Даниъл Силва
Московска афера (45)

45. Планински масив Мор, Франция

Двамата излязоха на терасата. Беше малка, отрупана със саксии, в които растяха билки и цветя, и тънеше в сянката на две пинии. Пред терасата имаше стара маслинова горичка, която се простираше до тясна клисура; на отсрещния склон се виждаха две малки вили, които сякаш бяха нарисувани от Сезан^[1]. В далечината се чуваше истеричен детски плач. Елена направи всичко възможно да го игнорира, докато разказваше остатъка от историята на Габриел. Дискретният й обяд с Олга Сухова. Кошмарното убийство на Александър Лубин в Куршевел. Кризата след новината за смъртта на Борис Островски в базиликата „Свети Петър“.

— Изолирах се от външния свят. Спрях да гледам телевизия. Спрях да чета вестници. Страхувах се… Боях се да не науча, че някой самолет е бил свален или че заради мен е бил убит друг журналист. С времето успях да си внуша, че всичко това в действителност никога не се е случвало. Няма никакви ракети, казах си аз. Никаква делегация не е идвала в дома ми, за да купува оръжия от съпруга ми. Не съществува таен план за препродаване на част от стоката на терористите от Ал Кайда. Всичко това е само лош сън. Някакво недоразумение. Измислица. После ми се обади моят приятел Алистър Лийч във връзка с картина на Мери Касат. И ето ме сега тук.

Детето продължаваше да плаче от другата страна на клисурата.

— Няма ли кой да помогне на това бедно същество? — Тя погледна Габриел. — Имате ли деца, господин Алон?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Имах син — каза тихо Габриел. — Един терорист сложи бомба в колата ми. Искаше да си отмъсти, защото убих брат му. Тя избухна, докато жена ми и синът ми бяха вътре.

— А жена ви?

— Тя оцеля. — Габриел замълча, като се взираше отвъд клисурата. — Може би щеше да е по-добре, ако беше починала. Трябваха ми няколко секунди, за да успея да я извадя от колата. Беше обгоряла лошо.

— Боже мой, толкова съжалявам! Не трябваше…

— Всичко е наред, Елена. Това се случи много отдавна.

— В Израел ли се случи?

— Не. Във Виена. Недалеч от катедралата.

Детето отвъд клисурата внезапно млъкна. Габриел сякаш не го забеляза, погълнат от опитите си да отвори бутилка розе. Той напълни една-единствена чаша и я подаде на Харкова.

— Пийнете малко. Важно е дъхът ви да мирише на алкохол, когато се приберете вкъщи. Иван ще го очаква.

Тя поднесе чашата към устните си и се загледа в клоните на пиниите, които се поклащаха от лекия бриз.

— Как стана така? Как се озовахме заедно на това място, вие и аз?

— Бяхте доведена тук от телефонно обаждане, на което не е трябвало да отговаряте. А аз — от Борис Островски. Той отиде в Рим заради мен. Опитваше се да ми каже за Иван. Умря в ръцете ми, преди да успее да ми предаде съобщението си. Затова се наложи да замина за Москва и да се срещна с Олга.

— С нея ли бяхте, когато са я нападнали наемните убийци?

Той кимна утвърдително.

— Как успяхте да избягате от онова стълбище, без да ви убият?

— Ще ви разкажа някой друг път, Елена. Пийнете още вино. Трябва да изглеждате малко замаяна, когато се приберете.

Тя се подчини, после попита:

— В такъв случай, както би казал Ленин, великият революционер и баща на Съветския съюз, какво трябва да се направи? Какво ще направим по въпроса с ракетите, които съпругът ми е поставил в ръцете на убийците?

— Вие ни дадохте много подробна информация. Ако имаме късмет, ще намерим терористите, преди да извършат някой атентат. Ще бъде трудно, но ще опитаме.

— Ще опитате? Какво имате предвид? Длъжни сте да ги спрете.

— Не е толкова лесно, Елена. Има много неща, които не знаем. С коя африканска държава е сключил сделка вашият съпруг? Натоварени ли са ракетите? Попаднали ли са в ръцете на терористите? Твърде късно ли е да ги спрем?

Въпросите му бяха реторични, но Харкова реагира така, сякаш бяха насочени към нея.

— Съжалявам — рече тя. — Чувствам се толкова глупаво.

— Защо?

— Мислех си, че като ви разкажа за сделката, ще разполагате с достатъчно информация, за да откриете оръжията, преди да ги използват. А какво постигнах? Двама души са мъртви. Приятелката ми е затворничка в московския си апартамент. А ракетите на съпруга ми все още са някъде там.

