Даниъл Силва
Московска афера (67)

67. Калужска област, Русия

Габриел се взираше през прозореца в дачите между дърветата. Не ги виждаше. Вместо това видя мъж, който приличаше на Ленин, седнал на масата за разпити в Лубянка. Беше възможно Булганов да играе някаква игра. Възможно, помисли си той, но малко вероятно. Полковникът току-що бе освободил ръцете му и му беше дал зареден пистолет, с който, стига да пожелаеше, можеше да пръсне мозъка му по предното стъкло на колата.

— За какво разговаряхте с Аркадий на руски?

— Той ми каза, че иска да получи информация от теб.

— Каза ли каква информация?

— Не, поиска да те заведа в гората и да опра пистолет в главата ти. Трябваше да ти дам последен шанс да проговориш, преди да те убия.

— И ти се съгласи?

— Това е дълга история. Важното е, че можем да се възползваме от нея. Ще влезем през същата врата, през която излязохме. Ще кажа на Аркадий, че си размислил. Че си готов да му кажеш всичко, което иска да знае. После, когато се приближим достатъчно до него, ще го застрелям.

— Медведев?

— Да, аз ще се погрижа за Аркадий. Остават двете горили. И двамата са били в специалните части. Владеят отлично оръжията си. Аз съм най-обикновен офицер от контраразузнаването на ФСБ. Следя шпиони.

Булганов погледна в огледалото за обратно виждане.

— Не можеш да влезеш в сградата с пистолета в ръце, Алон. Трябва да го скриеш някъде, откъдето можеш бързо да го извадиш. Чух, че си добър стрелец. Ще можеш ли да изкараш този „Макаров“ навреме, за да не ни убият онези горили?

Габриел мушна пистолета в колана на панталона си и го прикри със сакото си.

— Дръж пистолета си насочен към мен, докато не настъпи моментът. Когато видя, че го насочваш към Аркадий, ще премина към действие.

— Значи остават трите момчета отвън.

— Те няма да стоят дълго навън; не и като чуят, че в склада се стреля. Каквото и да правиш, не им предлагай да оставят оръжията си и да се предадат. В реалния свят нещата не стават по този начин. Просто се обърни и открий стрелба. И не пропускай. Няма да имаме време да презаредим.

— В пълнителя ти има само осем патрона.

— Ако се наложи да използвам повече от пет, значи сме загазили.

— Виждаш ли достатъчно ясно?

— Виждам добре.

— Трябва да ти призная нещо, Алон.

— Какво?

— Досега не съм стрелял по човек.

— Просто натискаш спусъка, Григорий. Пистолетът работи много по-ефикасно, когато натискаш спусъка.

* * *

Когато Алон и Булганов се върнаха, тримата пазачи продължаваха да си бъбрят край входа на склада. Изглежда, някой беше открил къде Иван държи бирата, защото и тримата отпиваха от грамадни бутилки „Балтика“. Габриел тръгна към тях, като придържаше китката на дясната си ръка с дланта на лявата, за да създаде илюзията, че все още е окован. Булганов вървеше половин стъпка зад него с насочен към гърба му „Макаров“. Пазачите проявиха слаб интерес към завръщането им. Очевидно бяха свикнали да виждат осъдени на смърт мъже, развеждани наоколо под дулото на пистолет.

От входа за товарни коли до мястото, където Елена Харкова седеше, прикована с белезници към металния стол, имаше точно четиридесет и две крачки. Габриел знаеше това, защото ги броеше наум, докато изминаваше разстоянието заедно с полковник Григорий Булганов. Полковникът, който преди два месеца беше заповядал да го хвърлят по стълбището в Лубянка. Полковникът, който в онази нощ се бе нарекъл Сергей и бе казал, че ще го убие, ако се завърне в Русия. Полковникът, който никога не беше стрелял по хора и от когото зависеше животът на Габриел.

Аркадий Медведев стоеше по риза пред Елена и крещеше мръсотии в лицето й. Когато Булганов и Алон го наближиха, той се обърна към тях с ръце на кръста и затъкнат в колана на панталона му пистолет. Лука Осипов и плешивият гигант стояха непосредствено зад Елена, по един от всяка страна на стола. Разположението им не беше много удобно, помисли си Габриел, но Елена все още бе прикована към стола, така че нямаше как да попадне на огневата му линия. Когато се озоваха на разстояние, от което нямаше как да пропусне мишената си, Булганов каза нещо на руски на Медведев. Аркадий се усмихна и погледна Алон.

