Даниъл Силва
Московска афера (35)

35. Лондон

Така и не бе намерено задоволително обяснение как Иван Харков бе успял да се промъкне покрай прехвалените шпиони на МИ5. Имаше взаимни обвинения и подробни анализи. В личните досиета бяха отбелязани критични бележки. Бяха изтъкнати слабости. Габриел не обърна кой знае какво внимание на тези неща, защото беше зает с по-важни работи. След като бе заплатила два и половина милиона долара за картина, за която знаеше, че е евтин фалшификат, Елена бе показала недвусмислено, че е готова да се срещнат отново. Затова Ейдриън Картър се качи на частния си „Гълфстрийм“ и долетя в Лондон.

— Изглежда, си имал интересен следобед в Котсуолдс, Габриел. Мога само да съжалявам, че не съм присъствал. Как се държа Сара, като се срещна на живо с чудовището?

— Както се очакваше. Тя е много способна.

Седяха на пейката на Габриел в Сейнт Джеймсис Парк. Картър беше облечен като пътуващ американски бизнесмен: синьо сако, консервативна синя риза, бежов панталон. Червеникавокафявите му мокасини бяха прашни. Лицето му беше небръснато.

— Според теб как е разбрала Елена, че картината не е истинска?

— Тя притежава още няколко платна на Касат, което означава, че е прекарала доста време с тях. Знае как изглеждат, знае какви усещания предизвикват. С времето човек развива инстинкт за тези неща, специфичен усет. Навярно инстинктите на Елена са й подсказали, че картината е фалшификат.

— А подсказали ли са й, че Сара Кроуфорд също е фалшификат?

— Несъмнено.

— Къде е картината в момента?

— Все още е в Хейвърмор. Доставчиците на Елена са тръгнали насам, за да я вземат. Казала е на Алистър Лийч, че възнамерява да я окачи в детската стая във Вила Солей.

Група ученички от Хърватия се приближиха до пейката и попитаха на колеблив английски къде се намира Бъкингамският дворец. Картър посочи разсеяно на запад. Когато момичетата отминаха, двамата с Габриел станаха едновременно и тръгнаха по Хорс Гардс Роуд.

— Да разбирам ли, че възнамеряваш да посетиш Сен Тропе?

— И той не е същият както някога, Ейдриън, но все още е единственото място, което си струва да посетиш през август.

— Не можеш да работиш там, без да получиш разрешение от френските служби. А доколкото ги познавам, те никак няма да са щастливи да го направят. Имат пълното право да са ядосани на Иван. Оръжията му са причинили доста смърт и разрушения в райони на Африка, където преди се е веел Трикольорът^[1] и където Франция все още има значително влияние.

— Няма начин, Ейдриън. Кръгът на посветените в тази операция вече е твърде голям, за да се чувствам комфортно. Ако продължи да расте, рискът Иван и ФСБ да надушат нараства значително.

— Сега отново сме в приятелски отношения с французите и твоят приятел, президентът, би искал да продължим в същия дух. Което означава, че не трябва да предприемаш на френска земя никакви действия, които могат да стоварят на главите ни още една лайняна европейска буря. Трябва да съобщим официално на французите, както го направихме с Греъм Сиймор и британците. Кой знае? От това може да излезе нещо добро. Нова златна ера във френско-израелските отношения.

— Да не се увличаме — каза Габриел. — На французите едва ли ще им харесат моите условия.

— А какви са те?

— За разлика от британците, на французите няма да им бъде отредена никаква официална роля. Всъщност не искам нищо повече от това да стоят настрана. Това ще рече да прекратят всякакво наблюдение на Иван. Сен Тропе е малък град, което означава, че ще работим в съседство с Иван и неговите горили. Ако забележат там куп френски агенти, това веднага ще събуди подозренията им.

— А какво се иска от нас?

— Да продължите да следите всички видове комуникации на Иван. И да се погрижите в оперативния център да има човек двайсет и четири часа в денонощието — човек, който говори добре руски. Ако Иван се обади на Аркадий Медведев и му поръча да пусне някого да следи Елена, трябва да знам това.

— Дадено. Нещо друго?

— Смятам да осигурим на Сара Кроуфорд един руско-американски приятел. Мога да й намеря руско-израелски, но не и руско-американски. — Габриел подаде един плик на Картър. — Ще му трябва пълен набор от документи за самоличност, разбира се, както и достоверна история за прикритие, която да издържи на щателната проверка от страна на Иван и неговата служба за сигурност.

Стигнаха до Грейт Джордж Стрийт. Картър спря пред една вестникарска будка и прегледа намръщено сутрешните вестници. Бяха излъчили нов видеозапис на Осама бин Ладен, в който той предупреждаваше за предстояща вълна от нападения срещу кръстоносците и евреите. Професионалистите от западното разузнаване може би щяха да сметнат изявлението му за поредната празна закана, ако в него не фигурираха три критични думи: стрелите на Аллах.

— Той ни заплашва с кървава есен — отбеляза Ейдриън. — Фактът, че посочва точното време, сам по себе си е достоен за внимание. Сякаш ни казва, че не можем да направим нищо, за да го спрем. Пред медиите твърдим, че не виждаме нищо ново или необичайно във видеозаписа. Но в действителност ни втриса от страх. Сигналната лампа отново свети червено, Габриел. Те подготвят нова атака срещу американска цел и ние знаем, че искат да ударят, преди президентът да е напуснал кабинета. Експертите са убедени в това. Което означава, че разполагаш с ограничено време.