— Не казах, че е невъзможно, Елена. Само отбелязах, че ще бъде трудно.

— От какво друго имате нужда?

— От някакви уличаващи документи.

— Тоест?

— Документ за краен потребител. Фактура. Товарна разписка. Документ за превоз. Разписка за банков превод. Всичко, което може да ни помогне да проследим продажбата или пътя на стоката.

Тя мълчеше. Когато проговори отново, гласът й не беше много по-силен от шума на вятъра в короните на дърветата.

— Мисля, че знам къде може да има такава информация.

Габриел я изгледа.

— Къде, Елена?

— В Москва.

— Ще можем ли да се доберем до нея?

— Не вие. Аз ще го направя вместо вас. И ще трябва да го направя сама.

* * *

— Съпругът ми е ревностен сталинист. Но обикновено не го показва, дори в Русия.

Елена отпи от розето, после вдигна чашата към гаснещите слънчеви лъчи, за да разгледа цвета му.

— Любовта към Сталин оказва влияние дори върху покупките на недвижими имоти. Жуковка — районът извън Москва, в който живеем в момента, някога е бил забранена вилна зона, в която са били допускани само високопоставени партийни служители, няколко видни учени и музиканти. Бащата на Иван не е бил достатъчно високопоставен, за да получи дача в Жуковка, и Иван е бил дълбоко засегнат от този факт. След разпадането на Съветския съюз, когато стана възможно всеки, който разполага с достатъчно пари, да си купи имот там, той откупи част от земята, която е била собственост на дъщерята на Сталин. Освен това купи голям апартамент в „Дом на набережной“. Използва го като pied-a-terre^[2] и в него има личен кабинет. Предполагам, че там води и любовниците си. Посещавала съм го само няколко пъти. Тази сграда е пълна с призраци. Обитателите й твърдят, че ако се заслушаш внимателно нощем, още можеш да чуеш писъци.

Тя замълча и изгледа Габриел.

— Знаете ли сградата, за която говоря, господин Алон? Домът на крайбрежната улица?

— Голямата постройка на улица „Серафимович“ със знака на „Мерцедес-Бенц“ на покрива. Била е построена за най-високопоставените членове на номенклатурата в началото на тридесетте. По време на Големия терор Сталин я е превърнал в дом на ужаса.

— Очевидно сте си научили урока. — Елена се вгледа в чашата с вино. — Сталин е убил близо осемстотин обитатели на сградата, в това число и мъжа, който живеел в апартамента на съпруга ми. Той е бил високопоставен служител в Министерството на външните работи. Хората на Сталин решили, че е немски шпионин, и го отвели на полигона в Бутово, където го разстреляли. Никой не знае със сигурност колко жертви на Сталин са били убити там. Преди няколко години правителството даде имота на Православната църква и оттогава го претърсват внимателно за останки. В Русия няма по-тъжно място от Бутово, господин Алон. Вдовици и сираци вървят покрай изкопите, като се питат къде може да са телата на съпрузите и бащите им. Ние скърбим за жертвите на Сталин в Бутово, а през това време хора като Иван плащат милиони, за да си купят апартаменти в „Дом на набережной“. Това го има само в Русия.

— Къде се намира апартаментът?

— На деветия етаж, гледа към Кремъл. Аркадий държи на мястото да има пазач двайсет и четири часа в денонощието. Вратите към кабинета на Иван са облицовани с фурнир, но отдолу са от бомбоустойчива стомана. Отварят се с електронна ключалка с биометричен скенер. Само трима души разполагат с кода за достъп: Иван, Аркадий и аз. В кабинета има компютър с парола. Има и трезор с електронна ключалка с биометричен скенер и парола. Всички тайни на съпруга ми са в този трезор. Съхраняват се на кодирани дискове, за които има шифър само КГБ.

— Разрешено ли ви е да влизате в неговия кабинет?

— При нормални обстоятелства само в присъствието на Иван. Но в изключителни случаи мога да вляза и сама.

— Какво разбирате под изключителни случаи?

— Ако Иван евентуално изпадне в немилост пред хората, които се намират от другата страна на реката, в Кремъл. Той смята, че ако някога това се случи, ще бъде арестуван заедно с Аркадий. Тогава, по думите му, аз съм човекът, който трябва да се погрижи документите от трезора да не попаднат в неподходящи ръце.

— Трябва да ги изнесете оттам, така ли?

Тя поклати глава.

— Във вътрешността на трезора има експлозиви. Иван ми показа къде е скрит бутонът на детонатора и ме научи как да го задействам. Увери ме, че количеството на експлозивите е изчислено така, че да унищожи съдържанието на трезора, без да причини други щети.

— Каква е паролата?

