Даниъл Силва
Московска афера (54)

54. Москва

Аркадий Медведев беше уникален случай в руската история. Бивш борец срещу дисидентите от Пето главно управление на КГБ, той бе започнал да възстановява отломките от вече несъществуващата служба, когато през 1994 г. получи телефонно обаждане от един свой стар подчинен на име Иван Харков. Иван имаше предложение за него: искаше Медведев да изгради и оглави частна охранителна служба, която да защитава семейството му и процъфтяващата му глобална финансова империя. Аркадий прие предложението, без да пита каква заплата ще получава. Той знаеше достатъчно за бизнеса в новата капиталистическа Русия и си даваше сметка, че заплатата — поне тази, отбелязана в трудовия договор — не означава нищо.

Аркадий Медведев бе служил добре на Иван в продължение на петнайсет години и Иван, от своя страна, го бе възнаградил повече от щедро. В момента Аркадий печелеше повече от милион долара годишно, което не бе никак зле за бивш агент от тайните служби, който нямаше и рубла след падането на комунизма. Но парите бяха само част от компенсацията за услугите му. Имаше представителни разходи и служебни дрехи. Автомобил „Бентли“, апартаменти в Лондон, в Южна Франция и на Воробьовите хълмове в Москва, където живееха само най-богатите. И жени — жени като Оксана, двайсет и три годишна красавица от провинцията, която Медведев бе измъкнал от един суши бар преди две седмици. Оттогава тя живееше в неговия апартамент, разсъблечена в различни степени.

Ако в работата му за Иван имаше някакъв недостатък, това бяха телефонните обаждания, които получаваше във възможно най-неподходящите моменти. Както можеше да се очаква, телефонът му иззвъня точно когато двамата с Оксана бяха на път да постигнат върховно удоволствие. Окъпан в пот, Аркадий се пресегна към апарата и поднесе неохотно слушалката до ухото си. Разговорът, който последва, беше кратък, но развали напълно настроението му. Когато затвори телефона, Оксана продължи оттам, където ги бяха прекъснали, но на Медведев вече му беше безразлично. Накрая тя се просна върху гърдите му и захапа разочаровано ухото му.

— Омръзнах ли ти вече?

— Не, разбира се.

— Тогава какъв е проблемът, Аркадий?

Проблемът, помисли си той, беше Елена Харкова. Тази вечер тя пристигаше в Москва на извънредно посещение. Иван хранеше подозрения по отношение на мотивите й. Искаше да бъде поставена под постоянно наблюдение. Не желаеше повече изпълнения като онова в Сен Тропе. Нито пък Аркадий Медведев. Той погледна към Оксана и й каза да се облича. Пет минути по-късно, когато тя вече напускаше апартамента, Медведев вдигна отново телефона и нареди на хората си да заемат позиции.

* * *

Елена си поръча бяло вино, Габриел — черно кафе. И двамата решиха да опитат равиолите с горски гъби. Тя отхапа една-единствена хапка и после нападна хляба си.

— Не ви ли харесва храната? — попита я Алон.

— Не е много добра.

— Всъщност е далеч по-добра от обичайното. Кога сте пътували за последен път с пътнически самолет?

— Преди доста време. — Тя погледна през илюминатора. — Предполагам, че приличам на родината си. Отначало нямах нищо, после притежавах почти всичко. Ние, руснаците, залитаме от една крайност в друга. Сякаш никога не правим нещата както трябва.

Обърна се и го изгледа.

— Може ли да говоря открито, без да се притеснявам, че мога да нараня чувствата ви?

— Ако се налага.

— Изглеждате нелепо с тази маскировка. С къса коса ви харесвах много повече. А и тези очила… — Харкова поклати глава. — Ужасни са. Не трябва да носите тъмни стъкла. Те прикриват цвета на очите ви.

— Опасявам се, че точно това е идеята, Елена.

Тя отметна кичур коса от лицето си и попита къде ще я скрият, след като получи политическо убежище. Тонът й беше нормален, сякаш водеше любезен разговор със съвсем непознат човек. Габриел й отговори по същия начин:

— В неделя вечерта, вместо да се качите на самолета обратно за Женева и Ница, ще се качите на самолет за Тел Авив. Престоят ви в Израел ще е кратък, не повече от ден-два.

— А след това?

— Американците поеха отговорността да ви осигурят подслон. Америка е голяма страна с далеч повече възможности от Израел. Човекът, който ръководи операцията, е мой приятел. Готов съм да му поверя живота си, Елена, и знам, че той ще се погрижи по най-добрия начин за вас и децата ви. Но се опасявам, че начинът ви на живот ще е доста по-скромен от сегашния.

— Слава богу!

— Сега мислите така, но ще ви бъде много трудно. Иван вероятно ще подаде молба за развод в някой руски съд. Вие няма да сте в състояние да се явите в съда, за да оспорите иска, затова той ще получи развод и ще остави вас и децата без копейка. — Той направи пауза. — Освен ако не сложим ръка върху част от парите му през следващите два дни.

