Даниъл Силва
Московска афера (3)

3. Асизи, Италия

Малко италиански градове се справяха с наплива на туристи през лятото така елегантно, както Асизи. Групите поклонници пристигаха по средата на сутринта и се тътреха възпитано по светите улици чак до здрач, когато отново се качваха под строй в автобусите с климатик и бяха откарвани обратно до евтините им хотели в Рим. Подпрян на западния крепостен вал на града, реставраторът наблюдаваше група охранени германски туристи, които минаваха уморено под каменната арка на Порто Нуова. После отиде до един павилион за вестници и си купи вчерашния „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Покупката, както и посещението му в Асизи, имаше професионален характер. „Хералд Трибюн“ означаваше, че няма опашка. Ако си беше купил „Ла Република“ или който и да е друг италиански вестник, това щеше да означава, че е следен от агенти на италианската служба за сигурност, и срещата щеше да бъде отменена.

Той мушна вестника под мишница, като остави открито заглавието, и тръгна по Корсо Мацини към Пиаца дел Комуне. На бордюра до един фонтан седеше млада жена в избелели сини джинси и тънка памучна блузка. Тя вдигна слънчевите си очила на темето и се взря през площада към началото на Виа Портика. Реставраторът пусна вестника в едно кошче за боклук и пое по тясната улица.

Ресторантът, където бе инструктиран да отиде, се намираше на около стотина метра от базиликата „Свети Франциск“. Той каза на сервитьорката, че има среща с мосю Лафон, и веднага бе отведен на тясна тераса, откъдето се откриваше панорамна гледка към долината на река Тибър. В края на терасата, до която водеше стълбище с тесни каменни стъпала, имаше малко патио с уединена маса. Покрай балюстрадата бяха наредени саксии със здравец, а над главите им се простираше балдахин от цъфнали увивни растения. Пред отворена бутилка бяло вино седеше мъж с късо подстригана червеникаворуса коса и широки рамене на борец. Лафон бе псевдоним. Истинското му име беше Узи Навот и заемаше ръководен пост в тайните разузнавателни служби на Израел. Освен това беше и един от малкото хора в света, които знаеха, че италианският реставратор, познат като Алесио Вианели, в действителност е роден в Долината на Израил и се нарича Габриел Алон.

— Приятна маса — каза Габриел, след като седна.

— Това е една от малкото служебни облаги на този живот. Известни са ни най-хубавите маси в най-добрите ресторанти в Европа.

Алон си сипа чаша вино и кимна. Наистина знаеха най-добрите ресторанти, но и всички мрачни летищни салони, всички вонящи гарови перони и всички стари хотели. Предполагаемият бляскав живот на агента от израелските тайни служби всъщност бе изпълнен с почти постоянно пътуване и затъпяваща скука, нарушавана от кратки моменти на истински терор. Габриел Алон бе преживял много повече такива моменти от повечето агенти. Случаят с Узи Навот бе аналогичен.

— Някога водех тук един от моите информатори — каза Навот. — Сириец, който работеше за държавна фармацевтична компания. Работата му бе да осигурява доставки на химикали и оборудване от европейски производители. Това, разбира се, бе само прикритие. В действителност той работеше по сирийска програма за химическо и биологично оръжие. Срещнахме се тук два пъти. Аз му давах пълно с пари куфарче и три бутилки от този превъзходен „Совиньон блан“, а той ми предоставяше най-тъмните тайни на сирийския режим. От централата непрекъснато се жалваха за размера на чековете ми. — Узи се усмихна и поклати бавно глава. — Онези идиоти от финансовия отдел ми даваха, без да се замислят, куфарче, съдържащо сто хиляди долара, но ако превишах дори и с един шекел отредената ми за храна сума, вдигаха врява до бога. Такъв е животът на счетоводителя на булевард „Цар Саул“.

На булевард „Цар Саул“ от години се намираше сградата на израелската служба за външно разузнаване. Тя имаше дълго име, което нямаше почти нищо общо с истинското естество на работата й. Мъжете като Алон и Навот я наричаха просто Службата.

— Той още ли е във ведомостта?