— Цифрова версия на рождения ден на Сталин: 21 декември 1879-а. Но паролата сама по себе си е безполезна. Ще ви трябва и палецът ми. И не си въобразявайте, че ще успеете да измислите нещо, което да заблуди скенера. Пазачът никога не би отворил вратата на някого, когото не познава. Аз съм единствената, която може да влезе в апартамента, и единствената, която може да влезе в трезора.

Габриел се изправи и отиде до ниския каменен парапет на терасата.

— Няма начин да вземете тези дискове, без съпругът ви да разбере. А ако разбере, ще ви убие — така както уби Александър Лубин и Борис Островски.

— За да ме убие, първо трябва да ме открие. А той няма да ме открие, защото вие и вашите приятели ще се постараете да ме скриете добре. — Елена замълча за момент, за да придаде по-голям ефект на думите си. — И децата, разбира се. Ще трябва да измислите някакъв начин да отведете децата ми далеч от Иван.

Габриел се обърна бавно към нея.

— Давате ли си сметка какво говорите?

— Мисля, че по време на Студената война наричахме тези операции политическо убежище.

— Животът ви ще се промени коренно, Елена. Ще изгубите къщите. Ще изгубите парите. Ще изгубите картините на Касат. Няма да има повече зими в Куршевел. Няма да има повече лета в Сен Тропе. Няма да има шопинг екскурзии в Найтсбридж. Никога няма да можете да се върнете в Русия. И ще прекарате остатъка от живота си в криене от Иван. Помислете си добре, Елена. Наистина ли искате да се откажете от всичко, за да ни помогнете?

— И от какво по-точно се отказвам? Омъжена съм за човек, който е продал ракети на Ал Кайда и е убил двама журналисти, за да запази това в тайна. Човек, който се отнася с такова презрение към мен, че води любовницата си в дома ми, без дори да се замисли. Животът ми е една лъжа. Всичко, което имам, са децата. Ще взема онези дискове и ще емигрирам на Запад. Всичко, което се иска от вас, е да вземете децата ми от Иван. Само ми обещайте, че те няма да пострадат.

Тя се пресегна и го хвана за китката. Кожата му пламтеше, сякаш изгаряше от треска.

— Човек, който може да фалшифицира картина на Мери Касат и да организира среща като тази, със сигурност ще измисли начин да измъкне децата ми от моя съпруг.

— Но вие се досетихте, че картината е фалшификат.

— Защото съм добра.

— Ще трябва да бъдете повече от добра, за да заблудите Иван. Ще трябва да бъдете перфектна. В противен случай може да умрете.

— Аз съм ленинградско момиче. Израснала съм в партийно семейство. Знам как да ги надхитря в собствената им игра. Познавам правилата. — Тя стисна китката му и го погледна в очите. — Но ще се наложи да измислите начин да ме върнете в Москва, без да събудите подозрението на съпруга ми.

— А след това да ви измъкнем оттам. Заедно с децата ви.

— Точно така.

Той наля още вино в чашата й и седна до нея.

— Чувам, че майка ви не е добре.

— Откъде знаете?

— Подслушваме телефонните ви разговори. Всички телефонни разговори.

— Миналата седмица й беше паднало много кръвното налягане. Молеше ме да отида да я видя.

— Може би трябва да го направите. Мисля, че жена във вашето положение може действително да поиска да прекара известно време с майка си. Като се има предвид какво ви е причинил съпругът ви.

— Да, може би.

— Имате ли доверие на майка си?

— Тя ненавижда Иван. Нищо не би я направило по-щастлива от това да го напусна.

— В момента в Москва ли е?

Елена кимна утвърдително.

— Заведохме я там, след като почина баща ми. Иван й купи прекрасен апартамент в една нова сграда на Кутузовски проспект — нещо, което дълбоко я възмути.

Габриел хвана замислено брадичката си и наклони глава встрани.

— Ще имам нужда от едно писмо. Трябва да е написано от вашата ръка. Освен това трябва да съдържа достатъчно лична информация за вас и вашето семейство, за да е сигурна майка ви, че сте го написали вие.

— А после?

— Михаил ще ви върне у дома при съпруга ви. А вие ще се постараете да забравите, че този разговор се е състоял.

* * *

В този момент в сумрака на оперативния център на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив Ари Шамрон свали чифт слушалки от главата си и изгледа унищожително Узи Навот.

— Кажи ми нещо, Узи. Кога съм давал разрешение за политическо убежище?

— Не съм сигурен, че си давал такова, шефе.

— Изпрати на момчето съобщение. Кажи му да бъде в Париж до утре вечерта. Кажи му, че искам да поговорим.