Даниъл Силва
Московска афера (18)

18. Щабквартирата на ФСБ, Москва

Железните порти на Лубянка бавно се отвориха, за да ги пропуснат. В средата на големия вътрешен двор четирима милиционери с отегчен вид ги очакваха мълчаливо. Те измъкнаха Габриел от задната седалка с бързина, която подсказваше дълъг опит в това отношение, и го забутаха към сградата през настлания с павета двор. Стълбището се намираше на няколко метра от входното фоайе. Преди да стъпи на първото стъпало от спускащото се в подземието стълбище, Алон получи силен удар между лопатките. Той политна безпомощно напред, направи салто и се приземи на следващата площадка. Пронизващ като нож удар в областта на бъбреците го заслепи от болка и премина по цялото му тяло. Добре премерен ритник в корема го остави без дъх.

Те го изправиха на крака и го хвърлиха като труп към следващата площадка. Този път падането му нанесе достатъчно поражения, така че не им се наложи да се престарават с ритници и удари. След като отново го изправиха, го помъкнаха по тъмен коридор. На Габриел той се стори безкрайно дълъг. „Чак до лагерите ГУЛАГ в Сибир“ — помисли си той. До полетата на смъртта, където Сталин осъждал своите жертви на „седем грама олово“ — любимото му наказание за предателството, реално или въображаемо.

Бе очаквал период на изолация в килия, където пропитата с кръв история на Лубянка би могла да съкруши съпротивата му. Вместо това го отведоха директно в стая за разпит и го бутнаха на стол пред правоъгълна маса от светло дърво. На отсрещната страна на масата седеше мъж в сив костюм и с бледо лице в тон с костюма. Имаше акуратно подрязана козя брадичка и очила с кръгли стъкла и телени рамки. Независимо дали бе съзнателно търсена или не, приликата с Ленин беше очевидна. Мъжът бе с няколко години по-млад от Алон — може би в средата на четиридесетте — и наскоро разведен, ако се съди по вдлъбнатината от халка на безимения пръст на дясната му ръка. Образован. Интелигентен. Достоен противник. Юрист в някакъв друг живот, макар да не беше ясно дали беше адвокат или прокурор. По-скоро човек на думите, отколкото на насилието. Габриел реши, че е извадил късмет. Имайки предвид мястото, където се намираше, и съществуващите възможности, можеше да бъде и по-зле.

— Ранен ли сте? — попита мъжът на английски, сякаш отговорът не го интересуваше особено.

— Аз съм израелски дипломат.

— Вече съм осведомен. Може да ви е трудно да го повярвате, но аз съм тук, за да ви помогна. Можете да ме наричате Сергей. Това е фалшиво име, разбира се. Като онова, което е вписано в паспорта ви.

— Нямате законно право да ме задържате.

— Опасявам се, че имам. Тази вечер сте убили двама руски граждани.

— Защото се опитаха да ме убият. Искам да говоря с представител на моето посолство.

— Когато му дойде времето, господин… — Той демонстративно се престори, че чете в паспорта на Алон. — А, да, господин Голани. — Мъжът хвърли паспорта на масата. — Хайде, господин Голани, и двамата сме професионалисти. Със сигурност бихме могли да уредим професионално тази доста неловка ситуация.

— Дадох пълни показания в милицията.

— Опасявам се, че показанията ви повдигат много повече въпроси, отколкото тези, на които сте отговорили.

— Какво друго искате да знаете?

Мъжът сложи на масата тънка папка и извади една снимка. На нея се виждаше Габриел, който вървеше през терминала на летище Пулково-2 в Санкт Петербург.

— Това, което искам да разбера, господин Голани, е какво точно правите в Русия. И не се опитвайте да ме заблуждавате. Ако го направите, страшно ще се ядосам. А това е последното нещо, което бихте искали да се случи.

* * *

Преговориха го веднъж, после още веднъж. Внезапното разболяване на заместник-министъра. Бързото избиране на Натан Голани за негов заместник. Срещите и речите. Приемите и вечерите. Всеки негов контакт, официален или случаен, бе грижливо записан, в това число и с жената, която се бе опитала да го съблазни по време на заключителното галатържество в Мариинския театър. Независимо от факта, че стаята със сигурност бе оборудвана със записващи устройства, мъжът срещу него записваше всеки отговор в малък бележник. Габриел не можа да не се възхити на неговите похвати. Ако ролите им бяха разменени, той щеше да направи абсолютно същото.

— По първоначалния сценарий е трябвало да се завърнете в Тел Авив сутринта след закриването на конференцията на ЮНЕСКО.

— Точно така.