— Сириецът ли? — Узи, играещ ролята на мосю Лафон, сви устни в насмешлива гримаса. — Боя се, че претърпя злополука преди няколко години.

— Какво се случи? — предпазливо попита Габриел. Обикновено злополуките с лица, свързани със Службата, имаха фатален край.

— Агенти на сирийското контраразузнаване го заснели да влиза в една женевска банка. На следващия ден бил арестуван на летището в Дамаск и отведен в Палестинския клон. — „Палестинския клон“ беше името на главния сирийски център за разпити. — Измъчвали го зверски в продължение на месец. Когато измъкнали от него всичко, което могли, го застреляли в главата и хвърлили трупа му в неизвестен гроб.

Алон погледна към другите маси. Девойката от площада сега седеше сама близо до входа. Бе отворила менюто си, но очите й внимателно оглеждаха посетителите. В краката й лежеше чанта с отворен цип. Габриел знаеше, че в нея има зареден пистолет.

— Коя е тази бат левейха^[1]?

— Тамара — отговори Узи. — Нова е.

— И много хубава.

— Да — съгласи се Навот, сякаш никога досега не бе забелязал това.

— Можеше да избереш някоя над трийсетте.

— Беше единственото свободно момиче, което можеха да предоставят веднага.

— Просто гледай да се държиш подобаващо, мосю Лафон.

— Дните на пламенните връзки със съпровождащите агентки официално приключиха. — Узи свали очилата си и ги остави на масата. Те бяха свръхмодерни и доста малки за широкото му лице. — Бела реши, че е време най-сетне да се оженим.

— Е, това обяснява новите очила. Сега ти си шефът на „Специални операции“. Наистина би трябвало да можеш сам да избереш очилата си.

По думите на легендарния супершпионин Ари Шамрон „Специални операции“ беше „тъмната страна на една тайна служба“. Хората от този отдел вършеха работата, която никой друг не искаше или не смееше да свърши. Бяха екзекутори и похитители, измамници и изнудвачи, интелигентни и находчиви хора с по-големи престъпни наклонности от самите престъпници, полиглоти и хамелеони, които се чувстваха еднакво добре в най-изисканите хотели и аристократични салони в Европа, както и в най-долнопробните задни улички на Бейрут и Багдад.

— Мислех, че на Бела й е дошло до гуша от теб — добави Алон. — Смятах, че сте пред скъсване.

— Сватбата ти с Киара й върна вярата в любовта. В момента усилено спорим за времето и мястото. — Навот се намръщи. — Сигурен съм, че по-лесно мога да постигна споразумение с палестинците за окончателния статут на Йерусалим, отколкото да се разбера с Бела по въпросите за сватбата.

Габриел вдигна чашата с вино на няколко сантиметра от бялата покривка на масата и прошепна:

— Мазел тов^[2], Узи.

— Лесно ти е да го кажеш — каза унило Навот. — Виждаш ли, Габриел, ти вдигна летвата доста високо. Изненадваща, но отлично организирана и осъществена сватба — роклята, храната, дори мястото на събитието отговаряха точно на желанието на Киара. А сега прекарваш медения си месец в уединена вила в Умбрия, като реставрираш картина за папата. Как може простосмъртен като мен да се мери с това?

— На мен ми помогнаха — отвърна с усмивка Алон. — „Специални операции“ свършиха наистина прекрасна работа по подготовката, нали?

— Ако нашите врагове някога узнаят, че Отделът е организирал сватба, прехвалената ни репутация ще се срине.

Един сервитьор се изкачи по стълбите и се насочи към масата. Узи го спря с леко движение на ръката и доля вино в чашата на Габриел.

— Стареца ти изпраща поздрави.

— Сигурен съм, че е така — каза разсеяно Алон. — Как е той?

— Започна да мърмори.

— Какво го тревожи сега?

— Мерките за сигурността ти във вилата. Мисли, че са незадоволителни.

— Точно петима души знаят, че съм в страната: италианският министър-председател, шефовете на разузнаването и службата за сигурност, папата и личният му секретар.

— Въпреки това, той смята, че охраната ти е недостатъчна — каза колебливо Навот. — Боя се, че предвид последните събития, и аз съм на същото мнение.

— Какви последни събития?