— Вразуми се значи.

— Да, Аркадий, вразумих се.

— Кажи ми тогава. Къде са децата на Иван?

— Какви деца?

Медведев се намръщи и погледна към Булганов. Полковникът се намръщи на свой ред и насочи пистолета си към сърцето на Медведев. Алон направи крачка вдясно, като едновременно с това бръкна под сакото си за скрития „Макаров“. Стреляха едновременно: Григорий — в гърдите на Аркадий, а Габриел — в плоското чело на плешивия гигант. Лука Осипов направи неуспешен опит да извади оръжието си. Куршумът на Алон го улучи непосредствено под брадичката и излезе през основата на черепа му.

В същия миг се чу звук от строшено стъкло — тримата мъже пред склада бяха изпуснали едновременно бутилките си с бира. Те влетяха вкупом през вратата — като пикиращи патици във видеоигра със стрелба по мишени. Габриел ги свали с три поредни изстрела: в главата, в главата, в торса.

Той се завъртя и погледна към Елена. Тя отчаяно се опитваше да измъкне китките си от белезниците с отворена в беззвучен писък уста. Алон искаше да я успокои, но не можеше; Аркадий Медведев все още беше жив и се мъчеше да извади стечкина от панталона си. Той изрита пистолета от ръцете му и се надвеси над него. Руснакът си пое с мъка въздух, от ъгълчето на устата му се стичаше розова пяна.

— Искам да предадеш едно съобщение на Иван — каза Габриел. — Ще го направиш ли заради мен, Аркадий?

Медведев кимна, като дишаше ускорено и повърхностно. Алон вдигна пистолета си и изстреля последните три куршума в лицето на руснака. Това беше съобщението.

* * *

Габриел хвана Елена и я държа здраво, докато Булганов претърсваше телата за ключа на белезниците. Накрая намери един, универсален, в Лука Осипов. Първо освободи ръцете на Елена, после свали белезниците от китките на израелеца.

— Заведи я при колата — каза му Алон. — Ще дойда след минута.

— Не се бави.

— Тръгвайте.

Когато Булганов поведе Елена към изхода, Габриел се зае да претърсва трупа на Аркадий Медведев. Намери ключове, паспорти и пълен с банкноти портфейл. Пренебрегна парите и извади едно-единствено нещо: пластмасова карта, върху която беше щамповано изображението на голяма жилищна сграда на брега на река Москва.

Когато Алон излезе от склада, двигателят на волгата работеше. Той се настани на задната седалка до Елена, чиито писъци вече не бяха безмълвни. Габриел я притисна здраво към гърдите си и Булганов потегли.

* * *

Воят на Елена беше престанал, когато видяха табелата. Ръждясала, изкривена и надупчена от куршуми, табелата стърчеше на мястото, където се пресичаха два ужасни пътя. Две стрелки сочеха в противоположни посоки. На лявата пишеше Москва на кирилица. Булганов обясни, че надясно се намира Украйна.

— На какво разстояние?

— Можем да пресечем границата, преди да се е зазорило.

— Ние?

— Току-що помогнах на един израелски агент да убие Аркадий Медведев и петима от охранителите му. Колко дълго ще живея според теб, ако остана в Москва? Седмица, ако имам късмет. Идвам с вас.

— Още един политически беглец? Само това ни липсва.

— Ще откриеш, че струвам колкото теглото ми в злато. От години разследвам частно връзките между хора като Иван Харков и ФСБ. Освен това знам доста за мрежата за търговия с оръжия. Вероятно много повече от теб. Сигурен ли си, че няма да ме вземеш с вас, Алон?

— Компанията ти ще ни бъде приятна, полковник. Освен това ни чака дълъг път, а аз нямам никаква представа как да се измъкна оттук.

Булганов отпусна спирачките и започна да завива надясно. Габриел му каза да спре.

— Какво има? — попита руснакът.

— Караш в погрешната посока.

— Отиваме в Украйна. А Украйна е надясно. Виж табелата.

— Трябва да свършим едно-две неща, преди да напуснем страната.

— Къде?

Алон посочи наляво.

Москва…