Даниъл Силва
Московска афера (4)

4. Асизи, Италия

Те излязоха от ресторанта по тъмно и се присъединиха към процесия от монаси капуцини в кафяви раса, които се движеха бавно по тясната улица към базиликата „Свети Франциск“. В големия вътрешен двор духаше прохладен вятър. Узи се отпусна на една каменна пейка и заговори за убития:

— Името му е Александър Лубин. Работел за списание „Московская газета“. Бил убит в хотелска стая в Куршевел няколко дни след Коледа. По онова време останалият свят не обърнал особено внимание на убийството му. Ако си спомняш, вниманието му бе насочено към Лондон, където дъщерята на американския посланик току-що бе спасена от ноктите на „Мечът на Аллах“.

Габриел седна до Навот и се загледа в две момчета, които играеха футбол близо до стълбището на базиликата.

— От „Газета“ заявили, че Лубин е бил в отпуск в Куршевел, но френската полиция стигнала до друго заключение. Те твърдят, че е бил там по работа. За съжаление, в стаята му нямало нищо, което да покаже каква точно е била тя.

— Как е бил убит?

— С една прободна рана в гърдите.

— Това не става лесно.

— Нещо повече, убиецът е успял да го извърши по такъв начин, че никой нищо не е усетил. Хотелът е малък, със слаба охрана. Никой не си спомня да го е виждал.

— Професионалист?

— Така излиза.

— Напоследък руските журналисти мрат като мухи, Узи. Какво общо има това с мен?

— Преди три дни се е получило обаждане по телефона в посолството в Рим. Мъжът се представил като Борис Островски, главен редактор на „Газета“. Той казал, че има да предаде важно съобщение относно сериозна заплаха за сигурността на Запада и Израел. Заявил, че иска да се срещне с някого от израелското разузнаване, за да обясни естеството на заплахата.

— Каква е тя?

— Още не знаем. Разбираш ли, Островски иска да се срещне с определен агент от израелското разузнаване — мъж, чиято снимка често се появява във вестниците, задето е спасил живота на важни хора.

Светкавица на фотоапарат озари предния двор като мълния. Навот и Алон се изправиха едновременно и се отправиха към базиликата. Пет минути по-късно, след като слязоха по безкрайното стълбище, те стояха в мрака на Долната църква пред гробницата на свети Франциск. Узи заговори шепнешком:

— Опитахме се да обясним на Островски, че в момента не си свободен да отидеш на среща, но се опасявам, че той не е от хората, които приемат „не“ за отговор. — Навот погледна към гробницата. — Костите на този приятел наистина ли са там?

Габриел поклати отрицателно глава.

— Църквата грижливо пази в тайна точното място на останките му заради крадците на реликви.

Узи замълча за момент, обмисляйки тази информация, после продължи сбития си разказ:

— От булевард „Цар Саул“ решиха, че Борис Островски е човек, който заслужава доверие, и с нетърпение чакат да чуят какво има да съобщи.

— И искат аз да се срещна с него?

Навот кимна еднократно с голямата си глава.

— Нека го направи някой друг, Узи. Не забравяй, че съм на меден месец. А и това е против всички правила в занаята. Ние не приемаме искания на случайни хора. Срещаме се с когото ние искаме, при обстоятелства, които ние избираме.

— Убиецът поучава полицая относно правилата на занаята?

От мрака внезапно изникна монахиня и посочи табелата, която забраняваше да се говори в зоната около гробницата. Габриел се извини и отведе Навот в нефа^[1], където група американци слушаха внимателно беседата на един свещеник в расо. Никой не забеляза двамата израелски шпиони, които разговаряха тихо пред светилника с молитвени свещи.

— Знам, че това нарушава всички наши правила — продължи Узи, — но ние искаме да узнаем какво има да ни казва Островски. Освен това няма да се откажем да държим под контрол мястото. Ти можеш да решиш кога и къде ще се проведе срещата.

— Къде е отседнал?

— Барикадирал се е в една стая в хотел „Екселсиор“. Ще остане там до вдругиден, след което ще отпътува за Русия. Даде да се разбере, че не иска никакви контакти с нас в Москва.