Узи сложи големите си ръце на масата и се наведе леко напред.

— Нашите източници в Египет ни осведомиха, че съществува известно недоволство. Изглежда, шейх Таид ти е доста ядосан за това, че провали добре подготвения му план да свали режима на Мубарак. Дал е инструкции на всички агенти на „Мечът на Аллах“ в Европа и Близкия изток да започнат да те търсят. Миналата седмица един от тях е идвал в Ивицата Газа и е помолил „Хамас“ да се присъединят в издирването ти.

— И нашите приятели от „Хамас“ са се съгласили да помогнат.

— Без да се колебаят. — Следващите думи Узи каза не на френски, а на иврит: — Както можеш да си представиш, Стареца е чул тези доклади за ескалираща заплаха за твоя живот и се е концентрирал върху една-единствена мисъл: „Защо Габриел Алон — израелският ангел отмъстител, най-способният таен агент — стои в някаква скотовъдна ферма сред хълмовете на Умбрия и реставрира картина за негово Светейшество папа Павел VII?“.

Габриел се взря в панорамната гледка. Слънцето клонеше към далечните хълмове на запад и първите светлини започнаха да проблясват в дъното на долината. Пред очите му изникна картина: мъж с пистолет в изпънатата си напред ръка стреля в лицето на паднал терорист в подножието на Северната кула на Уестминстърското абатство. Видението му изглеждаше като платно с маслени бои, нарисувано от ръката на Караваджо.

— Ангелът е на меден месец — отвърна той, без да откъсва поглед от долината. — И при никакви обстоятелства няма да работи отново.

— Ние нямаме право на меден месец, Габриел, във всеки случай не и на истински. Колкото до физическото ти състояние, Господ знае, че мина през ада в ръцете на „Мечът на Аллах“. Никой не би те упрекнал, ако напуснеш Службата, този път завинаги.

— Никой, с изключение на Шамрон, разбира се.

Навот подръпна покривката, но не отвърна нищо. Бяха минали почти десет години, откак Ари за последен път бе заемал шефското място, но все още се месеше в работите на Службата, сякаш тя беше личното му феодално владение. В продължение на няколко години се разпореждаше от улица „Каплан“ в Йерусалим в качеството на съветник на министър-председателя по въпросите на сигурността и контратероризма. Сега, остарял и възстановяващ се след терористично нападение на служебния му автомобил, той упражняваше влиянието си от подобната на крепост вила край Генисаретското езеро.

— Шамрон иска да ме види заключен в клетка в Йерусалим — каза Алон. — Мисли, че ако успее да направи живота ми достатъчно гаден, няма да имам друг избор, освен да поема управлението на Службата.

— Има и по-лоши съдби, Габриел. Стотици хора биха дали дясната си ръка да бъдат на твое място. — Узи потъна в мълчание, после добави: — В това число и аз.

— Изиграй внимателно картите си, Узи, и някой ден работата ще е твоя.

— По този начин станах началник на „Специални операции“: защото ти отказа да заемеш поста. Кариерата ми мина в твоята сянка, Габриел. Не е лесно. Това ме кара да се чувствам така, сякаш съм получил утешителна награда.

— Те не раздават утешителни награди, Узи. Ако смятаха, че нямаш качествата за тази работа, щяха да те оставят в европейската централа и да намерят някой друг.

Навот побърза да смени темата.

— Хайде да си поръчаме нещо за ядене — предложи той. — Иначе сервитьорът може да си помисли, че сме двама шпиони, говорещи по работа.

— И всъщност е точно така, нали, Узи? Със сигурност не си бил целия този път до Умбрия само за да ми кажеш, че има хора, които биха желали да съм мъртъв.

— В действителност се чудехме дали не можеш да ни направиш една услуга.

— Каква услуга?

Навот отвори менюто си и се намръщи.

— Боже мой, виж всичките тези видове паста^[3]!

— Не обичаш ли паста, Узи?

— Обичам, но Бела казва, че дебелея от това.

Той разтри с два пръста горната част на носа си и сложи новите очила.

— Колко килограма трябва да свалиш преди сватбата, Узи?

— Тринайсет — отговори мрачно Навот. — Цели тринайсет килограма.