Даниъл Силва
Московска афера (55)

55. Москва

Оставаше само седмица до изборите и ликът на руския президент беше навсякъде. Той украсяваше билбордовете и правителствените сгради в градския център; гледаше от първите страници на вестниците и новинарските предавания на контролираните от Кремъл телевизии; усмихваше се върху плакатите, разнасяни от активистите на младежката организация на партия „Единна Русия“, и се рееше богоподобно над града върху един аеростат. Самият президент се държеше така, сякаш се провеждаше истинска предизборна кампания, а не грижливо режисиран фарс. Сутринта той се включи в кампанията в потьомкинските села^[1], после се върна в Москва за голям следобеден митинг на стадион „Динамо“. Според Радио Москва, това беше най-големият политически митинг в историята на съвременна Русия.

От Кремъл бяха позволили на още двама кандидати да се състезават на изборите, но повечето руснаци не можеха да си спомнят имената им и дори чуждестранната преса отдавна бе спряла да им обръща внимание. Коалиция за свободна Русия — единствената реална организирана опозиционна сила в страната — нямаше кандидат, но проявяваше голяма смелост. Докато президентът държеше реч пред тълпите на стадион „Динамо“, представителите на коалицията се събраха на контрамитинг на Арбатския площад. Когато полицията и цивилните й агенти приключиха с тях, стотина членове на „Свободна Русия“ се озоваха в ареста, а други сто — в болницата. Късно следобед на площада все още имаше следи от кървавото меле, когато Габриел, с тъмен каскет от рипсено кадифе и английски дъждобран, тръгна по „Булварное колцо“ към реката.

Катедралата „Христос Спасител“ се извиси пред него. Петте й златни купола с формата на луковици сякаш подпираха схлупеното сиво небе. Старата катедрала била взривена през 1931 г. от Каганович по заповед на Сталин, най-вероятно, защото закривала гледката от прозорците на апартамента му в Кремъл. На нейно място болшевиките се опитали да издигнат масивен правителствен небостъргач, наречен „Дворец на Съветите“, но крайречната почва се оказала неподходяща за подобна постройка и строежът непрекъснато се наводнявал. Накрая Сталин и инженерите му се предали и превърнали терена в обществен плувен басейн — най-големия в света, разбира се.

Възстановена след падането на комунизма с огромни обществени средства, днес катедралата беше един от най-популярните туристически обекти в Москва. Габриел реши да я пропусне и свърна към реката. На крайбрежната улица стояха трима мъже на разстояние един от друг и се взираха в огромна жилищна сграда, върху която се въртеше бавно емблемата на „Мерцедес-Бенц“. Алон ги подмина, без да каже и дума. Един по един, мъжете се обърнаха и го последваха.

* * *

Отблизо се виждаха три сгради — масивен трапец с лице към реката и две L-образни пристройки, които се простираха на няколкостотин метра от брега. От другата страна на улица „Серафимович“ имаше парче земя, обрасло с кафява трева и съсухрени дървета, известно като Блатния площад. Алон вече седеше на пейка до един фонтан, когато Узи Навот, Яков Росман и Ели Лавон се зададоха по моста. Навот се настани до него, а Лавон и Яков отидоха при фонтана. Ели започна да бъбри на руски като статист във филмова сцена на коктейлно парти. Яков гледаше към земята и пушеше цигара.

— Яков кога пропуши? — попита Габриел.

— Снощи. Нервен е.

— Прекарал е кариерата си в операции на Западния бряг и в Газа, а се чувства нервен в Москва?

— Дяволски си прав, чувства се нервен в Москва. И ти ще се чувстваш така, ако имаш капчица разум.

— Как е началникът на тукашната ни централа?

— Изглежда малко по-добре от Яков. Да кажем, че ще бъде доста щастлив, когато се качим на самолета утре вечер и напуснем града.

— Колко коли успя да ни осигури?

— Четири, както поиска — три стари лади и една волга.

— Моля те, кажи ми, че са в изправност.

— Не се притеснявай, Габриел. Нищо им няма.

— Откъде ги е взел?

— След падането на комунизма от тукашната централа са купили на безценица няколко стари съветски коли и са ги стегнали. Всички документи са в изправност.

— А шофьорите?

— Четирима полеви агенти от московската централа. Всичките говорят руски.

— В колко часа напускаме хотела?

