Даниъл Силва
Московска афера (29)

29. Сейнт Джеймс, Лондон

Членовете на малко познатия, но доста одумван клуб „Рафаело“ започнаха да пристигат един по един в бар „Ойстър“, в очарователната сграда на ресторант „Грийнс“ на Дюк Стрийт, в Сейнт Джеймс, малко преди един часа на следващия ден. Оливър Димбълби, развратен независим търговец от Бъри Стрийт, пристигна пръв, но той нямаше нищо против да изпие един или два джина сам на бара, колкото да си оправи настроението. След него дойде безскрупулният Роди Хъчинсън, последван от непринудения директор на отдела за творби на стари майстори на „Бонамс“ Джеръми Краб. Няколко минути по-късно пристигнаха двама куратори: единият от „Тейт“, а другият — от Националната галерия. Точно в един часа по стълбите се изкачи, олюлявайки се, основателят на клуб „Рафаело“ и негов страстен поддръжник Джулиан Ишърууд, който, както винаги, изглеждаше махмурлия.

В един и двайсет почетният гост — поне според Габриел и Греъм Сиймор, които седяха в задната част на ван за наблюдение на МИ5, паркиран до отсрещния тротоар на улицата — все още не бе пристигнал. Сиймор позвъни на подслушвачите в МИ5 и попита дали са регистрирали някаква скорошна активност по служебния или мобилния телефон на Лийч.

— Говори със Звяра — обясни агентът. — Диктува му списък с поръчки, които трябва да изпълни на път за вкъщи.

В един и трийсет подслушвачът се обади, за да съобщи, че телефонната линия е свободна, а в един и трийсет и четири от наблюдателния екип на Кинг Стрийт докладваха, че Лийч току-що е излязъл от „Кристис“ с „много развълнуван вид“. Алон го забеляза, когато се появи иззад ъгъла — слабичка фигура с румени петна на бузите и два остри кичура коса над ушите, които се развяваха като сиви крила, докато вървеше. Екипът в „Грийнс“ съобщи, че Алистър се е присъединил към останалите и бялото бургундско вече се лее обилно.

Обядът продължи три часа и петнайсет минути, което бе малко по-дълго от обичайното, но все пак беше юни — доста спокоен месец за всички присъстващи. Общото количество изпито вино се оказа: 4 бутилки „Сансер“, 4 бутилки розе „Провансал“ и 3 бутилки от превъзходното „Монтраше“. Когато донесоха сметката, настана известна суматоха, но и това бе рафаеловски ритуал. Пресметната грубо на „около 1500 лири“ от екипа на ресторанта, тя бе събрана с помощта на поднос от Оливър Димбълби — най-дебелия от членовете на клуба. Както винаги, Джеръми Краб не носеше пари в брой и Джулиан Ишърууд услужливо му зае. Когато подносът мина под носа му, Алистър Лийч хвърли на него две банкноти от по сто лири и допи виното в чашата си. След това вътрешният екип щеше да докладва, че имал вид на човек, който сякаш предчувства предстоящата промяна — не задължително към добро.

Мъжете се скупчиха за кратко на Дюк Стрийт, преди да поемат в различни посоки. Алистър се помота за момент с Джулиан Ишърууд, после се обърна и тръгна обратно към „Кристис“. Не успя да стигне по-далеч от ъгъла на улиците „Дюк“ и „Кинг“, където Греъм Сиймор бе решил да го приберат. Задачата бе поверена на младия агент Найджъл Уитком, който имаше лице на пастор и здравата хватка на ковач. Лийч оказа съпротива само проформа, когато бе поведен за лакътя към чакащия „Ленд Роувър“ на МИ5.

— Имате ли нещо против да ми кажете защо е всичко това? — попита кротко той, когато колата се отдалечи от тротоара.

— Бих искал да ти кажа повече, Алистър, но за съжаление аз отговарям само за доставката.

— Няма да ходим надалече, нали? Боя се, че ме сварвате в деликатен момент. Пийнах малко повече вино на обяд. Проклетият Оливър Димбълби. Той е истинска напаст. Винаги е бил такъв и такъв ще си остане. Него трябваше да арестувате.

— Може би следващия път. — Уитком се усмихна благо. — Опитай да се отпуснеш, Алистър. Не си в беда. Просто имаме нужда от някои твои познати и експертното ти мнение.

— Имате ли представа колко ще продължи?

— Предполагам, че зависи от теб.

— Ако ще се бавим, трябва да се обадя на Абигейл. Знаете ли, тя винаги много се безпокои.

Да — помисли си Уитком. — Знаем всичко за Абигейл.

