Даниъл Силва
Московска афера (36)

36. Сен Тропе, Франция

Сен Тропе се намира в западния край на Кот д’Азюр, във френския департамент Вар. Той бил тихо рибарско градче, преди да изиграе ролята на декор във филма „И бог създаде жената“ с участието на Бриджит Бардо през 1956 г. После, кажи-речи за една нощ, се превърнал в един от най-популярните курорти в света, привилегировано място за развлечение на висшето общество, модния елит и подбрани европейски милионери. През осемдесетте и деветдесетте години интересът към него намалял, но впоследствие се съживил отново. Актьорите и рок звездите се завърнали, последвани от манекенките и богатите безделници, които ги съпровождали. Дори самата Бардо възобновила посещенията си. За ужас на французите и редовните клиенти, градчето било открито и от нашественици от Изтока — руснаците.

Самото градче е изненадващо малко. Двете му най-големи забележителности са Старото пристанище, което през лятото е пълно с луксозни яхти вместо с рибарски лодки, и „Плас Карно“ — голям, прашен крайбрежен площад, който веднъж седмично се превръща в оживен открит пазар. Местните мъже все още прекарват летните дни в игра на petanque^[1] и пиене на pastis^[2]. Уличките между пристанището и площада имат вид на средновековни проходи. В разгара на лятото те са претъпкани с туристи и пешеходци, което прави шофирането в centre ville^[3] на Сен Тропе почти невъзможно. А останалата част на града прилича на лабиринт от високи живи плетове и тесни алеи, които водят към едни от най-прочутите плажове и най-скъпите къщи в света.

Върху хълмовете над крайбрежието има няколко villages perches^[4], в които човек може лесно да си представи, че Сен Тропе не съществува. Едно от тях е Гасен. Малко и старомодно, то е известно най-вече с древните си вятърни мелници и със спиращите дъха гледки към морето. На около километър и половина отвъд вятърните мелници се издига стара каменна фермерска къща с бледосини жалузи на прозорците и голям плувен басейн. Местната агенция за недвижими имоти представи едноседмичния наем от трийсет хиляди евро като изключително добра сделка. Един мъж с германски паспорт и много пари за харчене я нае до края на лятото. След това информира агента, че не иска никакви готвачи, домашни прислужници, градинари — никой, който да нарушава спокойствието му. Мъжът заяви, че е кинопродуцент и работи по изключително важен проект. Когато агентът го попита от какво естество ще е филмът, той промърмори нещо за съвременно кино и му показа вратата.

Останалите членове на „екипа“ на кинопродуцента се промъкнаха един по един във вилата като разузнавачи, които се завръщат в базата си след продължителен престой зад вражеската линия. Те пътуваха под фалшиви имена 4 с фалшиви паспорти, но всички имаха нещо общо. Бяха работили с Габриел преди и изгаряха от нетърпение да го направят отново, въпреки че беше август и повечето хора биха предпочели да бъдат на почивка със семействата си.

Първи пристигнаха говорещите руски Ели Лавон и Михаил Абрамов. После мъж с къса черна коса и сипаничави бузи на име Яков Росман, кален в битките офицер и агент инструктор от Отдела по арабските въпроси на Шабак. След това Йоси Гавиш — висок оплешивяващ интелектуалец от отдел „Проучване“ на Службата, който бе изучавал древни езици и антична литература в Оксфордския университет и все още говореше иврит с ясно доловим британски акцент.

Накрая тази доста пъстра, изцяло мъжка група беше украсена с присъствието на две жени. Първата имаше пясъчноруса коса и закръглен ханш — Римона Щерн, капитан от израелската армия, която работеше като аналитик за израелското военно разузнаване и по някаква случайност бе племенница на Шамрон по линия на съпругата му. Втората бе Дина Сарид от Историческия отдел — тъмнокоса тиха жена с вид на вдовица, която бе истински енциклопедист по въпросите на тероризма и можеше да посочи времето, мястото и броя на жертвите на всеки терористичен акт срещу Израел. Дина познаваше ужасите на тероризма от личен опит. Тя беше присъствала на площад „Дизенгоф“ в Тел Авив през октомври 1994 г., когато член на „Хамас“ бе взривил колана си с експлозиви в автобус номер 5. Двадесет и един души бяха загинали, в това число майката на Дина и две от сестрите й. Самата тя бе пострадала сериозно от взрива и все още леко накуцваше.