— Аз тръгвам пръв в два и петдесет. Ели тръгва пет минути след мен. Яков — пет минути след него. Ти напускаш последен.

— Не ни оставяш много време, Узи.

— Има предостатъчно време. Ако пристигнем тук прекалено рано, може да привлечем нечие внимание. А това е последното нещо, от което се нуждаем.

Алон не възрази. Вместо това засипа Навот с куп въпроси за заглушители на клетъчни телефони и наблюдателни постове, а накрая го попита за положението в жилищния блок на Кутузовски проспект, където в момента Елена гостуваше на майка си. Отговорът на Узи не го изненада:

— Аркадий Медведев е поставил сградата под денонощно наблюдение.

— Как осъществява наблюдението?

— Нищо специално. Просто един мъж в автомобил на улицата.

— През колко време сменя наблюдателя?

— През четири часа.

— Сменя колата или само мъжа?

— Само мъжа. Колата си стои там.

Габриел нагласи тъмните си очила. От прошарената перука скалпът го сърбеше ужасно. Навот търкаше ръката си над лакътя. Той винаги успяваше да се нарани леко, когато се притесняваше за развоя на някоя операция.

— Трябва да допуснем, че Аркадий е инструктирал наблюдателите да следват Елена, където и да отиде, включително и по пътя до летището утре следобед. Ако наблюдателят види, че се отбива неочаквано в „Дом на набережной“, ще съобщи на Медведев. А Аркадий е свикнал да бъде подозрителен. Разбираш ли какво имам предвид, Габриел?

— Да, Узи — отговори педантично Алон. — Мисля, че разбирам. Трябва да се погрижим наблюдателят да не я проследи утре, защото цялата работа ще отиде по дяволите.

— Може да го убием.

— Малко пътно произшествие ще свърши работа.

— Да кажа ли на началника на тукашната централа, че ще имаме нужда от още една лада?

— Каква кола използват наблюдателите?

— Мерцедес S-класа.

— Борбата няма да е съвсем равностойна, нали?

— Няма.

— Тогава по-добре да вземем служебен автомобил. Някой, който ще издържи на удара. Кажи на шефа на централата, че искаме да вземем лимузината на посланика. Всъщност кажи му, че ще ни трябва и самият посланик. Той наистина е много добър, нали знаеш.

* * *

Елена Харкова беше напуснала апартамента на майка си само веднъж през онзи ден — нещо, което Аркадий Медведев и наблюдателите му не намериха за обезпокоително и не си направиха труда дори да докладват. Излизането беше за кратко: отиде с колата до блестящия нов гастроном на същата улица, където, придружена от двама телохранители, бе закупила продукта за приготвянето на летен борш. Остатъкът от следобеда двете с майка й прекараха в кухнята, където се препираха игриво за различни рецепти както в ранната младост на Елена.

До вечерта супата беше изстинала достатъчно, за да става за ядене. Майка и дъщеря седяха заедно на масата в трапезарията, между тях имаше свещ и самун черен хляб, телевизорът в съседната стая предаваше мълчаливо речта на президента от стадион „Динамо“. Бяха минали почти двайсет и четири часа от пристигането на Елена в Москва, но майка й старателно избягваше да обсъжда причината за необичайното й посещение. Сега тя подхвана темата за пръв път — не с думи, а като остави внимателно писмото от дъщеря си на масата. Елена го погледна за момент и продължи да се храни.

— Ти си в беда, скъпа.

— Не, мамо.

— Кой беше мъжът, когото изпрати да ми донесе това писмо?

— Приятел. Някой, който ми помага.

— В какво?

Елена остана мълчалива.

— Напускаш съпруга си?

— Да, мамо, напускам го.

— Нарани ли те?

— Лошо.

— Удари ли те?

— Не, никога не ме е удрял.

— Значи има друга жена?

Елена кимна, без да откъсва очи от храната си.

— Тя е просто деветнайсетгодишно дете. Сигурна съм, че Иван ще нарани и нея един ден.

— Не трябваше да се омъжваш за него. Молих те да не се омъжваш за него, но ти не ме послуша.

— Знам.

— Той е чудовище. Баща му беше чудовище и той е чудовище.

— Знам. — Елена се опита да хапне малко супа, но бе загубила апетит. — Съжалявам, че с децата не те виждахме по-често през последните години. Иван не ни позволяваше. Това не е извинение. Трябваше да му се опълча.

