Даниъл Силва
Московска афера (20)

20. Летище „Бен Гурион“, Израел

— Събудете се, господин Голани. Вече сте почти у дома.

Габриел бавно отвори очи и погледна през прозореца на първа класа. Светлините на крайбрежната равнина проблясваха в ярка дъга по края на Средиземно море като огърлица, нарисувана от Ван Дайк.

Той извърна глава и погледна към мъжа, който го бе събудил. Беше с двайсет години по-млад от него, с тъмносиви очи и изящно бледо лице. Дипломатическият паспорт в джоба на блейзъра му го представяше като Барух Голдщайн от израелското Министерство на външните работи. Истинското му име беше Михаил Абрамов. Работата на бодигард не беше единствената му специалност. Бивш член на специалните части Саярет Маткал^[1], той се бе присъединил към Службата, след като бе ликвидирал най-големите терористки водачи на „Хамас“ и „Ислямски джихад“. Притежаваше и други качества, които го превръщаха в идеалния кандидат за ескортирането на Габриел от Източна Европа до Израел. Михаил бе роден в Москва, в семейството на двама учени дисиденти, и говореше свободно руски.

Бяха прекарали в пътуване по-голямата част от деня. След като прекоси границата, Габриел се предаде на очакващия го екип от агенти на Украинската служба за сигурност. Те го отведоха в Киев и го предадоха на Михаил и двама други агенти на Службата. От Киев отпътуваха с кола за Варшава, където хванаха полет на „Ел Ал“. Дори и в самолета Шамрон не бе поел риск за сигурността на Габриел. Половината от екипажа бяха агенти на Службата и преди излитането целият самолет бе щателно претърсен за радиоактивни вещества и токсини. Храната и напитките на Габриел се съхраняваха в отделен запечатан контейнер. Ястията бяха приготвени от съпругата на Ари — Геула. „Това е вариантът на Службата за строг кашер^[2] — бе казал Михаил. — Одобрена от еврейския закон и с гаранция, че не съдържа руска отрова.“

Алон се опита да изправи гръб, но болката в бъбреците отново запулсира. Той затвори очи и зачака да утихне. Михаил, който обикновено нервничеше по време на полет, почукваше с показалец по масичката за хранене.

— Причиняваш ми главоболие, Михаил.

Показалецът му увисна във въздуха.

— Успя ли да си починеш?

— Не особено.

— Трябваше да внимаваш къде стъпваш по онова стълбище в КГБ.

— Сега се нарича ФСБ, Михаил. Не четеш ли вестници напоследък? КГБ вече не съществува.

— Как ти хрумна това? Те бяха КГБ по времето на моето московско детство, КГБ са и сега. — Той погледна часовника си. — Ще кацнем след няколко минути. Посрещащият екип ще те чака на пистата. След като приключиш с доклада си, ще можеш да спиш цял месец.

— Освен ако докладът ми не го направи невъзможно.

— Лоши ли са новините?

— Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще ги узнаеш, Михаил.

От аудиосистемата в кабината се разнесе електронен звън. Михаил вдигна очи към примигващия сигнал за предпазните колани и потупа Алон по ръката.

— По-добре го сложи. Не би искал да ядосаш стюардесата.

Габриел проследи погледа му и видя Киара да върви по пътеката между седалките. Облечена в красивата синя униформа на „Ел Ал“, тя строго напомняше на пасажерите да вдигнат облегалките си и да приберат масичките за хранене. Михаил изгълта остатъка от бирата си и разсеяно й подаде празната бутилка.

— Обслужването при този полет беше ужасно, не мислиш ли?

— Дори за стандартите на „Ел Ал“ — съгласи се Алон.

— Смятам, че веднага трябва да организираме курс за обучение.

— Ето този начин на мислене ще ти осигури работа сред ръководството на булевард „Цар Саул“.

— Може би трябва да си предложа услугите аз да го водя.

— И да работиш с нашите момичета? По-безопасно е да се върнеш в Ивицата Газа и да преследваш терористите от „Хамас“.

Габриел се облегна назад и затвори очи.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Просто леко неразположение от престоя ми в Лубянка.

— Кой би могъл да те вини за това? — Михаил мълча известно време. — Когато бях дете, от КГБ държаха баща ми там шест месеца. Казвал ли съм ти за това?

Не беше, но Алон бе чел личното му досие.

— След шестмесечния престой в Лубянка обявиха баща ми за душевноболен и го изпратиха на лечение в психиатрична болница. Разбира се, всичко това бе измама. Никой не се е оправял в съветска психиатрична болница — този род заведения бяха просто друга форма на ГУЛАГ. Все пак баща ми бе късметлия. Накрая го пуснаха и успяхме да дойдем в Израел. Но след престоя му в тази лудница той никога не се възстанови.

В този момент самолетът се разтърси леко при съприкосновението си със земята. Откъм сектора на икономичната класа долетяха нестройни ръкопляскания. Беше традиция в самолетите, кацащи в Израел, и за първи път Габриел се изкуши да се присъедини към ръкопляскащите. Но остана неподвижен и мълчалив на мястото си, докато самолетът се насочваше към терминала, и изчака да угасне сигналът за предпазните колани, след което се изправи и взе чантата си от багажното отделение.

Киара стоеше на вратата на салона. Тя му отправи стандартните пожелания за приятна вечер и го предупреди да внимава на слизане. Габриел пое след Михаил и двама други охраняващи агенти. Когато слязоха на пистата, Михаил и колегите му свиха надясно и се качиха в автобусите с останалите пътници. Габриел се отправи в обратната посока — към очакващото го пежо, и се настани на задната седалка. Шамрон огледа тъмночервената синина на бузата му.

— Мисля, че не изглеждаш твърде зле за човек, оцелял след престой в Лубянка. Как беше?

— Стаите са скромни, но обзавеждането е доста приятно.

— Може би щеше да е по-добре, ако бе намерил друг начин да се справиш с онези чеченци, вместо да ги убиваш.

— Обмислих възможността да избия оръжието от ръцете им, Ари, но тези неща сработват само във филмите.

— Радвам се да видя, че си преживял изпитанието, без да загубиш фаталистичното си чувство за хумор. На булевард „Цар Саул“ те чака екип от разпитващи. Опасявам се, че те очаква дълга нощ.

— Предпочитам да се върна в Лубянка, отколкото да се изправя пред тях тази вечер.

Шамрон го потупа бащински по рамото.

— Ще те отведа вкъщи, Габриел. Ще говорим по пътя.