— Но внезапно сте решили да удължите престоя си в Русия и вместо това да отпътувате за Москва. — Мъжът сложи малката си длан върху папката, сякаш да напомни на Алон за присъствието й. — Защо го направихте, господин Голани?

— Посланикът на Израел е мой стар приятел. Той ми предложи да дойда за ден-два в Москва.

— С каква цел?

— За да се видим, разбира се, а и за да разгледам града.

— И какво точно ви каза вашият приятел посланикът?

— Каза, че трябва да видя Москва, за да повярвам. Каза, че е пълна с милиардери, мръсни банкери и руски гангстери. Каза, че тя е истински Бумтаун^[1]. Спомена нещо за морета от петрол, хайвер и водка.

— А спомена ли за вечерен прием? — Сергей потупа папката с върха на показалеца си. — Прием, който се е състоял снощи в израелското посолство?

— Мисля, че да.

— Помислете внимателно, господин Голани.

— Сигурен съм, че го спомена.

— А какво точно ви каза за него, господин Голани?

— Каза, че там ще има някои хора от опозицията.

— Така ли описа поканените гости? Като представители на опозицията?

— Всъщност мисля, че ги нарече „смели хора“, които са имали куража да оспорват режима.

— И защо вашият посланик е решил, че е необходимо да организира такъв прием? Да не би да е имал намерение да се намесва във вътрешните работи на Руската федерация?

— Мога да ви уверя, че не е имало никаква намеса. Беше само вечеря с приятни разговори.

— Кои присъстваха?

— Защо не попитате агентите, които наблюдаваха посолството снощи? Те снимаха всеки, който влизаше в комплекса, в това число и мен. Погледнете в папката си. Сигурно снимката ми е там.

Разпитващият се усмихна.

— Кои присъстваха, господин Голани?

Габриел изреди имената, доколкото си ги спомняше. Последното име, което каза, бе на Олга Сухова.

— За първи път ли се срещнахте с госпожица Сухова?

— Да.

— Името й известно ли ви беше?

— Не, никога не бях го чувал.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

— Изглежда, доста добре сте си паснали.

— Седяхме един до друг на вечерята. Проведохме приятен разговор.

— Обсъждахте ли неотдавнашната смърт на колегите й?

— Може и да е станало дума. Не си спомням.

— Какво си спомняте, господин Голани?

— Говорихме за Палестина и Близкия изток. За войната в Ирак. Говорихме за Русия.

— Какво си говорихте за Русия?

— За политиката й, разбира се, за наближаващите избори.

— Какво каза госпожица Сухова за тях?

— Каза, че руската политика е професионална битка — победителите и победените са избрани предварително. Каза, че сама по себе си кампанията не е нищо повече от празни думи, които нямат никакъв смисъл. Каза, че президентът и партията „Единна Русия“ ще спечелят съкрушително и ще поискат още един мандат. Единственият въпрос е колко гласа ще се изкушат да откраднат, за да постигнат целите си.

— Руската федерация е демократична държава. Политическият коментар на госпожица Сухова, макар и забавен и провокативен, е клеветнически и напълно неточен.

Разпитващият отгърна нова страница на бележника си.

— По време на вечерята останахте ли известно време сами?

— Олга каза, че иска да изпуши една цигара. Покани ме да я придружа.

— Сред вещите ви от снощи нямаше цигари.

— Това изобщо не е изненадващо, като се има предвид, че не пуша.

— Но все пак сте я придружили?

— Да.

— Защото искахте да поговорите насаме с нея на място, където никой няма да ви чуе?

— Защото бях привлечен от нея и — да, защото исках да поговоря насаме с нея на място, където никой няма да ни чуе.

— Къде отидохте?

— На терасата.

— Колко време бяхте сами?

— Минута-две, не повече.

— За какво говорихте?

— Попитах я дали мога да я видя отново. Дали не би искала да ми покаже Москва.

— Казахте ли й също, че сте женен?

— Вече бяхме обсъдили това.

— По време на вечерята?

— Да.

— Чия беше идеята да посетите Новодевичето гробище?

— Нейна.

— Защо е избрала това място?

— Каза, че за да разбере днешна Русия, човек трябва да се разходи сред гробовете.

— Заедно ли отидохте до гробището?

— Не, срещнах я там.

— Как отидохте дотам? С такси?

— Взех метрото.

— Кой пристигна пръв?

— Когато пристигнах, Олга ме чакаше пред вратите.

— И влязохте заедно в гробището?

— Разбира се.

— Чий гроб посетихте най-напред?

— На Чехов.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Опишете ми го.

Габриел затвори очи, сякаш се опитваше да извика образа на паметника, но вместо това чу гласа на Олга да шепне тихо в ухото му. Не трябва да им съобщавате името й — казваше тя. — Ако Иван разбере, че Елена го е предала, ще я убие.