— Не е нужно да се извиняваш, Елена. Знам повече, отколкото си мислиш.

По бузата на Елена се търкулна сълза. Тя я избърса, преди майка й да я види.

— Много съжалявам за начина, по който се държах с теб. Надявам се да ми простиш.

— Прощавам ти, Елена. Но не разбирам защо дойде в Москва.

— Трябва да свърша нещо, преди да напусна Иван. Трябва да защитя себе си и децата.

— Да не смяташ да задигнеш парите му?

— Това няма нищо общо с пари.

Майка й не настоя да научи повече. Тя беше съпруга на партиен член. Знаеше за тайните и ограниченията.

— Кога възнамеряваш да му го кажеш?

— Утре вечер. — Елена замълча, после добави многозначително: — Когато се върна във Франция.

— Съпругът ти не е от хората, които приемат леко лошите новини.

— Никой не знае това по-добре от мен.

— Къде смяташ да отидеш?

— Още не съм решила.

— Ще останеш в Европа или ще се прибереш в Русия?

— В Русия вече няма да е безопасно за мен.

— Какво говориш?

— Може да се наложи да отведа децата някъде, където Иван няма да е в състояние да ги намери. Разбираш ли какво ти казвам?

Съпругата на партийния член разбираше чудесно.

— Ще ги видя ли някога отново, Елена? Ще видя ли някога отново внуците си?

— Може да мине известно време дотогава. Но… да, ще ги видиш отново.

— Време? Колко време? Погледни ме, Елена. На мен не ми остава много време.

— Оставила съм малко пари в долното чекмедже на скрина. В момента това е всичко, с което разполагам.

— В такъв случай не мога да ги приема.

— Довери ми се, мамо. Трябва да вземеш тези пари.

Светлана сведе поглед и опита да се храни, но вече бе изгубила апетит — също като дъщеря си. Двете останаха дълго време неподвижни, като се държаха за ръце през масата. Лицата им бяха мокри от сълзи. Накрая майката взе писмото и го допря до пламъка на свещта. Елена погледна към телевизора и видя как новият цар на Русия приема венцехваленията на масите. Не можем да живеем като нормални хора — помисли си тя. — И никога няма да можем.

* * *

Противно на здравия разум и в разрез с всички писани и неписани правила, Габриел не се върна веднага в стаята си в хотел „Риц-Карлтън“. Вместо това се отклони още по на юг, към жилищните блокове на Октомврийския площад, и стигна до сградата, която местните жители наричаха Кучешкия дом. От нея не се разкриваше гледка към река Москва, нито към Кремъл, само към идентично изглеждаща постройка, към паркинг, пълен с раздрънкани малки автомобили, и към „Садовое колцо“^[2] — евфемизъм, защото от градините нямаше и помен, — откъдето се носеше тътен денем и нощем. От север духаше лют вятър и напомняше, че руското „лято“ е свършило и че скоро отново ще бъде зима. Поетът в Алон си помисли, че това е съвсем подходящо за случая. Може би никога не е имало лято, рече си той. Може би лятото е било илюзия — като мечтата за руска демокрация.

В малкия двор пред вход В, бабките и пънкарите скейтбордисти, изглежда, бяха сключили примирие. Шестима кльощави младежи от милицията се въртяха пред самата врата, а двама цивилни здравеняци в кожени якета от ФСБ ги наблюдаваха отстрани. Западните репортери, които бяха обсадили сградата след опита за покушение над Олга Сухова, явно се бяха отказали от бдението си или по-вероятно някой ги бе изгонил. Всъщност нямаше никакви доказателства за подкрепа на каузата на Олга, освен две отчаяни думи на английски, написани с червен спрей на стената на зданието: FREE OLGA!^[3] Някой местен шегобиец беше зачеркнал думата FREE и беше написал над нея FUCK^[4]. Кой казваше, че руснаците нямат чувство за хумор?

Габриел заобиколи голямата сграда и както очакваше, видя охранители и пред другите пет входа. Докато крачеше на север по Ленински проспект, премисли операцията за последен път. Перфектна е, реши той. С едно крещящо изключение. Когато Иван Харков откриеше, че семейството му и тайните му документи са изчезнали, щеше да си го изкара на някого. И този някой най-вероятно щеше да е Олга Сухова.