен това му вземете паспорта.

— Това би трябвало да привлече вниманието му.

Шамрон затвори очи.

Два пъти надясно, два пъти наляво…

* * *

Когато Иван Харков излезе от конферентната зала на международното летище Кот д’Азюр, гневът му бе достигнал опасни нива. Той се разрази под формата на умерено физическо насилие, щом откри двамата си телохранители, задрямали на дивана. Те се втурнаха едновременно по стълбището, докато Иван крещеше на руски, без да се обръща към никого конкретно, и се вмъкнаха в бронирания мерцедес, за да потеглят обратно към Сен Тропе. Когато колата се озова на шейсет метра от сградата, телефонът на Харков иззвъня. Беше Аркадий Медведев, който му звънеше от Москва.

— Къде беше, Иван Борисович?

— На летището, задържаха ме заради самолета.

— Имаш ли някаква представа какво става?

— Французите се опитват да ми откраднат самолета. И паспорта. Ето това става, Аркадий.

— Опитват се да откраднат много повече от това. Държат децата ти. Това е част от някаква сложна операция. И не се провежда само във Франция. Нещо става и тук, в Москва.

Иван не отговори. Аркадий Медведев знаеше, че това е опасен признак. Когато се ядосаше, Харков започваше да псува на поразия. Но когато се вбесеше до такава степен, че можеше да убие някого, той ставаше необичайно мълчалив. Накрая Иван накара шефа по сигурността да му разкаже всичко, което му е известно. Медведев го направи на разговорен руски, който беше почти неразбираем за ушите на западняците.

— Къде е тя в момента, Аркадий?

— Все още е в апартамента.

— Кой й е подсказал какво да прави?

— Твърди, че било изцяло нейна идея.

— Лъже. Трябва да узная срещу кого съм изправен. При това бързо.

— Трябва да напуснеш Франция.

— Без самолет и без паспорт?

— Какво да направя?

— Организирай малко парти, Аркадий. Някъде извън града. И виж дали няма да се появи някой без покана.

— И ако се появят?

— Предай им съобщение от мен. Накарай ги да разберат, че не могат да се забавляват безнаказано с Иван Харков.