Навот измъкна една снимка от вътрешния джоб на сакото си и я подаде на Габриел. На нея се виждаше около четиридесет и три-четири годишен оплешивяващ мъж с наднормено тегло и червендалесто лице.

— Дадохме му няколко указания как да се увери, че не е следен утре следобед. Той трябва да излезе от хотела точно в един и половина на обяд и да посети четири места: Испанските стъпала, фонтана „Треви“, Пантеона и площад „Навона“. Когато стигне до „Навона“, трябва да направи една обиколка на площада и после да седне в кафене „Тре Скалини“.

— Какво ще стане, като седне в „Тре Скалини“?

— Ако е следен, ние се оттегляме.

— А ако е чист?

— Ще му кажем къде да отиде след това.

— И къде ще е това? В безопасна квартира?

Узи поклати отрицателно глава.

— Не искам да припарва до нашите квартири. Предпочитам да се срещнете на обществено място — някъде, където ще изглежда, че сте двама непознати, които разменят банални фрази. — Той замълча колебливо, после добави: — Място, където въоръжен мъж не би могъл да го последва.

— Чувал ли си за Московските правила, Узи?

— Аз живея според тях.

— Тогава може би си спомняш третото правило: „Предположи, че всеки потенциално е под контрола на противника“. Напълно възможно е да си създадем големи проблеми, срещайки се с човек, който ще ни предостави куп руски лайна. — Алон погледна към снимката. — Сигурни ли сме, че този мъж наистина е Борис Островски?

— От московската ни централа казаха, че е той.

Габриел пъхна снимката обратно в плика и огледа вътрешността на Долната църква.

— За да се върна в страната, трябваше да дам тържествено обещание на Ватикана и италианските тайни служби: никаква оперативна работа на италианска територия.

— Кой казва, че ще вършиш оперативна работа? Просто ще проведеш един разговор.

— С руски редактор, който току-що е загубил един от репортерите си, ликвидиран от професионален убиец в Куршевел. — Алон бавно поклати глава. — Не знам за теб, Узи, но аз мисля, че не е добре да лъжеш папата.

— Шамрон е нашият папа, а той иска това да бъде изпълнено.

Габриел изведе Навот от базиликата и двамата тръгнаха по тъмните улици. Бат левейхата безшумно ги следваше. Тази история никак не му харесваше, но трябваше да признае, че е любопитен какво ли е съобщението, което руснакът искаше да им предаде. Задачата имаше и още едно потенциално предимство. Можеше да я използва като начин да се измъкне веднъж завинаги от Ари. Докато пресичаха Пиаца дел Комуне, Алон изброи исканията си:

— Ще изслушам какво има да казва, после ще напиша доклад и приключвам с това.

— Точно така.

— Ще се върна във фермата в Умбрия и ще довърша картината. И никакви други оплаквания от Шамрон. Никакви предупреждения за моята безопасност.

Навот се поколеба, след това кимна утвърдително.

— Кажи го, Узи. Кажи го пред Бог тук, в свещения град Асизи.

— Можеш да се върнеш в Умбрия и да реставрираш картината колкото си искаш. Никакви други оплаквания от Шамрон. Никакви предупреждения от мен или когото и да било относно пълчищата терористи, които искат да те убият.

— Островски поставен ли е под наблюдение от централата в Рим?

— Да, един час след първото обаждане.

— Кажи им да се оттеглят. Иначе рискуваш неволно да разкриеш нашия интерес пред италианските служби за сигурност или някой друг, който го следи.

— Добре.

— Имам нужда от агент за проследяване, на когото мога да се доверя.

— Някой като Ели?

— Да, някой като него. Къде е той?

— На разкопки някъде край Мъртво море.

— Качи го на зазоряване на самолет на „Бен Гурион“. Кажи му, че ще се срещнем в „Пиперно“. Да си поръча бутилка „Фраскати“ и порция filetti di baccala^[2], докато ме чака.

— Аз я обичам пържена — вметна Узи.

— В „Пиперно“ предлагат най-хубавото филе в Рим. Защо не се присъединиш към нас на обяд?

— Бела казва, че трябва да се въздържам от пържена храна. — Навот се потупа по издутия корем. — Казва, че от нея много се дебелее.