Даниъл Силва
Московска афера (57)

57. Москва

От западната страна на „Дом на набережной“ имаше малък парк с кокетна червена църква в средата. Той не бе особено оживен дори при нормални обстоятелства, а сега, когато небето бе натежало от дъждовни облаци, беше почти безлюден. На няколко метра от църквата имаше горичка, а между дърветата се мъдреше пейка, по която бяха издълбани десетки мръсни думички на руски. Габриел седеше в единия й край, а Шмуел Пелед — шофьор от посолството и таен агент на израелското разузнаване; седеше в другия. Шмуел бърбореше нещо на отличен руски. Алон не го слушаше. Беше съсредоточил вниманието си върху гласовете, които звучаха от миниатюрната слушалка в ухото му. Гласът на Яков Росман, който му съобщи, че колата на Елена Харкова вече не е под вражеско наблюдение. Гласът на Ели Лавон, който му докладва, че колата на Елена Харкова се приближава с висока скорост към „Дом на набережной“. Гласът на Узи Навот, който го уведоми, че в момента Елена Харкова излиза от колата и влиза в сградата заедно с Лука Осипов. Габриел погледна ръчния си часовник: 15:54. Вече изоставаха с девет минути от графика.

По-добре побързай, Елена. Всички имаме график, към който трябва да се придържаме.

* * *

Вестта за пристигането на Елена Харкова в сградата бе получена в Лондон десет секунди по-късно под формата на сбито съобщение, което се изписа със светещи букви на видеоекрана с размерите на билборд в предната част на стаята. Ейдриън Картър бе очаквал нетърпеливо известието с притисната към ухото телефонна слушалка и отворена линия до Лангли.

— Влиза в сградата — каза тихо той. — Запишете телефонните разговори. Всичко от река Москва на юг до „Садовое колцо“.

* * *

Елена прекоси фоайето, следвана по петите от Лука Осипов, и влезе в по-малко фоайе с един-единствен асансьор. Телохранителят се опита да се вмъкне след нея в кабината, но тя го спря с едно махване на ръката.

— Чакай ме тук — нареди му, като пъхна електронната карта за достъп в процепа. После я извади и натисна бутона за деветия етаж. Лука Осипов остана неподвижен в продължение на няколко секунди, като наблюдаваше изкачването на асансьора по червените светлини на контролния панел. След това извади мобилния си телефон и опита да се свърже с шофьора отвън. Нямаше никакъв сигнал, затова прибра телефона и изруга тихо. Сигурно цялата московска мрежа се е скапала — помисли си той. — Ние, руснаците, не можем да направим нищо като хората.

* * *

Когато вратите на кабината се отвориха на деветия етаж, Елена видя във вестибюла друг бодигард. Казваше се Пьотър Лужков и също като Лука Осипов, беше бивш член на елитния отряд „Алфа Груп“. На бледото му глуповато лице се изписа изненада. Поради скрития в багажа на Елена заглушител на мобилни телефони охраната й не беше успяла да го предупреди за пристигането й. Елена го поздрави разсеяно, после мина покрай него в коридора, без да му даде никакво обяснение за присъствието си. Когато пазачът постави машинално ръка на рамото й, тя се завъртя и го изгледа гневно.

— Какво правиш? Как смееш да ме докосваш! За кого се мислиш?

Лужков отдръпна ръката си.

— Съжалявам.

— Съжаляваш за какво?

— Съжалявам, госпожо Харкова. Не трябваше да ви пипам.

— Не, Пьотър, не трябваше да ме пипаш. Моли се Иван да не научи!

Тя продължи по коридора към офиса. Пазачът я последва.

— Съжалявам, госпожо Харкова, но се боя, че не мога да ви позволя да влезете в кабинета, щом съпругът ви не ви придружава.

— Освен в извънредни случаи.

— Точно така.

— А аз ти казвам, че този случай е извънреден. Върни се на поста си, глупако. Не мога да набера кода, докато надничаш зад рамото ми.