— Не искам нищо от парите на Иван. Това са кървави пари.

— Тогава ги вземете заради вашите деца.

Елена погледна скицата, която й беше дал — двете деца на плажа.

— Имам достъп до общи банкови сметки в Лондон и Москва — каза тихо тя. — Но ако изтегля големи суми, Иван ще разбере.

— Не е ли заделил някакви пари в Швейцария за черни дни?

— Има банков сейф в Цюрих, в който обикновено държи няколко милиона в брой. Ще трябва да го изпразните заради мен, преди Иван да е успял да замрази авоарите си.

— Знаете ли номера и паролата?

Тя кимна утвърдително.

— Кажете ми ги, Елена. Заради децата.

Тя ги каза бавно, после го погледна с любопитство.

— Искате ли да ви ги напиша?

— Не е необходимо.

— Имате шпионска памет, също като Иван.

Елена започна да чопли храната си без апетит.

— Трябва да отбележа, че изпълнението ви днес беше забележително. Да бяхте видели лицето на съпруга ми, когато го информираха, че самолетът не може да излети. — Погледна го. — Предполагам, че сте планирали следващото действие също толкова добре?

— Да, но планирането не струва пет пари, ако изпълнителят не успее да го осъществи. — Пауза. — Последен шанс да се откажете, Елена. Никой няма да ви се разсърди, ако го направите.

— Ще довърша това, което започнах — отвърна тя. — Заради Александър Лубин. Заради Борис Островски. И заради Олга.

Габриел даде знак на стюардесата и я помоли да отнесе храната им. После постави куфарчето си върху масичката, набра кода за отключване и го отвори. Отвътре извади четири предмета: малък пластмасов флакон спрей; устройство, което приличаше на обикновен МР3 плейър; второ устройство с къс кабел с USB конектор, както и билет за полет 1612 на „Ел Ал“, излитащ от Москва за Тел Авив в 18,15 часа в неделя.

— Вече навярно сте се уверили и сама, Елена, че времето е всичко. Съставили сме график на последните ви часове в Москва и е важно да се придържате стриктно към него. Обърнете внимание на всичко, което ви казвам. Трябва да уточним много неща, а разполагаме с ограничено време.

* * *

Самолетът се приземи на летище Шереметево точно в 20,05 часа. Елена слезе първа на летището и се отправи към терминала с дамската си чанта на рамо, като теглеше сака с колелца. Габриел стигна до паспортния контрол и се присъедини към опашката от нежелани чужденци; когато най-сетне го пуснаха в страната, госпожа Харкова вече бе изчезнала. Щом излезе от терминала, той се нареди на друга безкрайна опашка, този път за такси. Накрая се качи в една „Лада“, карана от младеж с огледални очила. Узи Навот се качи в задната кола.

— Накъде да карам? — попита шофьорът.

— Хотел „Риц-Карлтън“.

— За пръв път ли идвате в Москва?

— Да.

— Някаква музика?

— Не, имам ужасно главоболие.

— А момиче?

— Просто ме закарайте в хотела, благодаря.

— Както желаете.

— На колко години сте?

— На петнайсет.

— Сигурен ли сте, че можете да шофирате?

— Никакъв проблем.

— Тази кола наистина ли ще издържи до „Риц“?

— Никакъв проблем.

— Навън започва да се стъмва. Сигурен ли сте, че имате нужда от тези слънчеви очила?

— С тях приличам на човек, който има пари. В Москва всички богаташи носят слънчеви очила през нощта.

— Ще се опитам да го запомня.

— Това е самата истина.

— Тази кола може ли да се движи малко по-бързо? Бих искал да стигна до „Риц“ още тази вечер.

— Няма проблем.

* * *

Новината, че Габриел и Елена са пристигнали в Москва, се получи в командния център под Гроувнър Скуеър в 18,19 часа местно време. Греъм Сиймор стана от стола и масажира мускулите в долната част на гърба си.

— Тази вечер не можем да направим нищо повече. Какво ще кажете да отидем на празнична вечеря в ресторанта на хотел „Дорчестър“? Моята служба черпи.

— Не обичам празненствата по време на операция — отсече Шамрон. — Особено когато трима от най-добрите ми агенти са на руска земя и още трима пътуват натам.

Картър сложи ръка върху рамото на Стареца.

— Хайде, Ари, В момента не можеш да направиш нищо друго, освен да седиш тук цяла нощ и да се тревожиш до смърт.

— Точно това смятам да направя.

Ейдриън се намръщи и погледна към Греъм Сиймор.

— Не можем да го оставим тук сам.

— Какво ще кажеш за малко готова индийска храна?

— Кажи им да не се оливат с подправките. Стомахът ми вече не е това, което беше.