Даниъл Силва
Московска афера (27)

27. Лондон

Морнингтън Теръс № 7 беше опушен жилищен блок, който гледаше към релсите на гара Юстън. Когато Габриел натисна звънеца на апартамент 5В, вратата се открехна няколко сантиметра и две сиви очи погледнаха студено към него над веригата. Явно притежателят им не бе очарован да го види. Това никога не се случваше.

Освободена от веригата, вратата се отвори по-гостоприемно. Алон влезе и огледа критично обстановката: мрачна гарсониера с напукан линолеум на пода и мебели, купени от битпазар. Мъжът, когото завари в нея, изглеждаше така, сякаш бе попаднал в жилището по погрешка. Носеше костюм на тънко райе, шлифер марка „Бърбъри“ и копчета за ръкавели с размера на шилинги. Някога русата му коса бе придобила оловносив оттенък. Това му придаваше вид на фотомодел от реклама на хубав коняк или на актьор от сапунена опера — онзи тип милионери, които се перчат с млади жени.

Греъм Сиймор обаче нямаше време да тича след жени. Като заместник-директор на МИ5, британската служба за сигурност, имаше повече от достатъчно работа на бюрото си, която да ангажира вниманието му. В страната му имаше няколко хиляди ислямски екстремисти, чиито връзки с терористите бяха общоизвестни. И за да не останат по-назад, руските шпиони в Лондон се бяха активизирали до степен, невиждана от края на Студената война. Следствие от това активизиране бе убийството на Александър Литвиненко — бивш агент на ФСБ и критик на Кремъл, който бе отровен със силно токсичен радиоактивен изотоп полоний-210 — акт на ядрен тероризъм, извършен от ФСБ в сърцето на британската столица.

Сиймор трябваше да е пристигнал непосредствено преди Габриел, защото раменете на шлифера му все още бяха покрити с дъждовни капки. Той го метна отегчено на облегалката на един стол и протегна ръка с обърната нагоре длан.

— Хайде да не го правим отново, Греъм.

— Дай ми го.

Алон въздъхна тежко и му подаде паспорта си. Сиймор го отвори и се намръщи.

— Мартин Стоунхил. Място на раждане: Хамбург, Германия.

— Аз съм натурализиран американски гражданин.

— Е, това обяснява акцента. — Греъм върна паспорта на Габриел. — Подарък от твоя приятел президента ли е, или е дело на твоята малка банда фалшификатори на булевард „Цар Саул“?

— Ейдриън бе така любезен да ми го заеме. В днешно време е достатъчно трудно да пътуваш и без да носиш израелски паспорт с името Габриел Алон. — Той мушна паспорта в джоба на сакото си и огледа стаята. — Това място ли използваш за срещите си на високо ниво, или е запазено само за израелски посетители?

— Не си вири гърбавия нос, Габриел. Опасявам се, че то бе единственото, което успяхме да намерим за този кратък срок. Освен това ти бе този, който отказа да дойде в Темс Хаус.

Темс Хаус бе централата на МИ5, разположена на брега на Темза, близо до Ламбет Бридж.

— Наистина ми харесва това, което сте направили с апартамента, Греъм.

— Той е собственост на „семейството“ от години. Използваме го като временна квартира и за срещи с информатори и агенти под прикритие.

— Какъв вид агенти под прикритие?

— Такива, които внедряваме в потенциални терористични клетки.

— В такъв случай съм изненадан, че успя да ме вмъкнеш тук.

— За съжаление, квартирата наистина е много използвана.

— Някои от вашите източници да са дочули слухове за руско оръжие, пътуващо насам?

— Снощи, след като говорих с Картър, поставих този въпрос на Обединения център за анализ на терористичната дейност. Американците не са единствените, които са прихванали информация за „Стрелите на Аллах“. Ние също засякохме имейли, в които се споменава за тях.

В бокса засвири електрически чайник. Габриел отиде до прозореца и погледна навън към влака, който преминаваше по главната железопътна линия Уест Коуст, докато Сиймор се занимаваше с чая. Той се върна с две чаши чай — чист за Алон и с мляко и захар за него самия.

— Боя се, че от интендантството са пропуснали да заредят кухненския шкаф с бисквити — каза мрачно Сиймор. — Достатъчно неприятно е, че са донесли кондензирано, а не прясно мляко, но пропускът им да оставят пакет бисквити „Маквити“ според мен е смъртна обида.

— Ако искаш, мога да изтичам до магазина на ъгъла, Греъм.

— Ще оцелея. — Сиймор колебливо се отпусна на дивана и постави чашата си на надрасканата масичка. — Ейдриън ми съобщи основните неща, които си научил в Москва. Защо не ме запознаеш с останалото?

Габриел му разказа всичко, като започна с убийството на Борис Островски в Рим и завърши с разпита и депортирането му от Русия. Греъм, който напоследък не бе правил нищо по-опасно от това да сменя касетата с мастило на принтера си, бе подобаващо впечатлен.

— Боже мой, добре че си успял да се измъкнеш. И като си помисли човек, че си извършил всичко това, оставяйки само три трупа. То е нещо като подвиг за теб. — Сиймор духна замислено чая си. — И така, какво предлагаш? Искаш да дръпнеш настрана Елена, за да си побъбрите за операциите на мъжа й? Опасявам се, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тя не си подава носа от имението в Найтсбридж без пълния си ескорт от безкрайно противни бодигардове. Никой не говори с нея, преди да е говорил с Иван.

— Всъщност това не е съвсем вярно. Има един човек в Лондон, с когото редовно говори — човек, който може да е готов да помогне, имайки предвид сериозността на положението.

— Да приема ли, че е британски гражданин?

— Точно така.

— С почтен бизнес ли се занимава?

— Предполагам, че е въпрос на гледна точка. Той е търговец на картини.

— Къде работи?

Габриел му каза.

— О, драги, това може да се окаже малко деликатно.

— Затова съм тук, Греъм. Не бих си и помислил да действам в Лондон, без първо да се консултирам с теб.

— Спести ми любезностите си.

— Мисля, че ние трябва да го проучим отблизо, преди да предприемем какъвто и да е опит за контакт. Светът на изкуството е пълен със съмнителни типове. От предпазливост никой не е пострадал.

— Ние? Не, Габриел, ние изобщо няма да припарваме до него. Тайните служби ще се заемат с този въпрос с максимална дискретност и със съответното разрешение на Министерството на вътрешните работи.

— Кога можете да започнете?

— Седемдесет и два часа би трябвало да са достатъчни… Ще пусна човек да го следи към обяд — допълни Сиймор. — Предлагам да се срещаме по веднъж на ден, за да преглеждаме докладите от наблюдението.

— Съгласен съм.

— Можем да го правим тук, ако ти харесва.

— Сигурно се шегуваш.

— Тогава ти избери мястото.

— В Сейнт Джеймсис Парк. В шест часа. На пейките от северната страна на остров Дък.

Греъм Сиймор се намръщи.

— Ще донеса трохи хляб.