* * *

Спориха къде да го заведат. Сиймор препоръчваше внушаващата респект Темс Хаус, но Габриел, който като всеки полеви агент изпитваше антипатия към разните управления и дирекции, успя да го убеди в полза на по-закътано и скромно място. Така че двайсет минути след като бе грабнат от Кинг Стрийт, Алистър Лийч бе въведен в хола на набързо наета уединена къща, която се намираше недалеч от Слоун Скуеър. Стаята бе приятна, с доста книги в библиотеката и добро уиски на масичката за сервиране. Щорите бяха полуотворени и приятната светлина на късния следобед се процеждаше между ламелите, образувайки светли ивици по дървения под. Греъм Сиймор крачеше бавно, за да изтъкне английското превъзходство, английската хубост и отличната кройка на английския си костюм. Алон, който още не бе поканен да присъства на процедурата, седеше пред телевизионния монитор в стаята на горния етаж. Компания му правеха двама техници от МИ5: единият се казваше Марлоу, а другият — Мейпс. В службата си те бяха известни като М и М Аудио и Видео.

Уитком нареди на Лийч да седне на дивана и се настани до него. На малката масичка бе сложен лист хартия. Греъм извади от джоба си химикалка и я подаде на Лийч, сякаш бе зареден пистолет.

— Бъди така добър, Алистър, и подпиши този лист. Това е копие от Закона за защита на секретната информация. Няма нужда да го четеш, тъй като формулировката не е толкова важна. Бъди сигурен обаче, че той ни дава правото да те затворим в Тауър и да ти отрежем главата, ако някога промълвиш и дума за онова, което ще се случи тук. Няма да казваш на никого за това. Нито на колегите си, нито на Абигейл и децата. Нито на някой приятел или познат, с когото понякога споделяш интимни неща.

Лийч рязко погледна нагоре и за миг Габриел се притесни, че Сиймор е играл с асо, когато и валето щеше да свърши работа. После Алистър извърна очи към Уитком, който кимна с мрачно изражение.

— Какво съм направил? — попита Лийч, подписвайки документа. — Ощетил съм държавата? Държал съм се лошо в метрото? Казал съм нещо неприлично за министър-председателя?

— Имаш късмета да си роден в свободна страна — отвърна Греъм. — Можеш да казваш каквото си искаш — в известни граници, разбира се. Тук си не заради твоите действия, а заради връзките ти с човек, който е заплаха за националната сигурност на Великобритания. Всъщност доста сериозна заплаха.

— Къде е това тук? — Алистър огледа стаята, после спря поглед върху Сиймор. — И кои сте вие!

— Това тук не е толкова важно. То е временно. Колкото до другото — то е по-трайно. Ние сме от Службата за сигурност, наричана понякога МИ5. Аз съм Чарлс. — Той кимна към Уитком. — А той е моят колега Джералд.

— А този мой познат, който е заплаха за националната сигурност? Кой е той? Човекът, от когото си купувам вестници? Момчето, което ни носи кафе в службата?

— Всъщност е твой клиент.

— За съжаление, в моя бизнес човек се среща с всякакви хора и не всички от тях са светци.

— Клиентът, за когото говоря, никога няма да влезе в Божието царство, Алистър. Той не е някой от твоите забогатели по нечестен начин финансови магнати или борсови спекуланти. Този от години доставя оръжие в най-критичните точки на Третия свят. А сега, изглежда, се готви да сключи сделка, благодарение на която бомбените атентати в Лондон ще ни се видят като детска игра.

— Той е търговец на оръжие? Това ли ми казвате?

— Точно това. По природа те са безскрупулни типове. Този човек е възможно най-лошият от тях.

— Той има ли си име?

— Засега няма да го научиш, не и докато не се съгласиш да ни помогнеш.

— Но какво мога да направя аз? Аз продавам картини.

— Искаме да проведеш един разговор по телефона, Алистър. Нищо повече. Ще бъдеш щедро компенсиран за това обаждане. Но по-важното е, че получаваш шанс да помогнеш за защитата на твоята родина и добрите граждани по света от враг, който е допринесъл за избиването на невинни хора. — Греъм спря. Очите му бяха помръкнали. — Да продължавам ли? Или да те откараме вкъщи при Абигейл и да се престорим, че тази среща никога не се е състояла?

При второто споменаване на съпругата му Лийч се размърда неспокойно на мястото си. Той погледна към Уитком като свидетел, търсещ съвет от адвоката си. Агентът му кимна едва забележимо, сякаш го молеше да се присъедини към техния кръстоносен поход.

— Продължавайте — отговори Алистър.

Сиймор поднови бавната си разходка.

— Тъй като заплахата е с наднационални измерения, усилията да й се противопоставим имат интернационален характер. Сега ще се срещнеш с един агент от разузнавателната служба на друга страна, която е наш съюзник в борбата срещу тероризма и глобалния ислямски екстремизъм. Нещо повече, напълно възможно е да познаваш този господин във връзка с професионалната си дейност. Документът, който подписа, се отнася за контактите ти с този човек, както и с нас.

— Моля ви, кажете ми, че не е някой гаден американец.

— По-лошо.

— Единственото по-лошо от американец е израелец.

Уитком тупна предупредително Лийч по коляното.

— Познах ли?

— Опасявам се, че да — отговори Греъм.

— Няма да ме издадете, нали? Те са склонни да си отмъщават и за най-малката обида.

Сиймор се усмихна едва забележимо.

— Това ще е нашата малка тайна.