— Колко ограничено?

— Да речем, до края на август. После обявяваме тревога първа степен и заставаме на бойна нога.

— В такъв случай ще изгубим всякакъв шанс да се доберем до Елена.

— По-добре да изгубим Елена, отколкото да преживеем още един единайсети септември. Или нещо по-лошо.

Вървяха към реката по Грейт Джордж Стрийт. Алон погледна надясно и видя Северната кула на Уестминстърското абатство да проблясва под ярката слънчева светлина. Картината, сякаш излязла под четката на Караваджо, изплува отново в съзнанието му: мъж с пистолет в ръка стреля в лицето на паднал на земята терорист. В онази сутрин Картър бе стоял на няколко крачки от него, но сега мислите му очевидно бяха съсредоточени върху неприятната среща, която щеше да се проведе от другата страна на Ламанша.

— Знаеш ли, Габриел, на теб се падна лесната работа. Всичко, което трябва да направиш, е да убедиш Елена да предаде съпруга си. А аз трябва да отида смирено при французите и да им се помоля да позволят на теб и екипа ти да действате на Ривиерата.

— Използвай чара си, Ейдриън. Чувам, че французите обичат ласкателствата.

— Ще ме придружиш ли на преговорите?

— Не съм сигурен, че това е добра идея. Отношенията ни са малко обтегнати.

— И аз така разбрах. — Картър замълча за момент. — Възможно ли е да променим леко исканията ти, така че французите да получат някаква роля в операцията?

— Не.

— Трябва да им дадеш нещо, Габриел. Иначе няма да се съгласят.

— Кажи им, че могат да ни готвят. Това е единственото нещо, което правят добре.

— Бъди разумен.

Алон спря внезапно.

— Кажи им, че ако успеем да спрем сделката на Иван, с най-голямо удоволствие ще припишем всички заслуги на френския президент и разузнавателните му служби.

— Знаеш ли — каза Ейдриън, — това може и да свърши работа.

* * *

Съвещанието в Париж се проведе два дни по-късно в една правителствена резиденция до авеню „Виктор Юго“. Картър бе помолил французите да ограничат броя на гостите. Те не бяха изпълнили молбата му. Сред присъстващите бяха директорът на френската служба за вътрешна сигурност, колегата му от френското външно разузнаване, някакъв шеф от Националната полиция и неговият началник от Министерството на вътрешните работи. Там беше и една загадъчна личност от военното разузнаване, както и съветникът на президента по въпросите за националната сигурност — обезпокоителен знак, че политиците ще участват във вземането на решение, — който бе измъкнат принудително от замъка си в долината на Лоара, за да присъства на събирането. Освен тях имаше безименни бюрократи, длъжностни лица, момчета за всичко, стенографи и дегустатори на храна, които тихомълком идваха и си отиваха. Ейдриън знаеше, че всеки от тях е потенциален издайник. Той си спомни думите на Габриел, че кръгът на посветените непрекъснато нараства, и се запита с колко ли време разполагат, преди Иван да узнае за конспирацията срещу него.

Обстановката бе крайно официална. Самите разговори се провеждаха в просторна трапезария с огледални стени, на маса с размерите на самолетоносач. Картър седеше сам в единия й край зад малка месингова табелка, на която пишеше Томас Епълби, Федерално бюро за разследване — чиста формалност, тъй като французите го познаваха и се отнасяха със значително уважение към него въпреки многобройните грехове на Бюрото. Встъпителната реч беше сърдечна, както Ейдриън бе очаквал. Той вдигна тост с доста добро френско вино за възобновяването на френско-американските отношения. После изслуша търпеливо доста досадно изложение за онова, което Париж знаеше за дейността на Иван в бившите френски колонии в Африка. Изтърпя и противното мъмрене от страна на съветника по национална сигурност за провала на Вашингтон във взетите до момента мерки срещу Харков. Изкушаваше се да отвърне остро на критиката, като порицае новите си съюзници, че са залели най-взривоопасните кътчета на планетата със собствените си оръжия, но знаеше, че благоразумието е за предпочитане пред храбростта. Затова кимаше на подходящите места и се съгласяваше, когато бе необходимо, като изчакваше сгоден момент да поеме инициативата.

Такава възможност се появи след вечерята, когато всички се оттеглиха в прохладната градина, за да пият кафе с неизбежната цигара. При подобни събирания има моменти, в които участниците престават да бъдат единствено граждани на собствената си страна и вместо това се обединяват така, както умеят да се обединяват само представителите на шпионския свят. Картър знаеше, че това е един от тези моменти. На фона на слабия шум от далечния уличен трафик, който нарушаваше величествената тишина, той изложи спокойно пред тях исканията на Габриел, въпреки че името му, както и тези на Иван и Елена, не беше изречено нито веднъж в откритата градина. Естествено французите бяха ужасени и оскърбени — роля, която умееха да играят най-добре. Ейдриън ги придумваше и умоляваше. Ласкаеше ги и се позоваваше на доброто у тях. Накрая изигра коза на Алон. Това свърши работа, както бе предрекъл Габриел, и на зазоряване вече имаха писмено споразумение, готово за подпис. Нарекоха го Парижкият договор. След време Ейдриън Картър щеше да гледа на него като на едно от най-значимите си постижения.