Даниъл Силва
Московска афера (17)

17. Москва

Първите полицаи бяха от Московската градска обществена милиция — пролетариатът на огромния полицейски и разузнавателен апарат на столицата. Старши милиционерът беше небръснат сержант, който говореше само руски. Той взе кратки показания от Олга, която явно познаваше покрай работата й, после се обърна към убитите стрелци.

— Чеченски бандити — заяви мъжът с отвращение.

Сержантът записа още няколко факта, в това число името и националността на чуждестранния приятел на госпожица Сухова, и предаде информацията в управлението по радиостанцията. В края на разговора нареди на колегите си да не пипат нищо на местопрестъплението и прибра дипломатическия паспорт на Габриел, което едва ли бе окуражаващ знак.

Следващите полицаи, които се появиха, бяха от ГУБОП^[1] — специализираното подразделение, което се занимаваше със случаите, свързани с организираната престъпност, както и с поръчковите убийства — една от най-доходоносните дейности в Москва. Командирът на отряда носеше сини джинси, черно кожено яке и слънчеви очила, вдигнати на темето на бръснатата му глава. Представи се като Марков. Никакъв чин. Никакво малко име. Просто Марков. Габриел веднага усети, че е от онзи тип хора, които се движат по деликатната граница между престъпността и закона. Може би щеше да свърне по другия път на по-нататъшен етап от кариерата си, а може и вече да го бе направил.

Той огледа труповете и се съгласи със заключението на сержанта, че вероятно са чеченски наемни убийци. Но за разлика от по-младия мъж, Марков говореше малко английски. Първите му въпроси бяха отправени не към известната репортерка от „Газета“, а към Алон. Изглеждаше по-заинтригуван да разбере как един дипломат на средна възраст от израелското Министерство на културата е успял да обезоръжи професионален убиец, да го застреля с два куршума в главата и да убие партньора му. Докато слушаше разказа на Габриел, на лицето му се четеше явен скептицизъм. Той разгледа внимателно паспорта на Алон, след това го прибра в джоба на якето си и каза, че ще се наложи да продължат разговора си в управлението.

— Протестирам — заяви Габриел.

— Разбирам — отговори печално Марков.

По неясни причини Алон бе окован с белезници и откаран с необозначена полицейска кола в един претъпкан участък на милицията. Въведоха го в някакво работно помещение и го настаниха на една дървена пейка до болнав шейсетгодишен мъж, който бе малтретиран и ограбен от улични бандити. Мина един час. Габриел отиде до дежурния милиционер и поиска разрешение да се обади в посолството си. Дежурният преведе молбата му на колегите си, които моментално избухнаха в гръмогласен смях.

— Искат пари — каза възрастният мъж, когато той се върна на пейката. — Не можете да си тръгнете, докато не им платите каквото поискат.

Алон се усмихна леко. Де да беше толкова просто.

Малко след един през нощта Марков отново се появи. Той нареди на Габриел да се изправи, свали белезниците му и го заведе в стаята за разпит. Вещите му — портфейлът, дипломатическият паспорт, ръчният часовник и мобилният телефон — бяха подредени спретнато на масата. Марков взе телефона и провери последните проведени разговори.

— Обадили сте се в посолството, преди да пристигнат първите милиционери.

— Точно така.

— Какво им казахте?

— Че съм бил нападнат и очаквам полицията.

— Не го споменахте, когато ви разпитах в жилищния блок.

— Незабавното уведомяване на посолството в подобна ситуация е стандартна процедура.

— Често ли попадате в подобни ситуации?

Алон пренебрегна въпроса му.

— Аз съм израелски дипломат и се ползвам с пълна дипломатическа защита и имунитет. Офицер с вашия чин и длъжност навярно си дава сметка, че мой дълг е да се свържа с посолството си и да докладвам какво се е случило.

— Докладвахте ли, че сте убили двама души?

— Не.

— Да не би да сте забравили тази подробност? Или пропуснахте да им я съобщите по други причини?

— Ние сме инструктирани да водим лаконични телефонни разговори при всякакви обстоятелства. Сигурен съм, че разбирате.

— Кои ние, господин Голани?

— Хората от министерството.

— Разбирам.

На Габриел му се стори, че зърна лека усмивка.

— Искам незабавно да се срещна с представител на нашето посолство.

— За съжаление, поради особените обстоятелства на вашия случай, ще трябва да ви задържим малко по-дълго.

Алон се съсредоточи върху една-единствена дума: задържим.

— Какви особени обстоятелства?

Марков мълчаливо го изведе от стаята. Този път Габриел бе заключен във воняща килия за предварителен арест с двама изцапани с кръв пияници и три анорексични проститутки, едната от които веднага му направи предложение. Той намери относително чисто място край една от стените и внимателно седна на циментовия под.

— Трябва да им платите — обясни му проститутката. — Смятайте се за късметлия. Аз трябва да им дам нещо друго.

Бавно се изнизаха няколко часа. Алон нямаше представа колко точно, защото нямаше часовник, а на стената, която се виждаше от предварителния арест, не забеляза такъв. Пияниците прекарваха времето, като спореха за Пушкин, трите проститутки заспаха до отсрещната стена, притиснати една до друга като кукли на лавицата в стая на малко момиченце. Габриел седеше, обхванал с ръце краката си и подпрял чело на коленете си. Той игнорира околните шумове — затръшващи се врати, заповеди, викове на бити хора — и съсредоточи мислите си само върху Олга Сухова. Дали и тя, беше някъде в тази сграда, почуди се той, или беше отведена другаде заради „особените обстоятелства“ на случая? Дали беше жива, или я бе сполетяла съдбата на колегите й Александър Лубин и Борис Островски? Колкото до името, което му бе казала на стълбите в Кучешкия дом, Габриел го изтика в крайчеца на паметта си, после го скри под слой грунд и основния цвят.

Казва се Елена… Елена ми каза за продажбата.

Коя Елена? — мислеше сега Алон. — Къде е тази Елена? Абсолютно неизвестна Елена…

Най-сетне един звук успя да проникне зад защитните му бариери: приближаващите стъпки на Марков. Мрачното изражение на лицето му подсказваше заплашителен обрат на събитията.

— Вашият случай бе прехвърлен на друго управление.

— Кое е то?

— Изправете се, обърнете се към стената и поставете ръце зад гърба си!

— Нали няма да ме застреляте тук пред всички тези свидетели, господин Марков?

— Не ме предизвиквайте.

Габриел се подчини. Двама униформени милиционери влязоха в помещението, оковаха го с белезници и го изведоха навън до очакващата го кола. Тя се понесе из лабиринт от странични улици, преди най-сетне да излезе на широк и пуст булевард. Местоназначението им се виждаше пред тях — осветена с прожектори крепост от жълт камък, която се издигаше на билото на нисък хълм. Коя Елена? — помисли отново той. — Къде е тази Елена? Абсолютно неизвестна Елена…