Животът на Габриел и екипа му се отличаваше коренно от този на мъжа и жената, които преследваха. Докато Иван и Елена Харкови се забавляваха с пълна сила в имението си край залива Кавалер, Алон и хората му наеха три коли и няколко скутера с различна форма и цветове. Докато Иван и Елена Харкови се наслаждаваха на изискан обяд в Старото пристанище, Габриел и екипът му получиха голяма пратка с оръжия, подслушвателни устройства, видеокамери и оборудване за безопасна комуникация. Докато семейство Харкови кръстосваше водите на залива Сен Тропе на борда на „Октомври“ — 80-метровата яхта на Иван, Алон и помощниците му скриха миниатюрни видеокамери с обезопасени предаватели край вратите на Вила Солей. Докато Иван и Елена вечеряха разточително във „Вила Романа“ — хедонистичен и скандално скъп ресторант, който руснаците обожаваха, Габриел и екипът му вечеряха вкъщи и планираха среща, която се надяваха да осъществят възможно най-скоро.

Първата крачка към създаването на предпоставките за тази среща бе предприета от Михаил, който се качи в едно червено „Ауди“ кабриолет с нов американски паспорт в джоба и отиде до международното летище Кот д’Азюр в Ница. Там той посрещна млада и привлекателна американка, която пристигна от лондонското летище Хийтроу: Сара Кроуфорд от Вашингтон, а напоследък и от имението Хейвърмор, Глостършър, Англия. Два часа по-късно те се регистрираха в наетия апартамент в „Шато дьо ла Месардиер“ — луксозен петзвезден хотел, разположен на няколко минути от centre ville. Пиколото, който показа на младата двойка стаята с изглед към морето, сподели с колегите си, че мъжът и жената едва се сдържали да не се хвърлят в прегръдките си. На следващата сутрин, докато гостите се наслаждаваха на осигурената от хотела закуска, камериерките завариха спалнята им в пълен безпорядък.

* * *

Те се движеха в един и същи свят, но в паралелни нива. Когато Елена и децата избираха да се уединят във Вила Солей, Сара и любовникът й прекарваха деня край басейна на „Месардиер“ — или „Мес“^[5], както го наричаха помежду си. А когато Елена и децата решаваха да прекарат деня в каране на сърф на плажа Таити, Сара и любовникът й правеха слънчеви бани на плажа Пампелон. Ако на Елена й хрумнеше да пазарува късно следобед по улица „Гамбета“, Сара и любовникът й зяпаха витрините по „Жорж Клемансо“ или сядаха в някой от баровете на площад „Карно“. Докато Елена и Иван вечеряха във „Вила Романа“ или някое друго руско свърталище, Сара и любовникът й хапваха набързо в „Мес“ — в непосредствена близост до стаята им, в случай че ги обземе неудържимо желание да се хвърлят в прегръдките си.

Нещата продължиха да следват тази привидно хаотична схема до утрото на четвъртия ден, когато Елена реши, че е крайно време да обядва в „Гран Жозеф“, любимия й ресторант в Сен Тропе. Тя направи предварителна резервация — нещо задължително за август, дори за съпруга на олигарх — и обаждането й бе прихванато от шпионски сателит на АНС, който се намираше високо над дома й. Заради малък пътен инцидент на шосе Д-61 тя и децата пристигнаха в ресторанта със седемнайсет минути закъснение, съпровождани, както обикновено, от четирима телохранители. Жан-Люк, метрдотел на заведението, посрещна възторжено госпожа Харкова, като я целуна по двете бузи, после поведе нея и придружителите й към масата им край кремавобелия диван до стената. Елена седна на стола си дискретно с гръб към салона, а бодигардовете й се настаниха в четирите края на масата. Те не обърнаха почти никакво внимание на пощенската картичка, която пристигна с бутилката розе, но тя усети как по тялото й се разлива вълна от страх. Харкова прикри безпокойството си и като си придаде израз на лека досада, взе картичката и прочете ръкописния текст на гърба й:

„Елена,

Надявам се, че се наслаждавате на Касат. Можели да се присъединим към вас?

Сара“