— Ако случаят е извънреден, госпожо Харкова, защо не съм уведомен за него от Аркадий Медведев?

— Може да ти е трудно да го повярваш, Пьотър, но съпругът ми не казва всичко на Аркадий. Той ме помоли да взема едни важни документи от офиса и да ги занеса във Франция. А сега, Пьотър, си отговори на въпроса: Как, мислиш, ще реагира Иван, ако заради теб си изпусна самолета?

Пазачът не отстъпи.

— Просто си върша работата, госпожо Харкова. А инструкциите ми са съвсем прости. Никой няма право да влиза в този офис, без да съм уведомен от господин Харков или Аркадий Медведев. В това число и вие.

Елена вдигна очи към тавана и въздъхна раздразнено.

— Тогава просто се обади на Аркадий и му кажи, че съм тук. — Тя посочи телефона, който стоеше върху една декоративна масичка. — Обади му се, Пьотър. Но го направи по-бързо, защото, ако изпусна полета си за Франция, ще кажа на Иван да ти отреже езика.

Пазачът й обърна гръб и вдигна слушалката. След няколко секунди протегна другата си ръка и удари няколко пъти вилката.

— Нещо не е наред ли, Пьотър?

— Телефонът май не работи.

— Странно. Пробвай с мобилния ми телефон.

Пазачът остави слушалката на мястото й, обърна се и видя, че Елена протяга ръка към него и държи флакон със спрей. Спреят, който Габриел й беше дал в самолета. Тя натисна бутона и изпрати облак пулверизирана течност право в лицето му. Няколко секунди мъжът се задържа на крака и Елена се изплаши, че спреят не му е подействал. После рухна тежко на пода, прекатурвайки масичката. Тя се вгледа тревожно в проснатото на земята тяло. После го пръсна още веднъж в лицето.

Така ти се пада, като ме докосваш — помисли си. — Свиня!

* * *

Девет етажа под нея дебел мъж с мека шапка влезе във фоайето с частните асансьори, като проклинаше тихо мобилния си телефон. Той изгледа Лука Осипов с безсилно примирение и сви заоблените си рамене.

— Проклетото нещо работеше допреди минута, но щом наближих сградата, спря. За всичко е виновен призракът на Сталин. Съседът ми се кълне, че го е виждал нощем да броди по коридорите. Аз, за щастие, не съм го срещал.

Вратите на асансьора се отвориха и тантурестият руснак хлътна вътре. Лука отиде до прозорците на фоайето и погледна към улицата. Очевидно поне още двама души — жена, която вървеше по тротоара, и шофьор на такси, застанал до колата си — имаха проблеми с мобилните си телефони. Проклетото нещо работеше допреди минута, но щом наближих сградата, спря… Въпреки че другарят Сталин е бил човек с голяма власт, Лука Осипов се съмняваше, че неговият призрак има нещо общо с внезапното прекъсване на клетъчните комуникации. Той подозираше, че за това е виновно нещо далеч по-реално. Нещо като GSM заглушител.

Лука направи още един безуспешен опит да се обади по мобилния си телефон, след това отиде при портиера и поиска да използва стационарния му телефон. Щом се убеди, че охранителят не възнамерява да звъни на извънградски номер, портиерът завъртя телефона към него с уговорката да бъде по-кратък. Подканянето се оказа напразно. Телефонът не работеше.

— Няма сигнал — каза Осипов.

— Допреди минута имаше.

— Получавали ли сте оплакване от обитатели на сградата, че телефоните им не работят?

— Не.

Лука обърна гръб на портиера и излезе на улицата. Когато стигна до лимузината, шофьорът вече бе смъкнал стъклото си. Бодигардът мушна главата си през отвора и каза на мъжа на пасажерската седалка да влезе в сградата и да застане на пост във фоайето. После тръгна по посока на Кремъл. Щом стигна до средата на Големия Каменен мост над реката, телефонът му заработи. Първият номер, който набра, беше този на Воробьовите хълмове.