Даниъл Силва
Московска афера (70)

70. Москва

Северната стена на Кучешкия дом беше увенчана с истински Пояс на Орион^[1] от светлини; червени лампи премигваха върху предавателната кула високо върху покрива. Габриел беше зад волана на служебната кола на полковник Григорий Булганов. Елена седеше до него с мобилния телефон на Булганов в ръка. Самият полковник беше на единайсетия етаж на сградата, за да арестува Олга Сухова, разследващ репортер от несъществуващото вече списание „Московская газета“.

— Мислиш ли, че ще дойде? — попита Елена.

— Ще дойде — заяви Габриел. — Няма друг избор. Знае, че ако някога си покаже носа от апартамента, съпругът ти ще я убие.

Елена протегна ръка и докосна превръзката върху дясното му око.

— Направих най-доброто, на което съм способна. Трябва да се зашие. И не само това. Мисля, че звярът е успял да счупи нещо.

— Сигурен съм, че се разкайваше за постъпката си, когато видя пистолета в ръката ми.

— Не мисля, че изобщо е видял пистолета ти. — Тя го докосна по ръката. — Къде се научи да стреляш така?

— За нещастие, налагало ми се е да се упражнявам доста.

— Мога ли да ти призная нещо?

— Разбира се.

— Знам, че сигурно звучи ужасно от устата на съпругата на един убиец, но се радвам, че ги уби. Особено Аркадий.

— Трябваше да изчакам, докато излезеш оттам. Съжалявам, Елена.

— Ще мога ли да забравя някога?

— Не, никога.

Тя погледна към мобилния телефон и провери силата на сигнала.

— Наистина ли се казваш Габриел, или това също е лъжа?

— Това е истинското ми име.

Елена се усмихна.

— Има ли нещо смешно в името ми?

— Не, хубаво име е. Просто се сетих за последните думи на майка ми: „И нека ангелът господен бди над теб“. Изглежда, е била права^[2].

— Можем да я вземем, като напускаме града.

— Майка ми? Последното нещо, което би искал да направиш, е да шофираш до Украйна с майка ми на задната седалка. Освен това не е нужно да я вземаме веднага. Дори Иван не би наранил една стара жена. — Тя замълча за момент и го изгледа изпитателно. — Наистина ли си ангел господен?

— Приличам ли на ангел?

— Всъщност не. — Елена вдигна поглед към фасадата на сградата. — Наистина ли не знаеш къде са децата ми?

Той поклати глава.

— Излъгах Аркадий. Знам къде са.

— Кажи ми.

— Не още. Ще ти кажа, когато сме в безопасност зад границата.

— Виж! — Тя посочи към сградата. — Светна една лампа. Означава ли това, че го е пуснала в апартамента?

— Вероятно.

Елена погледна мобилния телефон.

— Звънни, по дяволите. Звънни!

— Успокой се, Елена. Три часът сутринта е и един полковник от ФСБ й казва да си събира багажа. Дай й малко време да осъзнае какво се случва.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— Ще дойде.

Алон взе телефона от ръката й и попита как е разбрала, че картината на Касат е фалшификат.

— Заради ръцете.

— Какво им е на ръцете?

— Има напластяване на боя.

— И Сара ми каза същото.

— Трябвало е да я послушаш.

В същия момент телефонът иззвъня. Габриел го подаде на Елена.

— Да? — каза тя, после: — Да, да.

Погледна мъжа до себе си.

— Запали фаровете, Габриел. Тя иска да запалиш фаровете.

Алон присветна два пъти с фаровете. Елена произнесе още няколко думи на руски. Прозорецът на единайсетия етаж угасна.